Посткомунистическа суматоха - ІІ

(продължение)

Публичната сфера е най-представителното място на света, където кашата, забъркана от добри намерения и глупост, всеотдайност и корист, амбиции и бездарие, съвест и суета, старателност и немарливост, отговорност и безотговорност, социална чувствителност и наглост, се излагат на показ, без героите да искат това.

Броят на хората, правещи кариера, трупащи пари и власт или само препитаващи се в публичната сфера, расте застрашително по цял свят. Най-важните играчи в публичната сфера са ръководителите и лидерите от една страна, и елитите - от друга. Защото тъкмо те придават форма, смисъл и посока на масовидните движения във всяко едно общество.

Пулсациите в живота се подготвят и насочват от енергиите, излъчвани от лидерите. Те водят другите колективно към възход или падение, напредък или упадък, каквото и да означава това.

Лидерът може, но не е задължително да бъде елит. За ръководител - политик или мениджър, криво-ляво можеш и да се научиш, но за лидер трябва да се родиш. Лидерът има сетива и проницателност за нужното от гледна точка на съвместния живот и дейност на хората, а не за т. нар. "общи”, т.е. агрегирани по някакъв начин частни потребности, интереси, ценности и норми на участващите хора, докато политикът по презумпция гледа да се хареса на текущото мнозинство.

Лидерът знае накъде и как да поведе следовниците си, а политикът ги пита къде те искат той да ги заведе и даже откъде да минат за натам. Лидерът е мисионер, обладан от воля за успех, а политикът е прагматик с воля за власт. Лидерът търси нови, непознати пътища и е готов да носи отговорност до степен на саможертва, а политикът се оглежда в излъсканото от слугите огледало на "народната обич и признателност” и при неуспех търси оправдания и прехвърля вини на други. Лидерът излъчва сила, на която другите с удоволствие се подчиняват, защото му вярват, докато политикът разчита на формален авторитет и на механизма "стимул/санкция”.

Лидерът е с несъмнена публичност, открит е за всички, а политикът лансира на публиката своя измислен PR образ и обича да си придава масоноподобна езотеричност.

Днешният свят изпитва остра потребност от адекватни на предизвикателствата на новия век истински лидери. Без тях той изглежда силно уязвим. А най-полезен за социума е този лидер, който има елитна принадлежност или подкрепа, дар Божи да вижда онова, което другите не могат, знае що е дълг и отговорност, както и който има решителност да изпълни мисията си въпреки всички препятствия, на които се натъква неизбежно.

Елитите са друга категория хора. Това са най-добре подготвените професионалисти, в т.ч. най-образованите, най-способните и най-талантливите, най-интелигентните сред тях, т.е. не просто най-много знаещите, а и най-умните, най-продуктивните, най-креативните, и най-почтените измежду горните две групи.

Понеже почтеността е най-спорната характеристика от трите, нека уточня, че по мое мнение тя е налице дотолкова, доколкото индивидите, претендиращи за елит, са резинстентни спрямо изкушенията и съблазните, т.е. отказват сделки с експерното си мнение.

По мои изчисления, основаващи се на по-скоро "позитивни”, отколкото "негативни” преценки, елитите представляват в най-добрия случай до 1% от всички хора. Те не са властолюбиви, а честолюбиви люде. Те не се целят във високи постове, а искат да бъдат чути. Те формират стандартите и критериите, по които работят останалите. Те трябва да участват в номинациите, но не могат да избират, защото са малцинство. Трудно е и да ги избират, тъй като те самите не желаят това. И въпреки това добре се живее в общества, където елитите са разпознати, оценени по достойнство и където власт и народ се вслушват в мненията им, а не ги пренебрегват, маргинализират или осмиват.

Ние у нас очевидно не сме такова общество. Никак не съм сигурен, че елитите в нашата страна ги обичат. Някак си ги признаваме от немай къде, понякога скришом им се възхищаваме, но само скришом. А и малцина от притежаващите някои от елитните характеристики нашенци устояват на изкушенията на властта и парите.

