Кога българското правителство ще започне да управлява?

Трудно е да се направи оценка на това правителство. Не, защото по време на първите си сто дни то свърши толкова много, че е мъчително да се отдели важното от маловажното. Не, проблемът е в това, че е трудно да се говори за нещо, което все още не се е случило, а именно: управлението на страната. Да управляваш означава да изпълняваш предизборни обещания, да разрешаваш проблеми и да обясняваш на народа, че да си управляван, понякога е мъчително. Казано направо: да управляваш означава да имаш свой собствен почерк и да го отстояваш.

Това, което новото българско правителство би могло да нарече успех на първите си сто дни присъствие е, че никой вече в света не счита за парадокс министър-председателството на бивш цар. Единствената явно положителна характеристика на кабинета Сакскобургготски е приемствеността във външната политика. Не може да се отрече, че дори в тежките дни след атентатите в САЩ коалицията на НДСВ и ДПС направи разумни стъпки във външната политика, представяйки България като благонадежден партньор на Запада. По този начин новото правителство показа, че във външнополитически план има желание да върви по стъпките на предишното и да запази добрите позиции на България.

При това в предизборната си кампания НДСВ беше оставило по-скоро на заден план членството на България в НАТО и ЕС. Сега това се превърна в приоритет за правителството на Сакскобурготски, също както при управлението на СДС. Толкова за приемствеността в положителен план.

Приемствеността обаче може да се изрази и в отрицателна посока. Също както правителството на Костов, сегашното - на Сакскобургготски, се опитва да провежда вътрешна политика навън в чужбина и външна - вътре в страната. Всяка среща с високопоставени политици на запад, като например последната - в Брюксел, се проектира в България като безсъмнен успех, даваните обичайни знаци на добра воля отвън се тълкуват като сигурна подкрепа за скорошно членство на страната в ЕС и НАТО. Външният министър Соломон Паси обяви дори наскоро, че България е фактически в НАТО, защото след атентатите в САЩ се е държала като страна-членка на алианса. Добре, че никой не попита, като е така, защо да се мори българският народ да покрива критерии и да плаща за членство?

Представянето на правителствената програма пък е добър пример за провеждане на вътрешна политика навън. Пръв видя програмата не кой да е, а председателят на Европейската комисия Романо Проди в Брюксел. Така на българския народ му стана болезнено ясно, че за това правителство представянето в чужбина е далеч по-важно от изпълнението на задачите у дома. Да припомним: една от причините за изборния провал на предишното правителство беше именно убедеността му, че е по-важно да бъде харесано навън, отколкото от собствения си народ.

И докато за сегашното правителство тази опасност е все още в зародиш, друга е надвиснала наистина над главата му: както при никоя друга смяна на властта, българските депутати не са бездействали толкова много! Липсата на законопроекти в пленарната зала се превърна в обичаен дневен ред на този парламент.

Да управляваш означава да служиш на народа си, изпълнявайки предизборните си обещания. За съжаление, кабинетът на Сакскобургготски е доста далеч от това. Не, защото не пробва да изпълни обещанията си за по-социална политика, предлагайки намаляване на данъците и увеличение на заплатите и пенсиите. Само дето двамата изключително надарени млади министри на икономиката и финансите, постигнали толкова успехи във финансовия свят на Лондонското сити, забравиха една малка подробност. Българските финанси се управляват от МВФ и да се противопоставяш на тежките му и рестриктивни изисквания, е като да риташ срещу ръжен. Това би означавало край на валутния борд, край на икономическата стабилност и би било самоубийство за това правителство. Затова то отстъпи пред МВФ, факт, който беше оценен от чужди финансови експерти като завръщане към реалността.

Полетът обратно към земните реалности коства почти всичките сто дни лимит на този кабинет. Политическата неопитност и несигурност на министрите доведоха до една странна тактика на протакането. Правителствената програма се появи на бял свят почти три месеца след формирането на правителството, което на запад приеха, къде с учудване, къде с нескрито притеснение. Най-важният въпрос обаче е, колко дълго още Симеон Сакскобургготски може да си позволи тази тактика в една бедна страна, изправена пред огромни предизвикателства.

Да споменем само непопулярните реформи по пътя към ЕС и НАТО, които не могат да бъдат избегнати.

Това правителство има един шанс: да обясни честно и откровено на българския народ, какво го чака. И още: да изясни само на себе си, каква политика ще води. Разяснителната дейност ще е трудна, не само заради все по-явните проблеми на министър-председателя с майчиния език на управлявания от него народ. Трудно ще е, защото този народ очаква да получи това, за което е гласувал: по-добро социално положение и не желае да поема повече тежести на гърба си. Трудното идва и от това, че едно правителство, което беше избрано заради по-скоро левите си обещания, е принудено да провежда дясна политика. Сега му предстои да реши основния си въпрос: какъв ще бъде почеркът му занапред?

Отговорите на подобни въпроси трябва да бъдат намерени, колкото се може по-бързо. Иначе успехът на идните сто дни на това правителство е застрашен, а с това и мира в страната.