Походът в Ирак няма да се състои

На бюрото ми няма план за война срещу Ирак, обяви президентът Буш за облекчение на своите европейски домакини. Това било истината. Другата истина е , че във Вашингтон се обсъждат военни сценарии - при затворени врати, но за това пък оживено и със спорове. И резервите към военния поход идват тъкмо от военните, докато "ястребите" са сред цивилните стратези. Явлението не е ново, наблюдавано е и сред германските военни ръководители преди и по време на Втората световна война. В светлината на съвременните оръжия изпъква ясно характерното противоречие между практиците и теоретиците, между професионалистите и аматьорите. Началник-щабовете обясниха на Джордж У. Буш, че без масивна операция с участието на най-малко 200 000 души Ирак не може да бъде поставен на колене. И че ако диктаторът бъде притиснат с гръб до стената, възможността да употреби накрая биологични и химически оръжия не може да се изключи. Багдад е цитадела, която ще бъде защитавана без оглед на цивилното население. Там и в други градове ще се водят боеве за всяка къща. Който иска да победи Саддам Хюсеин във фронтална битка трябва да се приготви да даде жертви. Военните с отговорност са длъжни да отчитат и възможно най-лошото, което може да се случи. Вторият поход срещу Ирак не може да се сравнява с войната за освобождаване на Кувейт, нито с войната в Афганистан.През 1991 г. военната машина на Саддам Хюсеин бе ампутирана, но войната бе прекратена поради ограничения мандат на ООН, несигурността на Горбачов и болезнения въпрос, какво да се прави с окупираната страна. Саддам Хюсеин не употреби тогава своите биологични и химически оръжия - не ги употреби и срещу Израел, защото при тогавашната ситуация в света не се очакваше унищожителен поход срещу него. Целта на войната тогава не беше ликвидирането на неговия режим. А сега това е първостепенна цел.

За разлика от Афганистан след съвземането си от войната през 1991 г. Ирак уплътни военната си машина и я направи по-устойчива. Живата сила и техниката са по-малко, но по-добре организирани отколкото по времето на войната в Залива. Въоръжена вътрешна опозиция в Ирак няма - не съществуват нито кюрдски, нито муджахидински алианс, чиито отряди биха могли да бъдат използвани срещу Саддам Хюсеин. Кампанията не може да се спечели с прицелни удари от въздуха и със специални части на земята. При това още не е известно дали "войната от нов тип" в Афганистан е наистина успешна или резултатът ще бъде поставен под въпрос от продължителна партизанска война. Защото властта на режима на Карзай не излиза извън чертите на Кабул и противно на волята им САЩ остават вързани в Афганистан. Трябва ли да се повтори това?

Включването на биологични и химически и евентуално ядрени оръжия в потенциала на тероризма е мъчна работа, но не е лишено от логика. Оръжия за масово поразяване в ръцете на непредсказуеми диктатори са опасност за света. Саддам Хюсеин изгони оръжейните инспектори на ООН, които след войната в Залива бяха изпратени в Ирак и откриха някои неща. Ирак освен това употреби вече оръжия за масово поразяване във войната с Иран и срещу вътрешни врагове на своя територия. Обсегът на неговите ракети освен това се е увеличил. Но Ирак не е единствената заплаха в това отношение. Ракетни потенциали за шантаж никнат на много места по света. По логиката всички те трябва да бъдат премахнати. Но връзва ли се логиката с действителността? Тук се явява противоречие и американците го съзнават. Не бива да се заблуждаваме - последиците от един военен поход в Ирак са непредсказуеми доколкото не е сигурно какви ще са политическите реакции в арабско-ислямския свят, в лагера на съюзниците и в самите САЩ. Буш се приближава към средата на президентския си мандат. С всеки изминат месец става все по-трудно една война срещу Ирак да бъде мотивирана от надигналата се вълна на патриотизъм у американците след 11 септември, която улесни значително политиката на президента. Буш-син се озовава все повече в положението Буш-баща. За да се разположи на изходни позиции един 200-хиляден експедиционен корпус са нужни шест месеца. Близкоизточният конфликт трябва да бъде приключен и Съветът за сигурност на ООН трябва да бъде спечелен, за да благослови акцията, още до началото на настъплението. Няма логика тези цели да бъдат постигнати в едно и също време. Затова за президента Буш не беше трудно да обещае на съюзниците в Берлин и в Париж, че ще се "консултира" с тях, което само по себе си не означава нищо. По-голяма тежест от страховете на континенталните държави от ЕС имат възраженията на най-важните стратегически партньори Турция и Русия. Путин си дава сметка, че една война срещу Ирак ще предизвика големи вълнения в собствената му върхушка, която се отнася с недоверие към неговата прозападна политика и преди всичко към кухия договор за разоръжаване. Турция пък дължи икономическата си криза с 10 процентен спад на растежа през 2001 година и 31 милиарда долара дълг към Международния валутен фонд на ембаргото срещу Ирак. Тъй като поради несъгласието на арабските държави главният удар по Ирак ще трябва да бъде нанесен от територията на Турция, Анкара ще носи и главното бреме на рисковете.

Прогнозите, казват, били въпрос на късмет. Но в случая много неща подсказват, че вторият поход срещу Ирак няма да се състои.

БТА