Животът ни след Освобождението сочи например, че типичният български интелектуалец от онова време обича властта и лукса повече, отколкото истината и достойнството, поради което сам се деелитализира. Това силно до болка личеше и по-късно по времето на комунизма.

Горчи от това, че същото се случва и при посткомунизма. Елитни иначе хора знаят отлично, че властта е сладка, защото носи блага, недостъпни на оногова, който я няма и това ги кара да правят неелитни избори за себе си. Когато на прелъстителните повици на властта и парите се поддават огромна част от най-умните, най-талантливите и най-образованите хора, в това общество няма как да се живее добре.

У нас нещата се усложняват от това, че ние несъмнено имаме елитни хора, но те нямат голям шанс да бъдат признати за такива и да успеят у дома. Прекалено ли сме завистливи, комплексирани ли сме, асоциални ли сме, не зная, но не е късмет да си елитен човек у нас. Затова пък кандидати за лидери с лопата да ги ринеш. Едва ли не всеки е готов да води другите нанякъде, по кандидати за месии на глава от населението сигурно сме сред първенците на света.

Но и тук капан: ние наричаме лидери началниците – президенти, премиери, министри, партийни водачи, директори, синдикални шефове и т.н., а това са всъщност ръководители, които представляват "назначени за лидери” лица. А как те са овластени – пряко, по вертикален начин или косвено, по "партийно-демократически” изборен път, няма никакво значение.

Истинските лидери се излъчват спонтанно и отдолу, безусловно. За още по-голям потрес на здравия разум мнозина, в т.ч. и "видни интелектуалци” считат, че и елитите са онези, които са на власт. Според тях след като си началник, то по дефиниция си и "елит” и "лидер”. И след като паднеш от власт, разбира се, автоматично губиш статута си на елит и лидер. Глупаво и тъжно! Та затова обществото и държавата ни са глупави и тъжни.

Трите социални субекта са потенциално и реално ефективни само във взаимодействие помежду си и са склонни да дефектират в противния случай. Действащи паралелно и относително автономно, те се предпазват едни други от автоимунни аномалии, които се развиват вътре във всеки от тях поотделно. Могат и като правило периодично го правят, да се провалят както пазарите, така и държавите и гражданските общества. Тази възможност като правило се реализира, рано или късно.

Особено често става това, когато отсъстват мониторингът и регулацията от страна на останалите два субекта.

* * *

Не е никак лесно, а за повечето хора е направо невъзможно да се откажат от онова, което имат, колкото и малко да им изглежда то, за да се втурнат смело в започване на "нов живот”, да заплуват в непознати води, които не се знае къде ще ги отнесат.

Духът на Фауст обаче живее във всеки човек, макар и не рядко в клетката на страха, леността или примиреността.

Реформирането е непрестанно усилие да се поддържа и развива протичането на коя да е индивидуална, групова и колективна дейност в условията на променяща се среда. То обобщава непрекъсваща във времето серия от последователни или хаотични, стъпкови или скокообразни, бързи или бавни, промени в потенциала и в приложението на потенциала при осъществяването на частните и публичните обществени дейности. Тези промени наричаме реформи. Понякога реформите са успешни, т.е. водят до резултати, оценявани положително по съответните критерии – политически, социални, икономически, екологически и/или културни. Друг път те са неуспешни по същите критерии, т.е. вредите от тях се оказват повече от ползите.

Най-често реформите са частично успешни, т.е. подобрение има, но не и чак такова, на каквото сме се надявали преди да ги започнем.

Въздържането от реформи или лекомисленото обявяване на "края на реформите” е най-грубата ментална и практическа грешка, която може да се допусне в едно общество. Реформирането е безкраен процес, но изпълнението на дадена програма или проект е крайно. Има много провалени управленски решения и намерения.

