Не стреляйте по вестоносеца!

Репортерите отново са под обстрел - този път не само от ракети Томахок и автомати Калашников, а и от обичайните критики, които се чуват всеки път, щом войната нахлуе в домовете ни чрез това необикновено изобретение - телевизията "в реално време".

Основният огън е прицелен срещу репортерите на американските телевизиионни мрежи, прекаляващи с патриотичните клишета. Някои журналисти дори използваха кралското местоимение "ние", докато говореха за американските войски, настъпващи към Багдад. MSNBC използва за заключителна заставка развято американско знаме, съпроводено с надпис "Сърцата ни са с тях". Фокс нюз, чиито репортери бяха изгонени от Багдад миналия месец, стигна още по-далеч, с приповдигнати патриотични фрази, откровено войнствена реторика и репортери, приличащи на командоси от специалните части.

Изображенията на ранени иракски цивилни практически липсват. Често вината не е на репортерите. Три от големите американски мрежи - ABC, NBC и CBS, бяха изтеглени от Багдад от ръководствата им, а четвъртата - CNN, бе изгонена миналата седмица. Резултатът е, че получаваме повече зрелищни сцени с атакуващи морски пехотинци в пустинята, отколкото за всекидневния живот по време на война.

Иракската телевизия прави възможно най-доброто. В една болница в Аман станах свидетел как група йорданци с отворени уста гледаха репортаж за мирен жител, убит с крилата ракета . Тълпата в Багдад, която извличаше тялото изпод развалините, беше гневна. Лицата на хората бяха изкривени от гняв. Млад техник, който стоеше до мене, ми напомни за силата на телевизията. "На всеки, който гледа това, му се приисква да грабне пушка, да се втурне към Ирак и да се бие", каза той.

Но може би по-важно е, че публиката, която гледа телевизия или чете вестници, няма ни най-малка представа колко трудно е да се отразява войната. За репортера са интересни две места - Багдад, където е почти невъзможно да се проникне, или южната пустиня, при морските пехотинци. За да са там обаче, репортерите трябваше да се "внедрят" в Пентагона още преди месеци. По-опитните военни репортери се разбунтуваха срещу идеята да бъдат контролирани и да се подчиняват на 12-странична джобна брошура със заповеди, издадени от американската бойна машина.

"Бяхме прекалено самонадеяни и претенциозни - мислехме си, че сме прекалено добри, за да ни "внедряват". Така че отстъпихме местата на репортерите от вътрешните новини. И виж сега къде са те, а къде сме ние", оплака се военен кореспондент - ветеран.

Повечето от опитните военни репортери - Джон Симпсън, Фъргъл Кийн, Алан Литъл, са заседнали на граници, за които никой не допускаше, че ще останат затворени.

Репортерите си скубят косите от скука в Кюрдистан, докато истинската война се води в западната пустиня край йорданско-иракската граница, но никой не може да се добере дотам, а на границата на Кувейт повечето представители на прескорпуса мизерно бивакуват в колите си, без да могат да стигнат до пустинята. Шепа храбреци - независими журналисти, наричане на подбив "отцепници", се опитаха да се придвижат заедно с морските пехотинци в южната пустиня миналия уикенд, но рисковете бяха огромни, както показа смъртта на ветерана-репортер на ITN Тери Лойд. Чух, че коалиционните сили получили цели 60 позвънявания от отчаяни "отцепници", попаднали под обстрел.

Другият проблем са изискванията на телевизията "в реално време". Повечето журналисти просто нямат време да съберат достатъчно информация, преди водещите, седнали в уютните студия в Лондон, да ги засипят с дразнещи въпроси, които често нямат отговор.

В резултат се допускат грешки, като с превземането на Ум Каср или бунта в Басра.

В Багдад е още по-трудно. Журналистите трябва да се подчиняват на назначения от правителството придружител, който наблюдава предаванията им. По време на отличните включвания на Дейвид Чейтър от Скай нюз от покрива на министерството на информацията, човек физически усещаше сянката на придружителя му. Виждаше се как Пол Уд от BBC просто умира да каже нещо повече, но не може. Същото важи и за "внедрените" късметлии, пометени от пясъчната буря в Южен Ирак. "Не мога да отговоря на този въпрос" бе често чуван отговор от Насирия или Наджаф.

Лично аз установих, че копнея за дните, когато можех да се кача на колата си в Босна и просто да потегля по улицата, обстрелвана от снайперисти, без да ме е грижа за пропуски, визи, химически защитни костюми, сателитни телефони и "внедряване" в морската пехота на САЩ, за да напиша статията си.

Затова все повече журналисти предпочитат да пишат за забравените по-малки войни в Африка и Азия и да оставят големите истории на телевизионните мрежи. Места като Судан, Кот д'Ивоар или Конго рядко влизат в заглавията, но предлагат по-задоволяващ материал от професионална гледна точка. Всеки истински репортер знае, че истинската история винаги се крие далеч от глутницата.

По БТА