Новата дясна партия се ражда като представителство на гневни хора

Сегашните процеси на разделението в дясно сравними ли са с подобни явления от предишни години, когато бяха описвани с термини като "люспене", "сини мравки" и пр. Защо сега на дневен ред е по-апокалиптична реторика, свързана с усета за разпадане на твърдото синьо ядро?

В площадно-оргийната реторика на революционизираната улица, характерна за ранния преход отсъства подозрението, че не друго, а самият фундамент на СДС може да се разклати. "Люспенето" маркира представа за повърхностен процес. Сега тази лексика изглежда измита. За да се опишат процесите в СДС се употребява по-тежък език, в който доминират по-мрачните думи "разпадане" и "разцепване". Те подсказват предчувствие за край, а не за външни, механични разчленявания в едно политическо тяло. Всъщност, настъпва финалът на епоха, родила цялостно реформаторско опозиционно движение, независимо, че първо за една, а после за четири години то е участвало във властта. Преживяваме последните дни на един преходен, реформаторски период. Мисля, че това е и финалът на самия феномен СДС.

Защо много от коментаторите на този край се увличат от "гробищна словесност"? Не е ли закономерно ставащото със СДС след като през последните две години реформаторската му роля изглежда изчерпана?

СДС днес не е свързан дори с патетиката на агонията. "Агоналното" е преди всичко войнство, войнственост, и предполага наличие на енергия за война. За последните две години агоналните политически енергии се изместиха от учрежденско-лексикални упражнения. По същество обаче този период е приключен. Това е трета фаза от развитието на СДС, през чиято история може да се разбере и цялостният социално-политически смисъл на прехода. Първата фаза е до 1996/7, втората е управлението на СДС, и третата, след 2001, когато СДС започна да играе злополучната си опозиционна роля.

В този контекст може да бъде видяна и грешката, предизвикала фалита на партията, особено през последните две години, когато тя устремно тръгна към само-обезсмисляне. Вероятно този процес е бил необратим и друг сценарий е бил невъзможен.

Основната причина е в това, че СДС не проумя смисъла на израза "край на прехода", макар че той дойде именно от него. Някои се съпротивляват на тези думи, защото ако преходът е приключил те трябва да си представят, че нашата социалност, гражданската сфера, публичността ще останат такива, каквито са в момента, а те са доста непоносими. Затова на мнозина им се иска дебатът, самото говорене за прехода да продължава. Но думата е изпразнена от съдържание. И то не заради обективни политически параметри като приватизация, членство в НАТО, ЕС и т.н. Те са до голяма степен постигнати и то именно благодарение на СДС.

Но вече не е възможно комуникацията между една сериозна партия и нейните поддръжници да преминава през реториката на прехода. Тя трябваше да бъде радикално сменена, защото не дава възможност да се формират нови визии и да се наложат нови перспективи за политическо действие. В този смисъл фундаменталното послание на СДС от последните две години звучи комично. То беше организирано около метафората за "отварянето на прозорците", последвана от апелите за "прозрачност," "принципност" и "диалог". Тази словесност не отразява нищо друго освен празнота и объркване спрямо епохалния край на прехода. Не съществува политика на "прозрачност". Може да има политика на борба с организираната престъпност, която се провежда с максимално прозрачни средства. Няма политика на "диалог", както няма и диалог въобще.

Диалог изобщо означава самоцелно бъбрене с всеки; или, както се случи със СДС след изборите, диалогът се изроди в прибързани коалиционни споразумения. А какво означава политика на "принципност"? Политика с претенцията за сериозност и представителност не би могла да е безпринципна. Партия, която лансира послание за принципна политика се оплита в комични тавтологии. "Прозрачност", "диалог", "принципност" се практикуват, а не се съобщават като специално идеологеми за определен период. Това говори за липса на морален, концептуален и политически ресурс в СДС. Като добавим и мощния взрив от вътрешни интриги, саморазграждането на профила му изглежда закономерно. За това развитие има обективни причини, но те не освобождават от отговорност ръководството на СДС.

