Наистина ли при социализма имаше по-малко престъпления?

Стефан Иванов е доктор по история. Бил е общински съветник в София от 2003 г. до 2015 г. В момента е предподавател по история в 149 СУ "Иван Хаджийски".  Наскоро от печат излезе книгата му "От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989)". В нея, базирайки се на официални данни за регистрираните престъпления, авторът се опитва да развенчае мита за по-спокойния живот по време на Народната република, когато "никой не си заключваше вратата".

Г-н Иванов, вие се захващате с доста тежката задача да развенчаете мита, че при социализма не се вършеха толкова много престъпления. Поздравления за усилията, но ми се струва, че е невъзможно това да се направи с една книга. Вашето мнение какво е?

Най-важното е, че трябва да се започне този разговор. Ние историците имаме задачата да показваме миналото такова, каквото е, и да се дистанцираме от собственото си мнение, а да разчитаме на архивните документи от епохата. Аз точно това съм направил. Това започва един разговор, а не го завършва. Разбира се, в чисто обещствен план има нещо много тъжно в това, че 35 години по-късно този разговор не е приключен, но в крайна сметка по-добре късно, отколкото никога.

Не е започнат изобщо този разговор, ако питате мен.

В тази конкретна сфера – да.

Вие се позовавате изцяло на статистика от архива на МВР, нали така?

Това са официално регистрирани престъпления.

И в наши дни, и тогава, предполагам, се е говорило за стъкмистика, а не за статистика. Породиха ли у вас някакво съмнение тези данни?

Нека да кажа защо не мога да се водя по статистикана на съда или НСИ. Защото те отчитат само завършените дела и то – в съответната година. А много от случаите остават без повдигнато обвинение, защото не се намира обвиняем. Други се проточват повече от една година. Затова използвам данните от регистрираните престъпления в МВР.

Има безспорни доказателства, че на някои места тази статистика е силно парфюмирана, например в разкриваемостта на престъпленията. Прави впечатление, че когато се увеличава броят на престъпленията в определени години и особено когато стават по-жестоки, веднага като компенсаторен механизъм в отсрещната графа се написват предотвратени и т.нар. пресечени престъпления. Тоест – да, станали са много престъпления, но ние сме и предотвратили много.

Самият начин на водене на статистика в МВР е бил силно критикуван. Например, аз представям документи как един министър на вътрешните работи критикува предишния, как главният прокурор критикува начините, по които се правят данните. А най-интересно е едно изказване на самия Тодор Живков пред Политбюро през 80-те години, в което той казва, че е човекът с най-малко информация в държавата, защото тя се изкривява по няколко пъти. Първо я фалшифицират по местните поделения на милицията, после я фалшифицират хората във военния отдел на ЦК на БКП и, докато стигне до него, тя вече няма нищо общо с действителността.

В книгата си казвате, че можем да разделим този период на три части. Първата е до 1965-70 г., след това между 1970 и 1980 г. и последната е до края на режима през 1989 г. Това, което аз разбрах, е, че МВР е успешно в борбата с престъпността само в един период от около десетина години. Така ли е?

Леко да коригирам периодите. Първият са началните 10-15 години след преврата на 9 септември 1944 г. Има два основни фактора. Първо, старите криминални полицаи от царско време са уволнени, убити, съсипани и на тяхно място се назначават фукнционери и партизани, които са абсолютно непригодни да водят борба с престъпността, което показва ужасни резултати.

След това самата висша школа на МВР "Георги Димитров", днешната академия, започва да прави едни курсове за тия, които не са достатъчно кадърни, а на новите – по-дълги обучения. В период от 5-6 години това започва да дава резултат по усилване на уменията на самото министерство.

Т.е. можем да кажем, че около 20 години след преврата има изградена база за разследване на престъпления?

Можем да кажем, че изобщо в борбата с престъпността МВР започва да разгръща своя потенциал и да работи едва някъде през 60-те години. Иначе 70-те до средата на 80-те е силен период. Основната причина е, че 1968 г. се създава Националният институт по криминалистика и криминология, който разработва не само научни, но и практически модели и помага за работата на терен.

И третият период е след края на 1984 г. до края на режима, когато имаме драматично влошаване на броя на престъпленията и критично намаляване на разкриваемостта.