Подобен изход не може предварително да се изключи за коя да е държавна или корпоративна политика. Но добре би било да се обяви и провала, да се анализират причините, преди да се започне нещо друго наново.

Кой прави и трябва да прави реформите в едно общество?

Не споделям преобладаващото мнение, че масовият политически активизъм е добро, а аполитичността – зло. Описаното в историята минало, а и настоящето ни показват доста недвусмислено, че мнението на 2, 20 или 200 милиона души не е по презумпция по-добро (по-рационално, по-ефективно, по-полезно и т.н.) от мнението на 200, 20 или пък 2-ма души.

Всъщност аз съм убеден тъкмо в обратното, но съзнавайки изключително малката вероятност да се попадне на "верните” 200, 20 или 2-ма души, отстъпвам от разумно предпочитаемия идеален елитаризъм в полза на по-малко плашещия реален демократизъм. Но пък колко ли трябва да си наивен, за да вярваш, че единодушното мнение на 100 несведущи по даден въпрос, е по-важно от мнението на един, единствен сведущ (това за размисъл на любителите на референдумите в политиката)?

Ако хората бъдат изкусени или задължени, както им се привижда като подходящо на някои демократолози, да се отдадат на политиката повече, отколкото те са преценили за нужно, това неминуемо ще предизвика упадък на демокрацията, защото неоправдано ще засили значението на публичните блага, на публичния мениджмънт и на политическата власт в ущърб на частните блага, на пазара и на гражданското общество.

Никак не ми изглеждат маловажни и моралните издръжки на политическия активизъм. Съблазняването на хората с ползите и изгодите от прякото или косвено участие в публичната власт и управление действа несъмнено развращаващо.

Убеден съм, че по-важно от политическата активност на масите е способността на едно общество да идентифицира надеждно и да овласти с доверие, с публични ангажименти и с отговорности, "правилните” хора – способни, смели, образовани, доблестни и волеви.

Може да се очаква, че реформирането ще започне по някакъв начин, когато народът или достатъчна като критична маса част от него заяви по недвусмислен начин, че нещо не му харесва, да кажем най-общо, не му се иска да живее "така”. При това заявлението следва да има формата на категорично изискване, а не просто хленч. Т.е. да се каже на управляващите, които носят естествената отговорност за нещата в публичната сфера, че или трябва да внесат желаните отдолу промени или ще им се наложи да престанат да бъдат управляващи.

Освен всичко друго предизвиканите по този начин реформи биха могли да се надяват на желаната от всички реформатори подкрепа отдолу. За да се случи това обаче трябва да има зряло, силно, независимо и влиятелно гражданско общество, формирало се под влиянието на свободни по дух хора, съзнаващи своите публични интереси и притежаващи волята да ги отстояват и защищават колективно.

Каквото няма в България.

Ако това не се случи обаче все още има шанс реформите да се проведат. За целта обаче е задължително действащите ръководители – политици и мениджъри, да бъдат визионери, да притежават лидерски потенциал и благодарение на тях да поведат масите по пътя на нужните реформи в обществото.

Надеждата е, че мнозинството ще им повярва и подкрепи в хода на реформите, което, разбира се, би могло да се случи, ако и доколкото положението му се подобрява постепенно вследствие на промените, проведени "отгоре”. Тъй като обаче реформирането започва без никаква подкрепа отдолу на властта и се налага да прави промените по силов административно-политически път.

Не трябва да забравяме, че историята е пълна с примери за реформи, осъществени по този начин. Проблем пред този тип реформаторство в страни като нашата обаче представлява: първо, това че глобалната демократична парадигма, политическите лидери и елити в съвременния свят считат за неприемлива подобна алтернатива и второ, че не се виждат в реалността дори и контурите на нужните национални лидери, способни да изпълнят подобна задача.

