“Миграцията” на препоръките за реформи в България

В началото на седмицата, в гранитната зала на Министерския съвет бе представен новият икономически меморандум на Световната банка за България. Съдейки по изказванията на не малка част от присъстващите, оценките и препоръките останаха не докрай и не съвсем правилно разбрани.

За първи път има пълно съвпадение между оценките и препоръките на банката и тези на независимите наблюдатели на ставащото в българската икономика, с оценките на пазарно ориентирани и либертариански мислещи икономисти, включително предложенията на Института за пазарна икономика (ИПИ).

Предишните икономически меморандуми на банката бяха относително едностранчиви, а отделни нейни доклади до не съвсем отдавна препоръчваха или приемаха като непреодолими тенденции някои очевидно несъстоятелни мерки от рода на увеличаването на администрацията и данъците, за да се посрещнат „предизвикателствата на присъединяването към ЕС”. Тогава се налагаше да оборваме тази несъстоятелност. Сега меморандумът е по-задълбочен и цялостен, и банката привежда допълнителни аргументи за политиките, отстоявани от споменатите наблюдатели и икономисти.

Натрупване на капитал и данъци

За първи път Световната банка разглежда подробно приноса на натрупването на капитал за растежа на стопанството и благосъстоянието на България. С неизбежната политическа коректност банката се спира на разширяването на възможностите да се произвежда повече и по-добре (т.е. на разрушаването на капитал) през 80-те години и периода до 1997 г.

Изводите на екипа на банката в тази област са два. Първо, потенциалът за растеж, производство и сближаване с равнищата на благосъстояние на ЕС не се използва и ограничава. Това се доказва от обстоятелството, че фирмите не използват около 30% от производствените мощности, от сравнително ниската заетост и съсредоточаването на работната сила в отрасли със сравнително стагниращо производство.

Второ, натрупването на капитал отнема по-дълго време отколкото в други страни, измъкнали си от клещите на централното планиране заедно със или дори по-късно от България .

Очевидно е, че общият растеж на БВП на България – средно 0,48 на сто за периода от 1991 до 2003 г., е от два до три пъти по-нисък от този в Чехия, Словакия и Унгария. Там ръстът е съответно 0,82 на сто, 1,05 и 1,56 процента. Увеличението на БВП у нас е и седем пъти по-нисък от растежа на БВП в Полша, според данните на Световната банка.

Само Хърватска е близо до България, но страната до средата на 1990-те години беше във война и бе силно засегната от т.нар. Косовска криза от 1999 г.

С изключение на Румъния равнището на БВП на човек от населението е най-ниско. Но Румъния дотогава бе управлявана от Николае Чаушеску.

Анализът дава основание за извода, че „икономическият ръст може да се ускори, ако България догони степента на реформите, които вече са осъществени от най-напредналите сред новите страни-членки” на ЕС .

Най-категоричната и все пак позната препоръка  е намаляване на данъците и осигуровките и реформи на пенсионното дело, здравеопазването, социалното подпомагане, за да се обуздае увеличаването на социалните разходи.

Трябва да каже, че меморандумът се занимава и с образованието, но препоръките са по-половинчати и боязливи от онова, което препоръчват българските коментатори.

Основното в тези реформи трябва да бъде търсенето на връзка с ускорено натрупване и печелившо използване на ресурси (капитал), които позволяват да се произвежда и живее по-добре в бъдеще.

Високото облагане пречи на формирането на капитал

Когато дадена страна, да речем – България, поддържа високо облагане на дохода и неефективни правителствени разходи, тя поддържа формирането на капитал от наследство, чрез завземане от другите. Това втвърдява обществените структури и неравенства.

Когато дадена страна, да речем – България, иска до постигне направеното от други страни с по-богати граждани, тя трябва да намали данъчно-осигурителната тежест в по-голяма степен от средното в тези страни.

Такива са част от посланията на меморандума, изчистени от неизбежната политическа коректност. Историческо потвърждение на правилността на този подход може да бъде намерено и в обстоятелството, че сегашните богати страни не са имали такова високо данъчно облагане и толкова големи правителства, когато в миналото са били бедни.

Квази-данъци

С тях е свързана следващата най-съществена препоръка на Световната банка. „За да подобри управлението и финансовата отговорност в публичния сектор, правителството трябва да опрости прекомерно усложнената законодателна и регулативна рамка и да приложи напълно новите рамки за финансова отчетност, както и националните и секторните антикорупционни стратегии”, пише в доклада.

Изводът е, че България в на правната, съдебната и регулативните области изглежда най-зле в сравнение всички останали от Нова Европа.Това ще рече, че правната и регулаторната система на страната са най-сложни и най-неефективни, без институционална способност да се осъществят приетите политики и прилагащите ги норми.

Интересното е, че до този извод се стига не чрез допитване до общественото мнение, а чрез използването на обективни измервания. Най-важният показател тук е използването на т.нар. договорно-интензивни пари, съотношението на безналичните разплащания към широките пари, известни на икономистите като „М2”.

Смисълът на измерването се състои в това, че когато изпълнението на договорите е ефективно и евтино, хората се чувстват уверени и спокойно прибягват до безналични и банкови разплащания. Когато това не е така, те използват „кеш” и бартер. По този показател България е по-зле не само от новите страни-членки на ЕС, но и от Румъния, Македония, Русия, Украйна, Узбекистан, Армения, Беларус, Албания и Грузия.

Само по някои показатели (по производството по несъстоятелност) отделни страни (Полша, Словакия, Румъния и Словения) са малко по-зле от България.

Но изследванията на Световната банка са от 2003 г., а след това в много от тези страни започнаха и осъществиха реформи в тези области. Въпреки опитите за реформи, през 2002 качеството на институционалните реформи в България е равно на качеството на тези реформи в новите страни-членки на ЕС, но каквото то е било през 1996 г.

