Побългаряването на европейските директиви

Скандалният казус със спрения ток на редовно плащащи си сметките потребители, при който частна европейска компания отказва да се съобрази с решение на антидискримнационната комисия, която от своя страна не изпълнява вменените ѝ задължения, поставя отново въпроса какъв е смисълът да издържаме специализирани органи за защита на обществения интерес.  

Електроразпределителното дружество в гр. Пловдив, което е собственост на австрийската EVN, все още не е преустановило режима на тока в квартал “Столипиново”, въпреки решение на Комисията за защита от дискриминация да бъде възстановено електричеството на редовните потребители.

Режимът бе въведен през 2002 г. заради неизплатени задължения на част от жителите в квартала, обитаван от близо 40 000 души, предимно от ромски произход. Наказани обаче се оказват и хората, които си плащат редовно тока и нямат задължения към дружеството. Това са 52 домакинства, живеещи в различни части на “Столипиново”.

Така повече от пет години, няколкостотин български, а вече и европейски граждани, нямат електричество през светлата част от денонощието. През 21-ви век, във втория по големина български град, няколкостотин души са лишени от цивилизационните придобивки, свързани с електричеството - светлина, топла вода, телевизор, хладилник, пералня...

По повод на описаната ситуация, през 2006 г. “Асоциация за европейска интеграция и права на човека” (АЕИПЧ) отправи до Комисията за защита от дискриминация (КЗД) оплакване срещу EVN. С решение № 58 от 29.11.2006 г. комисията установи, че прилаганият от EVN режим на “регулирано електроснабдяване” представлява непряка дискриминация, тъй като такъв режим спрямо редовни платци не е въведен никъде, освен в ромския квартал.

С решението бяха наложени глоби на членовете на управителния съвет и на прокуриста на дружеството, които бяха задължени да се въздържат от такива нарушения, както и да осигурят непрекъснато електроснабдяване на коректните потребители, без оглед на етническата им принадлежност.

Предписанията трябваше да бъдат изпълнени в 30-дневен срок, считано от 18 декември 2006 г.

До момента EVN не е преустановило режима. Решението на КЗД е обжалвано, но съгласно чл. 77 от Закона за защита от дискриминация, това не спира изпълнението му относно възстановяването на електрозахранването.

Въпреки арогантния отказ на EVN, комисията по дискриминация не реагира. Това наложи  “Асоциация за европейка интеграция и права на човека” (АЕИПЧ) да настоява пред председателя ѝ да бъдат взети подходящи мерки за изпълнение на решението. До момента отговор не е получен, а  добросъвестните потребители на електричество в “Столипиново” още са без ток.

Описаната ситуация не е уникална. Тя е емблематична както за отношението на някои чужди компании към правовия ред и институциите в България, така и за неспособността на българските власти да прилагат националните закони и да привеждат в изпълнение собствените си решения.

Какъв е смисълът от комисиите

В генерален план, случаят “Столипиново” поставя под въпрос смисъла от съществуването на комисии, които само констатират нарушения, без да ги преустановяват и санкционират. Особено фрапиращ в случая е фактът, че нарушението се извършва от крупен европейски инвеститор, със седалище в Австрия. Според австрийски експерти и правозащитници, това, което става в “Столипиново”, не би могло да се случи в Австрия или в друга наистина европейска държава. Нещо повече, за разлика от безхаберието на българските институции и на повечето наши медии, австрийска правозащитна организация алармира австрийските средства за масово осведомяване за това, че тяхна компания реализира монополно високи печалби, чрез откровена дискриминация на български граждани.

Вероятно като компенсация за неизтребимото чиновническо  рушветчийство в България, по-прагматичните чужди инвеститори калкулират в очакваните печалби от приватизационните сделки импотентността на българските правоохранителни органи и възможността безнаказано да бъдат нарушавани нашите закони. Изглежда демонстрираното от EVN чувство за безнаказаност има упование и в сключения приватизационен договор.

АП отказва да “разсекрети” договора на EVN

АЕИПЧ изиска този договор от Агенцията за приватизация на основание Закона за достъп до обществена информация. Агенцията отказа с мотива, че EVN не било съгласно документът да стане публично достояние. За разлика от EVN, другата голяма чужда електроразпределителна компания - EON, доброволно “разсекрети” един от приватизационните договори. От неговото съдържание стана ясно, че държавата ще плаща с пари на данъкоплатеца присъдените срещу EON обезщетения. Този артистичен детайл с лекота беше подминат от повечето български медии.

Като се има предвид пословичната липса на въображение при нашите управници, която се проявява и при сключването на неизгодни сделки, с корупционни десени, може да се предположи, че подобна клауза се съдържа и в договора за продажба на пловдивското Енерго. Това предположение дава вероятното обяснение както на  нежеланието на EVN, така и отказа на българската Агенция за приватизация, да “разсекретят”  приватизационната сделка.

Казусът е отнесен до Еврокомисията

В очертания контекст, противоправната пасивност на КЗД лишава от ефективност контролно-санкционния механизъм, заложен в закона. Нежеланието на тази комисия да предприеме принудителни мерки за възстановяване на електричеството на коректните потребители я превръща в ненужен наблюдател, който констатира, но не  наказва дискриминацията. Така прилаган, законът за дискриминацията лишава от вътрешноправен инструментариум Директива № 2000/43/ЕО, предвиждаща създаване на специализирани органи и процедури, осигуряващи бърза и ефективна защита срещу неравно третиране на расов и/или етнически белег.