* * *

Ироничното в случая обаче е и това, че горе-долу същото е положението, когато реформаторският импулс идва геополитически - като натиск отвън. Да речем от ЕС, който чрез политически, икономически, административни, консултантски и други подобни стимули, респ. санкции, се опитва да тласне нечие национално развитие в желана от негова – на ЕС гледна точка, посока.

Инструментално се търси практическото съдействие на подходящи (съ)изпълнители сред националната политическа класа и сред местните елити, както и път към общественото мнение. И това става днес пред очите на всички. Но за съжаление светът и в частност Европа са затънали в егоцентризъм, самодоволство или страх, както и в парализираща ги бюрокрация, за да се надяваме на истинска помощ отвън.

Да допуснем, че по някакви причини реформирането все пак е стартирало или е готово за стартиране. Тогава става актуално неговото управление. Реформаторският процес се нуждае от качествен и ефективен мениджмънт, за да не се окаже "вятър работа”.

Преди да започнат коя да е реформа, управляващите се нуждаят от сериозен диагностичен анализ на управляваната система (подсистема), който да дефинира ясно кои са нейните силни и слаби страни, какви са рисковете и шансовете пред нея. Само ако и доколкото сме наясно по тези въпроси, може да се пристъпи към обосновано и защитимо формулиране на целите на реформирането, т.е. такива промени в обектите на управление, които да подобрят представянето им и да увеличат шансовете за постигане на по-висока резултативност и ефективност в бъдеще.

След като знаем какво и защо искаме, идва времето на съответните инструменти за провеждане на реформите – стратегии, политики, планове, програми, проекти, финансиране и администриране на промените, както и непрестанен контрол върху резултатите. Няма никакъв смисъл от отделни, частични, системно необвързани или волунтаристични програми и проекти, плод на лични амбиции, лобистки натиск и ярък израз на управленска некомпетентност, "реформи” тук и там.

Когато реформирането протича в условия на недоверие "отдолу-нагоре”, каквото по мое мнение е положението у нас, тогава надеждите за неговия успех нарастват, ако се започне "най-отвисоко”, тъй като докато там не се промени нещо съществено, безсмислено е да очакваме, че "долу” нещата ще тръгнат към подобрение.

Такова е например значението на реформите в напълно дискредитираната правораздавателна система в нашата страна и в спешното оздравяването на болния от монополи и квази монополи пазар и неговото освобождаване от тормоза на администрация, престъпност и партийно-политически вмешателства.

Без нужните реформи в съд и пазар, всички останали опити за реформиране ще имат най-много леко обезболяващ, но не и лечебен ефект. Тъкмо те биха могли и да възвърнат, поне донякъде, загубилите се през комунизма и посткомунизма престиж и авторитет на държавата, като обслужваща обществените потребности институция. А това със сигурност би подтикнало напред и другите необходими реформи, като например, тези в здравеопазването, в пенсионното осигуряване, в образователната система, в политиките за осигуряване на икономически растеж и т.н. За жалост политиците в България нито желаят, нито даже могат, дори и да желаят, да извършат подобни реформи, което е видно за мнозинството граждани, загубили надежда в държавата си.

* * *

Не е лесно на различим реформаторската мимикрия, чиято цел не е промяната, а симулацията и, от автентичния реформаторски дух, чиято цел е друга - да се променяме за да се съхраним и развием.

"Фирата” в обществения живот естествено се дължи на човешкия фактор – незнание, ирационалност от емоции, прибързаност, немарливост, корист, честолюбие и пр. или пък на човешката уязвимост под натиска на обстоятелствата.

Защо реформите в публичния сектор като правило се забавят, проточват във времето и провеждат плахо, частично и мъчително? Защото са текущо партийно-политически нежелани за всички управляващи. А са такива, тъй като създават несигурност, рискове и напрежения сред самата политическа класа и в едни или други групи и слоеве на обществото, които властта оценява като електорално важни с оглед винаги предстоящите избори. Разсъжденията на властимащите са тривиални – ако нещата вървят, макар и зле, няма нужда да се пипа, поне докато те самите са на власт.