Вие казвате, че по това време службите са били прекалено заети с Възродителния процес, за да обръщат внимание на престъпността.

Това е едно от обясненията, тъй като през цялото време имаме едно доминиране на политическия елемент в МВР спрямо професионалния. След като към това добавим, че самият режим след 1984-5 започва да се клати във всеки аспект, те пренасочват допълнителен ресурс към зараждащите се опозиционни движения, а Възродителният процес отслабва още повече ресурса за борба с криминалната престъпност.

На няколко пъти казвате, че през целия период оперативните работници по политическа линия са били много по-добре платени от тези по криминална.

Не само, имат по-къса писта за развитие, имат по-голяма възможност за допълнителни придобивки – жилища, ползване на санаториуми, изобщо във всяка сфера служителите на МВР по политическа линия са в привилегировано положение.

Тоест задачата е била преди всичко да се пази държавният строй?

Винаги без изключение. И една от изненадите у мен беше, че това нещо изключително стриктно е спазвано дори 1988-89 г. Има заседания, на които министърът на вътрешните работи казва: "Другари, ние сме на първо място партийци и след това трябва да мислим за всичко останало". До последно това министерство е надзиравано от ЦК на БКП. Мотото на моята книга е едно изказване на вътрешния министър Ангел Солаков от края на 60-те години, който казва: "Аз бях подчинен формално на Министерски съвет, но пред него никога не съм се отчитал. Отчитал съм се само пред ЦК на БКП, в това число и по кадрови въпроси".

Значи първо партията, послед животът и имуществото на гражданите?

Ако остане ресурс и има възможност.

Вие правите един преглед на различни престъпления. Например кражбите – в първия период след 9 септември се отчитат множество кражби на стоки от първа необходимост. Това е обяснимо донякъде – тежки, следвоенни години. Но вие казвате, че се крадат и много храни.

Да. И това продължава повече от 10 години. Което означава, че ако направим сравнителен анализ с други държави, и то – загубили войната, при нас кризата на продукти продължава много дълго. Много интересно е, че МВР констатира този тип кражби, но не констатира те да се продават. Което означава, че хората просто изяждат храните, а дрехите – износват. Т.е. това не е кражба, за да спечелиш пари, а за да преживееш.

В следващите периоди все пак има подобрение, което пък води и до промяна при кражбите.

Втората половина на 60-те години вече започват кражбите на мотопеди, радиоапарати, първите телевизори. През 70-те се крадат и автомобили. И през 80-те започват да се крадат доста по-луксозни за времето си стоки – касетофони, дънки.

Казвате, че в края на изследвания период престъпленията се ожесточават. На какво отдавате този феномен?

Тук трябва по-скоро психолози да работят. Имаме един период, в който се задълбочава и младежката престъпност, създават се банди още през 70-те. Те не извършват само грабежи и леки престъпления – да късат верижки или обеци. Започват да извършват и масови изнасилвания. Т.е. у самото младо поколение вече има по-различен поглед към нещата. Ако по-старото поколение е било по-склонно да няма големи потребителски желания и претенции, новото няма задръжки. Има и т.нар. "престъпления на инат", те са така описани. Млади хора, дори от номенклатурата, извършват кражби без да имат нужда от тях, защото те са задоволени по всякакъв начин. Просто умишлено има такова поведение. Част от тях го обясняват като форма на протест. Има едно много интересно прокурорско обяснение, един от тях казва: "Аз разбирам основата на техните протести, но не харесвам формата, под която се проявяват".

Книгата ви започва с разказ за едно тежко убийство, а после пишете и за други тежки престъпления.

Нека да кажа, че убийствата са най-обективните откъм статистика, защото ако на някой му откраднат нещо, може и да не подаде сигнал. Докато при убийствата има труп или липсващ човек, така че няма как да не се регистрира. Най-близките до реалността в бройката са убийствата.