Същевременно си давам сметка, че се изисква изключителен интелектуален размах, за да бъде осъществен толкова голям поврат, какъвто е смяната на реформаторско-революционната риторика, характерна за масово опозиционно движение като СДС от момента на възникването му през 1989, с една успокоена, консервативна, дясна риторика. В сегашния си вид СДС не притежава такъв интелектуален ресурс. Може би нито една партия не го притежава в тясно-партийния си състав. Но тогава тя би трябвало да извърши по-смело обръщане към гражданската сфера. Тя вече е достатъчно развита в България и би могла да се включи в трудния процес на преформулиране на основните послания. Но и тази посока се оказа подменена от зачестилата злоупотребата с абстракции като "гражданско общество", например. С тях публиката бе обилно поливана през последните две години и от това те се обезсмислиха. В крайна сметка СДС не успя да се реформира вътрешно и да стане представител и говорител на по-отворена "гражданската сфера".

Твърди се, че земетръсните процеси в дясното политическо пространство са сигнал за цялостния разпад на посткомунистическата политическа система, ускорен от управлението на Симеон Сакскобургготски. Някои от коментаторите предричат, че разочарованието от политиката може да доведе до изострянето на националистически и авторитарни настроения. Може ли да се смята, че зараждането на нова дясна партия около кръга на Иван Костов е шанс за модерна партийна алтернатива на опасенията за поява на "твърда ръка"?

Дилемата между модерна десница и национализъм е фундаментална и много важна от 89-та година насам. Тя ще важи и за целия след-преходен период. Големият риск при трансформацията на политическото през последните 12-14 години е, че успешни управления като това на Иван Костов довеждат до разочарования. В такава ситуация се прибягва до целебния и успокоителен ефект на митове и приказки като монархическия сюжет у нас. По същия начин и национализмът се провижда като спасение от масови разочарования. В цялата българска история след 89-та този модус е бил постоянно жив. За БСП, например, национализмът е колкото вътрешна опасност, толкова и вътрешен ресурс. Едно отчаяно население винаги може да прибегне към такава алтернатива. Възпиращ фактор е интеграцията ни в ЕС, но нямаме гаранцията до каква степен рискът от национализъм е напълно предотвратен.

Създаващата се нова десница трябва да даде сериозен шанс за разумен, прагматичен, консервативен отговор на изкушенията от националистически популизъм, които са скритият ресурс на левите, социалистически партии. Но тази нова партия е съвсем в началото и е рано да се прогнозира развитието ѝ. Раждането ѝ все още е съпроводено с екзалтация, гняв, надежди, с много масови емоции, обясними след две години политическо безвремие. Но след като започне да функционира в нормален ритъм, тя трябва да предложи решение не само за конкретни български проблеми като организираната престъпност, попълзновенията на руската мафия, олигархичните мутации на бившата Държавна сигурност. Появата на сериозна консервативна дясна партия би неутрализирала и опасността от националистическо залитане. Тази опасност е заложена в самото явление Сакскобургготски след окончателното изчерпване на магическия му потенциал.

Справедлив ли е упрекът, че проектът за нова дясна формация е консолидиран единствено около Иван Костов и че хората, които го подкрепят се упражняват в "култ към личността"?

Този въпрос е наглед невинен, но съдържа много горчива истина. Скандирането "Костов, Костов" от хората в Русе, Варна, Пловдив и София не е резултат на предварителна режисура. Въпросът е дали този забележим култов елемент не съдържа риск за бъдещата десница? Тя трябва да бъде по-самокритична, изобщо чувствително по-саморефлективна и да преосмисля интелектуалните си основания в зависимост от значимите промени в контекста. В този смисъл трайното залепване за една персона би било неестествено и противопоказно. То би било в противоречие с дефиницията за консервативна партия; любовен копнеж към лидера-диктатор има място в популистките или ултра-десни партии.

Случаят с Иван Костов има обаче и друго обяснение: СДС не успя да смени нито посланията си, нито организационната си постройка, нито вредната си кадрова политика. И остана в хибридната форма между масовото опозиционно движение и апаратно централизирана партия. По тази причина и симпатизантите му замръзнаха в политическото безвремие на последните две-три години. Но техните емоции, надежди, гняв се натрупваха и естествено търсеха политически изход. Когато процесът се отпуши, неизбежно е емоциите им да се персонифицират силно. В този смисъл персонификацията е както неизбежна, така и още един от симптомите на заболяването в самия СДС.

Той се изразява в отсъствието на други ярки личности ли?