Популизмът или истеричната жажда на политиците да се харесват на избирателите при всички обстоятелства, е заплаха за демокрацията, защото дава шансове на лицемерни, двулични, дълбоко погрешни и аморални политики и политици. И защото по този начин тика публичния мениджмънт към прогресивно нарастваща издръжка и постоянно западаща ефикасност. Наложителните реформи се блокират от социални шантажи на свикнали да получават от държавата групи от населението, от управленски мимикрии, от несанкционирани беззакония, от деморализация и от безотговорност за вредни активности или пасивности. В обществата се натрупва умора от /псевдо/реформите, видна както отгоре-надолу, така и отдолу-нагоре.

Големи недоразумения в реформите причиняват също и безсрамни, дълбоко неинтелигентни интерпретации на справедливостта. Социалната справедливост всъщност е един болезнен и обречен опит за компромис между непостижимостта на равенствата и непоносимостта на неравенствата. В днешно време тя се опитва да игнорира спецификите на пазар и държава, да съчетава произволно равни права с неравни потенциали, да смесва конкуренция със сигурност, да противопоставя надеждата в бъдещето на страха от него, както и произволно да приравнява заслуженост с полагаемост. Тези умилителни усилия не се спират нито от практическите провали, нито от несъмнената нонсенсност на аргументацията.

Добре е да се разбере, че никой не може да се пребори с неравенствата, защото те се произвеждат непрекъснато, биологически и социално – по рождение, в семейството, в училището, в корпорацията, на пазара и от държавата. При очевидните неравенства в мотивации, потенциали и разполагаеми властни сили, от които следват закономерно и съответстващи им неравенства в количеството и качеството на създаваните и потребявани частни и публични блага, социалното равенство е напълно противоестественен и илюзорнен социален копнеж.

* * *

Всъщност реалното отношението към неравенствата е много любопитно - никой не ги харесва и признава за справедливи, гледайки ги "отдолу”, както и никой не се отказва от тях, когато им се радва "отгоре”, защото същите им изглеждат заслужени и справедливи. Усещането за несправедливост се поражда не толкова от самите неравенства, колкото от тяхната нелегитимност, т.е. от неверието на хората, че те са заслужени. Както, разбира се, и от размера на самите неравенства, ниския стандарт на най-бедните, отсъствието на т.нар. ”средна класа”, които могат сериозно да дестабилизират обществата.

Друг фактор, влияещ на реформирането и неговата ефективност, е корупцията и отношението към нея. В едни общества непреклонно се борят с нея, а в други я приемат като неизбежност и шанс. В едните се поставят бариери пред корупционните нагласи и практики, а в другите се разтварят двери пред тях. В едните прогонват от политиката и вкарват в затвора корумпираните, а в другите им издават пожизнени индулгенции. В едните корумпираните биват публично и безжалостно дискредитирани, а в другите се радват на всеобщо признание и дори възхищение. В едните е много опасно да се корумпираш, а в другите е зла участ да не се корумпираш.

Когато корупционните нагласи обсебят мотивацията на голяма част от живеещите в едно общество хора, тогава антикорупционните политики стават обикновен блъф, в който никой не вярва. И това положение не се повлиява ни най-малко от антикорупционната мимикрия на псевдореформи, провеждани уж по европейски тертип.

Всъщност трябва да се знае още и това, че налагането в практиката на описани или прилагани някъде модели, е несигурна работа. Истински грамотните мениджъри и специалисти, когато са и интелигентни, никога не копират сляпо чужди образци.

Който чака друг да измисли нещо, което да бъде взето след това наготово, е обречен да се движи на края на опашката во веки веков.

Би трябвало да ни разтревожи това, че напоследък всячески се поощрява усвояването на чужди "най-добри практики”, за което между другото се харчат луди пари, а не се подкрепят усилията за самоусъвършенстване.