Това, което споменавате, е едно много тежко убийство, за което знаят много малко хора, мисля, че за първи път го публикувам в моята книга. Това е сериен убиец на жени в София, който между 1979 г. и средата на 1980 г. убива най-малко шест жени по особено жесток начин. Когато е заловен, се разбира, че има и други престъпления, обири, побоища и т.н. През част от времето, когато е извършвал по-леките си престъпления, дори е бил служител на МВР. Той е заловен след като е направил доста бели. Има и други серийни убийци в историята на Народната република, които по една или друга причина са заловени като по-млади, осъдени и екзекутирани. Докато тук имаме един доста сериозен сериен убиец, това е относително късен период, но никой не знае и не помни изобщо какво се е случило.

Хората знаят масово за т.нар. Жоро Павето, за когото не е сигурно, че е убиец. Той признава престъпленията след като му обещават, че ще гледа мач.

Жоро Павето никога не е бил убиец, камо ли сериен. Той е удрял с тежък предмет жени по главата, за да може да ги зашемети за известно време, да извърши сексуален акт. След което жената се свестява, той си отива, коя се оплаче, коя не. Една-единствена жена умира, три дни по-късно в болницата, била е ударена по-силно, не че той е искал да я убие.

Осъден е и лежи човек, който няма нищо общо с реалния извършител. Доказва го съвсем различният му профил. Той е голям левскар, подлъгват го, че ако си признае, ще му дадат да гледа "Левски"-ЦСКА. Това е мачът, в който "Левски" бие със 7:2. Излежава си присъдата, след което го пускат. Той е жив и до ден-днешен, живее в едно село. Ако питате хората там, всеки ще ви каже, че е невъзможно този човек да е направил тези убийства. Той е страхлив, глухоням, изключително нерешителен. Докато престъпленията на истинския Жоро Павето, който всъщност никога не е заловен, са били дръзки.

За серийния убиец, за който вие разказвате, съобщавано ли е?

Не, даже ще ви кажа още един случай. Преди няколко дни с ваши колеги от една телевизия, те искаха да им покажа мястото, на което е намерен първият труп. Тогава е била къща, сега е блок. Видях в съседната къща един човек, питах го това ли е мястото. Каза да, аз даже бях, когато намериха трупа. Този човек, който е бил свидетел, не знаеше, че това е било първото от серия убийства. За нито едно от тези престъпления няма информация във вестник, нито някакви коментари. Абсолютна цензура. За тоталитарната държава гражданинът не е потенциален съюзник в борбата с криминалната престъпност, той трябва да бъде държан в неведение.

От гледна точка на статистиката - към днешна дата по-малко ли са убийствата, отклолкото през 60-те години например?

Можем да кажем така – между 1965 г. и 1989 г. броят на убийствата е средно около 200 годишно. Последните десетина години са неизменно под 100. Но понеже някой би казал, че сега сме по-малко като население, съм направил едно изследване по т.нар. коефициент на криминалната престъпност, т.е. брой убийства на 100 хил. души население. И тогава, в онези последни години, защото първите след 1944 г има повече убийства, имаме 2.2-2.3 тогава. А последните десетина години е 1.1-.1.2.

Според вас на какво се дължи митът, който се опитвате да развенчаете? На успешната пропаганда или и на това, че и хората са искали да си представят, че живеят в една по-спокойна среда.

Две са причините, първата е обществена, втората е лична. Обществената причина е цензурата, която не е давала възможност на хората да знаят реалната картина, до която аз се докоснах чрез архивите.

Втората е, че човек е така устроен, че когато гледа назад във времето, той някак идеализира ситуацията, забравя лошите неща и си спомня за младостта с добро. Само че това е различно от обективната картина в архива, защото зад всичките неща, за които говоря, стоят имена – на убийците, на криминалните работници, градовете, улиците, където се е случило. И това, че аз или вие не сме знаели, че се случват такива неща, не означава, че не са се случвали.

Това е вярно, но вие говорите за поколение от по-възрастни хора, а в днешно време има и много млади, които продължават да вярват в тоя мит, въпреки че те не са живяли в онова време, не го помнят и не могат да идеализират младостта си.

Това е тежка присъда на нашето общество, защото ние не съумяхме да доведем до край разговора за комунистческото наследство. За разлика например от Германия, където след Втората световна война, където беше извършена пълна денацификация, в България почти не беше изпълнена декомунизация. Ние не можахме да доведем до края от някаква криворазбрана свенливост този разговор. И до ден-днешен като общество не сме осъдили този режим. И не бива да се учудваме от този резултат.