Кремъл култивира носталгия по брежневските времена

Наскоро – за първи път от 1982 година – Леонид Брежнев отново се появи на руския екран. Символът на съветския “застой”, болният старец с нечленоразделна дикция, неочаквано стана герой на телевизионен сериал.

Четирисерийният филм “Брежнев”, излъчен в прайм-тайма, показва последната година, в която е бил на власт бившия генерален секретар. Във филма с чувство на мека носталгия, облагородено от хумор, е показан обезсиленият Брежнев, станал жертва на придворни интриги, но продължаващ да се грижи за народа (“Нека закарат салам в магазините!”). На вилата той отчаян пише оставката си поради здравословни причини, но Политбюро не иска това: “Леонид Илич, страната се нуждае от спокойствие и стабилност. А стабилността - това сте вие!”

През 2008 година, когато мандатът на Владимир Путин, който е на власт от 1999 година, приключва, ще получат право на глас първото поколение руснаци, които никога не са живели в Съветския съюз. Днес много млади руснаци не помнят какво представляваше брежневската епоха. Както и при президента Путин, страната живееше в условия на относителна стабилност и световните цени на нефта бяха високи ( във филма “Брежнев” не се казва нищо за репресиите срещу десидентите).

Контрастът между Брежнев, тежко болен в края на управлението си и атлета Путин, който иска да “удвои БВП за десет години”, е в полза на сегашния обитател на Кремъл. Но във времето, когато периферията на бившата империя – Грузия, Украйна, Киргизия – се тресе от революции, филмът между редовете казва и друго: стабилността може да разбие на парченца.

На 5 април, скоро след излъчването на сериала, шефът на президентската администрация Дмитрий Медведев призова чрез медиите елитът да се “консолидира”, за да не допусне “изчезването на Русия като единна държава”. “Разпадането на Съюза, - каза той, - може да ни се стори като свеж бриз в детска градина в сравнение с държавния колапс на съвременна Русия”. Страната е заплашена от тероризъм, бедност, престъпност.

През януари Русия беше разтърсена от демонстрации на протест срещу “социалната реформа”, станали първите прояви на народното недоволство за целия период на управление на господин Путин. Президентът остава популярен ( рейтингът му е над 60%), но от първоначалния ентусиазъм няма и следа. Руската преса пише за “путински застой”.

Немощната политическа опозиция – демократи и либерали от една страна, комунисти и ултранационалисти от друга, се опитва да надигне глас в навечерието на изборите(парламентарните) през 2007 година, но страда от вътрешни раздори и постоянно изкушение да направи компромис с властта заради материални изгоди.

Русия не е Киргизстан, където икономическата криза тласна значителна част от активното мъжко население към емиграция в качеството на нелегална работна сила. Русия не е и Украйна и Грузия, където свалените президенти бяха на власт от вече 10 години, а мобилизацията на обществото ставаше около конкретни събития – убийство на журналист, фалшификации на резултати от изборите.

Финансиране на опозицията

Руското общество засега не е склонно да търси лична отговорност на Владимир Путин за влошената социална обстановка, но Кремъл иска да предотврати всякакви прояви на протест. Пропастта между богатите и бедните в Русия напомня ситуацията в Латинска Америка: на 10% от най-имащите руснаци се падат 30% от доходите – срещу 2%, които се падат на 10% от най-бедните граждани на страната. Продължава демографския срив, свидетелстващ за упадък: сега населението на Русия е 143,5 милиона човека в сравнение с 148 милиона през 1994 година. Притокът на емигранти от Средна Азия или от Кавказ не компенсира тази отрицателна динамика. Епидемиологичната ситуация има застрашителен характер.

Падането на руското влияние в бившето съветско пространство отчасти се обяснява с това, че Русия остава страна с нисък БВП, която се блъска в менгемето на вътрешни проблеми. Владимир Путин вярва единствено на тесен кръг сътрудници. Така, по време на украинската криза той се обърна за помощ към “съветници по връзки с обществеността”, щедро заплащани, но не особено компетентни.

Гигантската руска бюрокрация, разяждана от корупция, залага мина под “вертикала на властта”, като единственото, което е ясно за нея, е склонността ѝ към авторитаризъм, без да говорим за военното насилие в Северен Кавказ. През по-голямата част от миналата година Владимир Путин се занимаваше с ограничаване на последствията от серията терористични атаки и с борба за контрол над финансовите потоци от енергийния сектор (Юкос, Газпром и Роснефт).

Вълната от демократични революции – тези “перманентни революции”, от които се страхува руския президент - предизвика ехо в Русия. В страната възникнаха малки опозиционни студентски групи. В Башкирия в края на март 20 хиляди човека (някои бяха с оранжеви кърпи) излязоха на улиците, за да поискат оставката на местния сатрап Муртаз Рахимов.

Руските олигарси, жадуващи реванш, са готови да финансират нова опозиция. Потенциалният конкурент на президента Путин, бившият министър-председател Михаил Касянов, свързан с елцинското “семейство”, отиде за поддръжка в САЩ.

Сега на територията на бившия СССР единствен верен съюзник на Кремъл        (ако не се броят лидерите на непризнатите минирепублики – Абхазия, Южна Осетия и Карабах) е президентът на Беларус Александър Лукашенко, чийто режим администрацията на Буш нарича един от “аванпостовете на тиранията”. Но той е такъв, само защото западните страни го обиждат, а той се нуждае от руския газ.

Някои в Русия призовават Путин да остане на власт и след 2008 година, за да предотврати “заплахата от фашистки преврат”. Кремъл отрича да има такова намерение, но се надява да използва тази тема за мобилизиране на общественото мнение в навечерието на изборите. За разлика от Украйна постсъветска Русия няма опит в демократична смяна на властта. Съветникът на Кремъл Глеб Павловский говори за необходимост от борба с вируса на революцията със силови методи.

Появяването на Леонид Брежнев по телевизионните екрани напомни за тези времена, когато по думите на един руски коментатор, “всеки ден приличаше на предишния”, империята беше цяла, а политическото ръководство изглеждаше вечно.