Бързината и качеството на промените

От чисто човешка гледна точка, ако бях на мястото на министър-председателя, не само сегашния, но който и да е той, бих се чувствал неудобно да събирам данъци от хората за това, че те живеят в най-зле уредената страна в Източна Европа.

Онова, което най-често се случва в стопанската политика на България, е „миграцията” на едни и същи препоръки от доклад към меморандум и от едно изследване към следващото международно сравнение, и оттам – към следващия меморандум или стратегия на правителство.

Ето няколко примера за това колко време отнемат у нас изключително радикалните реформи, с които някои политици дори се гордеят.

Единният идентификационен номер на фирмите и опростяване на регистрацията на фирми за първи път бяха предложени като извод от едно изследване на разходите по създаване, работа и закриване на фирми от средата на 1996 г. След това в продължение на години МВФ изисква единния номер като възможност за подобряване на събираемостта на данъци и намаляване на корупцията. Така най-вероятно единният идентификационен код ще влезе в употреба през 2007 г., а след това постепенно ще отпаднат номерата за други цели.

Извеждането на регистрацията на фирмите от съда в административен процес, е известна у нас от времето на съставянето и приемането на стратегията за малки и средни предприятия от 1998 г. Сега същият дизайн, в по-лоша форма отколкото дори в Сърбия и Черна гора или Киргизстан е на банките на народните представители във вид на законопроект за търговския регистър. Интересно е, че работата по него се ръководи от Министерството на правосъдието, което по презумпция е свързано с представителите на онези, които са облагодетелствани от сегашната (съдии, правници и адвокати), а нарочната агенция за малки и средни предприятия, министерствата на икономиката и на труда дори не коментират тази реформа. Ако проектът стане закон в сега известния му вид, реформата ще приключи през 2009 г.

Промени в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), свързани с осъществяването на договорите и правата на кредиторите, бяха разработени и представени за обсъждане и приемане от народните представители през ноември 1998 г. във връзка с работата по закона за ипотечните облигации и някои други проекти. През миналата година те бяха внесени за приемане и по повод необходимите изменения, произтичащи от въвеждането на частните съдебни изпълнители; законът за тях бе приет, но не и промените в ГПК. Причините за забавянето са много, но една от тях е партньорството с министерството на правосъдието на Австрия, където системата работи добре, но чийто дизайн е крайно неподходящ за България. Ако всички се движи по план, реформата ще бъде приета в край на тази година.

Правата на кредиторите изискват и промени в Търговския закон, макар и скромни като замисъл те са готови от 1999 г., но приемането и въвеждането им в практиката върви бавно.

Намаляването на регулаторните режими е заслужена гордост на положилите усилия в тази област през 1999-2003, когато бе приет Законът за ограничаване на административните режими и административния контрол върху стопанската дейност (в сила от декември 2003 г.). Но реформата бе предложена в резултат на споменатото изследване от 1996 г, , за нея се настояваше в онази статегия за МСП (1998 г.) и се препоръчваше в доклад на Световната банка (FIAS) от 1999 г. В крайна сметка реформата се получи като в Киргизстан, а не например като в Полша (с тази разлика, че главният прокурор в Бишкек е институция, която отменя излишните административни ограничения). Сега Световната банка отново препоръчва опростяване на регулативната система;

Въвеждането на частните съдебни изпълнители вместо държавните съдии– изпълнители възникна като идея през 2001 г. Съответният закон бе приет през миналата година, сега предстоят промените в ГПК и някои други закони. Същата реформа бе проведена във всички страни от Нова Европа преди 2004 и за нея бяха необходими три-четири години. Реформата в България се получи половинчата (заради ограничаването на компетентността и съществуване на държавни и частни изпълнители) и засега вероятно изпълнението ще е по-скъпо.

Процесът на въвеждане и реформи отнема много време и в обществените поръчки (1996-2006), концесиите (1998-2006) и защитата на личните данни (2001 – 2006). Не че не се знаеше какво трябва да се прави – просто, въпреки предложенията и съветите, народните избраници и администрацията или се правеха на ударени, или буквално превеждаха директиви на ЕС, чието прилагане неизбежно се нагажда към местната традиция на непрозрачност и намеса на държавата в частните дела и договори. Не е трудно да се предвиди, че с изключение може би на поръчките, ще е нужно време за подобряване на вече постигнатото.

При най-доброжелателно отчитане на скоростта, средният период на реформи е някъде към осем и половина – девет години. Във всички страни, минали през същия дневен ред, реформите отнемат по около три години, попадат в рамките на един правителствен мандат и следващите правителства само оправят детайли.

Вместо заключение

Ако положението е по-лошо от навсякъде, обстоятелството, че се постигне средното равнище означава, че бизнесът и гражданството ще продължат да “губят” в сравнение, защото ползите от реформите ще дадат резултат по късно. Следователно и гражданите, и правителството трябва да се стремят към по-добри и по-бързи реформи. Средното равнище включва и Стара Европа, която не е пример за подражание, въпреки че е по-приятно да има партньорски програми с тези страни, отколкото с новите страни-членки.

Поддържането на продължителни и скъпи периоди на нискокачествени реформи не е вина само на правителството. Такава вина имат и гражданите, които избират кой и как да ги управлява. Но тази тема не в обсега на обсъждането на меморандума на Световната банка.

Самото обсъждане отне четири часа. За това време правителството е похарчило над 8,5 милиона лева от отредените му от закона за бюджета разходи. Ако някой се мисли, че обсъждането е куртоазен жест, който не струва нищо – това просто не е така.

Институт за пазарна икономика