Колко Европа може да понесе Европа

Този месец ЕС ще чества 60-годишнината на споразумението, с което е основан - Римския договор, с който се създава Европейската икономическа общност. Определено има доста за празнуване. След векове на войни, катаклизми и масови убийства Европа е мирна и демократична. ЕС прие в лоното си 11 страни от бившия съветски блок, успешно направлявайки посткомунистическия преход в тях. А в сегашните времена на неравенство разликите в доходите между неговите държави членки са най-минималните в сравнение с където и да било другаде по света.

Това обаче са постижения от миналото. Днес съюзът е обхванат от дълбока екзистенциална криза, а бъдещето му в доста голяма степен е поставено под съмнение. Симптомите за това са навсякъде - излизането на Великобритания, съкрушителните равнища на младежка безработица в Гърция и Испания, дългът и стагнацията в Италия, възходът на популистките движения и враждебните настроения срещу имиграцията и еврото. Всичко това говори, че е нужно кардинално преустройство на европейските институции.

В този смисъл появата на бялата книга за бъдещето на Европа, която беше представена от председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, за никого не е подранила. Юнкер задава пет възможни пътя - да се продължи със сегашния дневен ред, съсредоточаването да е само върху единния пазар, да се позволи на някои страни да се движат по-бързо от другите към интеграция, да се стесни дневният ред или да се работи по-амбициозно за по-завършена интеграция.

Трудно е да не изпиташ съчувствие към Юнкер. При положение че европейските политици са твърде заети с вътрешните си битки, а институциите на ЕС в Брюксел са мишена на народно недоволство, той разполага само с толкова голямо поле за действие. Все пак докладът му е разочароващ. В него е пропуснато основното предизвикателство, с което ЕС трябва да се заеме и да преодолее.

Ако европейските демокрации искат да възстановят стабилността, икономическата и политическата интеграция не могат да останат извън синхрон. Или политическата интеграция ще настигне икономическата, или икономическата интеграция трябва да бъде забавена. Докато се избягва вземането на решение по въпроса, ЕС ще продължи да бъде недееспособен.

Когато се изправят пред този труден избор, държавите членки вероятно ще се окажат на различни равнища в цялостния процес на икономическа интеграция. Това значи, че Европа трябва да си създаде онази гъвкавост и институционални правила, необходими, за да ги приобщи.

Още от самото начало Европа се гради върху "функционалистичен" довод - политическата интеграция ще последва икономическата. Бялата книга на Юнкер съвсем уместно започва с думите от 1950 г. на един от основателите на Европейската икономическа общност (и премиер на Франция) Робер Шуман: "Европа няма да стане изведнъж, нито според някакъв общ план. Тя ще бъде изградена въз основа на конкретни постижения, които на първо място ще доведат до създаване на фактическа солидарност". Тоест необходимо е първо да се изградят механизмите на икономическото сътрудничество и после те ще послужат като основа за общи политически институции.

Този подход работи добре от начало. Той позволява икономическата интеграция да върви една стъпка пред политическата - но не да я изпреварва прекалено много. Но после, след 80-те години, ЕС прави скок в неизвестното. Възприема се амбициозен дневен ред за единен пазар с намерението да се обединят европейските икономики, като се изоставят политическите действия на национално равнище, пречещи на свободното движение не само на стоки, но и на услуги, хора и капитал. Еврото, с което се въвежда единна валута сред група от държави вътре в съюза, беше логичното продължение на този дневен ред. Това беше хиперглобализация на европейско равнище.

Новият дневен ред беше движен от съчетание от фактори. Много икономисти и технократи смятаха, че намесата на европейските правителства вече е станала твърде прекомерна и че дълбока икономическа интеграция и единна валута ще дисциплинират държавата. От тази гледна точка липсата на равновесие между икономическия и политическия дял на интеграцията бяха запазена марка, а не дефект.

Много политици обаче признаха, че тази липса на равновесие крие опасността да се превърне в проблем. Но те предполагаха, че функционализмът ще им се притече на помощ - че политическите институции от полуфедерален тип, които са необходими за подкрепа не единния пазар, ще се развият, ако им се даде достатъчно време.

Водещите европейски сили изиграха своята роля в това. Французите смятаха, че изместването на икономическата власт към бюрократите в Брюксел ще засили националната мощ на Франция и глобалния ѝ престиж. Германците, водени от силното си желание да се сдобият със съгласието на Париж за обединение на Германия, също тръгнаха по този път.

Имаше и алтернатива. Европа можеше да позволи наред с икономическата интеграция да се развива и единен социален модел. Това щеше да наложи интеграция не само на пазарите, но и в политиката в социалната сфера, в институциите с отношение към пазара на труда, както и фискалните правила. Разнообразието на социалните модели в Европа и трудностите за постигане на съгласие около общи правила, щяха да изиграят ролята на естествена спирачка за степента и обхвата на интеграцията.

Това далеч нямаше да е минус, а щеше да създаде полезен коректив, чрез който да се постигне най-желателната скорост и обхват на интеграцията. Резултатът може би щеше да е по-малък и по-дълбоко интегриран ЕС или толкова голям като днес, но по-малко амбициозен в икономическо отношение.

Днес може би е твърде късно за каквито и да било опити за фискална и политическа интеграция. По-малко от 20 процента от европейците подкрепят отстъпването на правомощия от държавите членки.

Оптимистите може да кажат, че по същество това се дължи не толкова на антипатия към Брюксел и Страсбург, колкото на факта, че обществото свързва понятието "повече Европа" с технократско съсредоточаване върху единния пазар и липса на привлекателен алтернативен модел. Може би едни нови лидери и политически партии биха успели да изработят такъв модел и да предизвикат положителни настроения към реформиран европейски проект.

Песимистите, от друга страна, ще се надяват, че в коридорите на властта в Берлин и Париж, в някой скрит и мрачен ъгъл, икономисти и адвокати тайно разработват План Б за деня, в който разхлабването на икономическия съюз повече няма да може да се отлага.

*Дани Родрик е преподавател по международна политическа икономия във Факултета за държавно управление "Джон Ф. Кенеди" на Харвардския университет. Автор е на книгата "Парадоксът на глобализацията", а по-наскоро и на "Правилата на икономиката".

По БТА