Българският антидисрминационен закон е създаден, за да отговори, в рамките на предоставената на България дискреция, на правозащитния стандарт, заложен в Директивата. Фактическият отказ на КЗД да принуди EVN да възстанови електричеството на коректните платци дискредитира основния замисъл на закона. Поради липса на вътрешноправни възможности, АЕИПЧ  сезира Европейската комисия за нарушения на България по отношение ангажиментите ѝ, произтичащи от Директива 2000/43.

Вече като че ли стана традиция вътрешноправни проблеми да бъдат разрешавани от международни институции и с помощта на чуждестранни медии. Тази тъжна констатация за пореден път поставя пред българския данъкоплатец въпроса защо трябва да заплаща неприлично луксозна издръжка на  “специализирани” комисии, чиито брой расте, а съставите им се парцелират по вълшебната формула 3:5:8.

Разумен отговор има. Той е, че някои от най-важните европейски директиви предвиждат създаване на специализирани органи в съответните области – защита от дискриминация, права на потребители, закрила на лични данни и др. Целта е правата на европейските граждани максимално ефективно да бъдат защитавани в тези “особено чувствителни” правозащитни сфери. Бързото, безплатно за хората и качествено производство, развиващо се пред специализирани, висококвалифицирани и независими експерти, е полезно както за правата на гражданите, които са по-надеждно защитени, така и за “разтоварване” на съдебната система от трудоемки дела, със специфичен предмет.

Допълнителна гаранция за надеждността на защитата, предоставяна от комисиите, е европейският правозащитен стандарт, предвиждащ възможност за обжалване пред съд на техните решения.

Спокоен и добре платен пристан за политически протежета

Тази логически и юридически издържана схема, съответстваща на “добрите”  европейски практики, бързо и ефективно беше побългарена. Комисиите по правило бяха формирани на политическо-квотен принцип, който е априорно пагубен както за тяхната независимост, така и за професионалните качества на техните кандидати. Българските специализирани комисии се оказаха спокоен и добре платен пристан за политически протежета, работещи на няколко места или развиващи частен бизнес, паралелен и дори конкурентен на заеманата държавна служба.

“Вработването” на комисиите нерядко беше съпроводено със скандали. Така например, КЗД започна работа близо две години след избора на нейните членове. Формално оправдание за отказа ѝ да работи беше липсата на офис. Това обстоятелство едва ли е възпирало членовете ѝ да получават заплати, съответстващи на институцията. Комисията беше критикувана и за прекомерни разходи. Още преди да имат офис и да заработят, наред с лъскавите служебни лимузини и мобилни телефони, “комисарите” се сдобиха с високопроходим джип. Обяснението беше, че с негова помощ ще громят дискриминацията в труднодостъпни местности.

Тази предвидливост би била достойна за адмирации, ако не се беше разчуло, че комисията по дискриминация не се е сетила да направи сградата си достъпна за хора с инвалидни колички, въпреки че законът дефинира като дискриминация създаването и/или подържането на архитектурна среда, недостъпна за хора с увреждания. Така, по парадоксален начин, българската Комисия за защита от дискриминация дискриминира точно хората, които най-остро се нуждаят от закрилата ѝ. По този повод неправителствената организация на хора с увреждания “Център за независим живот” дори заведе дело срещу КЗД, с оплакване за дискриминация.

По подобен начин в продължение на повече от два месеца, Комисията за защита на личните данни бави решение по дело, с което се иска демонтиране на видеокамери, поставени в акушеро-гинекологична клиника. Само преди няколко седмици Сметната палата констатира финансови безобразия в същата комисия, които плачат за прокурор. Освен познатата картина с парвенюшки луксозни лимузини, беше установено, че със средства на данъкоплатеца е заплащан дори наемът на апартамент в София на един от членовете ѝ.

Същевременно в България безпрепятствено се получават и търгуват лични данни. Безразборно, под път и над път, се монтират видеокамери, които, без знанието и съгласието на хората, навлизат в живота им. Никой не знае кой и как съхранява събраната с камерите информация и за какви цели се използва тя. Имена, адреси и ЕГН се съдържат дори в избирателните списъци и в документите (например обвинителните актове), които правоохранителни институции връчват на съседи или роднини на призоваваните лица. Лични карти и ЕГН настойчиво се искат навсякъде, където се предоставят вещи под наем – ски-гардероби, ледени пързалки и дори в интернет-клубове.

Съвсем закономерно кражбите и измамите по електронен път, чрез достъп до банкови и осигурителни сметки, зачестяват. В същото време, огромна част от хората – жертви  на българския “Биг брадър”, дори не знаят, че съществува Комисия за защита на личните данни. Тя придоби известност едва след като злоупотребите в нея лъснаха. Въпреки криминалния привкус на изнесените в медиите данни от проверката на Сметната палата, прокуратурата не реагира.

Вероятно това е израз на новото отношение към конституционните задължения на прокуратурата, което главният прокурор демонстрира, заявявайки, че тя не може да се занимава с всичко и да огрее навсякъде. Така “спасяването на давещите се” остава проблем на самите давещи се, а Освобождение този път ще чакаме от Европа.