Ако СДС бе направил усилието да се самореформира, култови емоции нямаше да има, дори Иван Костов да се беше върнал на политическата сцена така, както това става сега. Фактът на това преживяване, което протича спонтанно и естествено е част от проточената криза в СДС. То е и елемент от общата криза на политическото, която се прояви през 2001 с проявата на култа към завърналия се монарх.

Не е ли произволна тази аналогия? В изблика на масови чувства към Костов аз лично прочитам опит за морален реванш след целенасоченото демонизиране на бившия премиер малко преди и след края на успешното му управление...

В тази експлозия на емоции има и гняв, и омрази, и страст към морален реванш. Има бунт срещу лъжата и пропиляното време. Това е моментът на оттласкване от предишния СДС. Отговорността на създателите на нова партия с консервативна, дясна насоченост е в темперирането на подобни чувства, докато те се успокоят и стихнат. Емоции от такъв порядък могат да бъдат излъгани, ако не се трансформират и артикулират в разумни действия. Това е едно от предизвикателствата пред проекта за модерна десница. За това разбира се няма технология. Просто трябва да се разчита на по-голям размах, на смелост на визията и проява на по-голямо политическо въображение.

СДС-"Раковск4 134" е пример как не може да свърши именно тази важна работа от общуването между политическа формация и нейните привърженици. Затова създателите на новата партия трябва да си дават сметка за своята отговорност към изблиците на сегашната експлозивна гражданска емоция. Още повече, че тя е съпроводена с известна самокритичност, продиктувана от досегашния опит на хората, които наблюдавах във ВИАС. Адресирана е и към бъдещото ръководство на новосъздаващата се десница. Това, което се случва не е пиянството на революцията от 1997. В момента екзалтацията е съпроводена от помъдряване и критичност. Гражданите сигнализират, че доверието им не е примитивно и безусловно. Бъдещата десница възниква като представителство на разгневени хора, но същите тези хора не искат да бъдат терапевтично залъгвани. Те искат дългосрочен ангажимент. Това е много сериозно изпитание пред основателите на формацията.

Една нова автентична дясна партия, може ли да спре в действителност, а не чрез заклинателни рефрени настъплението на левицата към властта? Как ще се променят съотношенията между политическите сили вляво и вдясно?

Това е концептуален и стратегически въпрос, който новата десница ще трябва да решава от момента на учредяването си. Какво ще прави оттук нататък с всички останали около себе си? Това, което продължава да излъчва СДС, са учрежденски фрази, които нямат шанс да станат политически послания. Непосредственото търсене на коалиционни партньори под предлог, че трябва да бъде спряна нереформираната БСП е стратегически сгрешена постановка. Когато Филип Димитров призовава за обединение със Софиянски, за да бъде спряна настъпващата левица, не се съмнявам в моралния подтик на предложението. Но такъв сценарий може да се развие смислено в едно мемоарно пространство.

България от 1990 можеше да роди подобен проект за обединена десница - СДС с координационен съвет. Сприятеляването на всяка цена, както и популизмът на националните единения днес са немислими за сериозна дясна партия. Не ѝ подхождат кооперативните сдружения на социализма нито коалиционните практики на БСП сега.

Бъдещата десница трябва да се изгради, да се стабилизира, да стигне до границите на своята експанзия и устойчивост и едва тогава може да си зададе коалиционния въпрос. Ако бъде поставен сега, той ще бъде и първата лъжа. Лъжата става двойна, когато е маскирана със заклинанието "да спрем БСП". Трябва да се избегне изкушението да се обвържеш с всеки и всички в името на цел, характерна за преходния период. Добре е да "да спрем нереформираната БСП", но като лайтмотив това звучи архаично.Тематични коалиции в името на важни общодържавни въпроси са възможни, но самото изграждане на партията не трябва да става техен заложник.

Друг е въпросът кога проектираната формация трябва да започне да общува с ръководството на СДС. Струва ми се, че емоциите от раздялата няма да стихнат преди края на август. Нашата култура има сезонни цикли, при които периодичното измиване на паметта е много мощно. Затова септември е най-вероятният срок за евентуални контакти. Новата десница не бива да гради новата си идентичност чрез постоянно критично позоваване към СДС. СДС трябва да бъде оставен настрани засега - без прояви на враждебност, но и без безпринципни флиртове след отшумяването на сегашните чувства. Новата десница би се препънала в собственото си развитие, ако отсега го обвърже с коалиционни главоблъсканици. Те ще бъдат на дневен ред едва след избори.