* * *

Има едно нещо с което всеки е длъжен да се примири – животът нито започва, нито пък ще свърши с него. Ние, хората, дори и най-великите сред нас, сме само една брънка от безкрайна верига, смисъла на която едва ли някога ще проумеем, но поне това, че живота, който живеемq не е само наш, но и на тези преди нас, както и на тези след нас, сме длъжни да проумеем. Едмънд Бърк бе казал, че ние сме не само тези днес, но и живелите преди нас и тези, които ще живеят след нас. Всички заварваме при раждането си някаква среда, за оформянето на която заслуга и вина носят живелите преди нас. Ние оставяме на идващите след нас среда, за която заслугите и вините са наши и т.н. Можем да благодарим на предходниците си за едно и/или да ги съдим за друго, но не можем върнем времето назад и да променим наследството.

По същия начин следовниците ни ще бъдат признателни за доброто, което ще им оставим, както и ще ни осъждат за лошото, което си върви в пакет с доброто.

Всъщност, ако погледнем без сантиментализъм на континюитета на живота, не би следвало нито много да благодарим, нито много да се сърдим на живелите преди нас, а да стъпим здраво на завареното от тях, да решим закъде ще се отправим и да заживеем своя живот, единствения, за който носим безусловна отговорност. Както ще бъдат принудени да сторят същото и наследниците ни. Не толкова някаква абстрактна всечовешката солидарност, колкото мъдростта на закодираната в гените ни информация ни задължава, по-скоро инстинктивно, отколкото рационално да смирим съществуването си в граници, зададени ни както от миналото, така и от бъдещето.

За нескопосаните реформи в България от 1989 до 2012 г. се казва, че можело да бъде и по-зле. Аз пък си мисля, че можеше да бъде далеч по-добре. Най-сигурно е обаче, че е така, както е.

В случай, че не ни харесва, длъжни сме да се променим или да се примирим.

Ако предпочетем първото - има надежда и смисъл, а ако изберем второто - няма.

* * *

Авторът на този текст не е оптимист за своята страна. И причините за това не са нито психологически, нито психиатрически, а логически. За българското общество е валидна формула, противоположна на описаната в лениновата "революционна ситуация”, която настъпвала, когато отгоре повече не можели да управляват, а отдолу не искали вече да ги управляват.

За нас е вярно друго: отгоре не искат промени, а отдолу – не могат да ги предизвикат. Т.нар. "български елит” нито е елит, нито е български. За първото вече стана дума, а второто е видно от това, че богатите и властимащи българи, които както споменах, у нас се наричат "елит”, отдавна са зачеркнали България от сметките си. Те вече са изнесли навън парите си (и продължават да ги изнасят неистово и в момента), купили са си там имоти за живеене и за почивка, децата (а на по-старите и внуците) им също са извън граница, дори и имената им рядко са вече български. Седят някои все още тук, защото има още за дозасмукване, защото са все още жизнени и енергични, за да се пенсионират. А за бизнес и въобще за сериозна и престижна работа извън България повечето от тях не стават, докато тук малоумни идиоти им благодарят, че са избрали да живеят и да работят в родината си и да служат за образец на потомците им.

Що се отнася до народа, той сериозно боледува от отсъствие на духовни опори и интегритет. Липсват нуждите за тях предпоставки – нито религиозност, нито национална идея, нито сдържаща злото ценностна система, нито професионална или по-общо социална, лоялност.

Егото на нашенеца е миопично, примитивно и враждебно. Него не го интересуват другите (извън тесния кръг роднини и близки) и така егото му по неизбежност губи битката с многократно превъзхождащите го други егота. Така той си остава вечно недоволен и сърдит. Но не узрява за колективно действие с негово - лично и групово, заинтересовано или безкористно, съучастие. Заради това и не са му нужни никакви лидери и елити, към които той е не толкова недоверчив, колкото просто не ги признава. Или пък изведнъж им се предоверява тотално и ирационално, натоварвайки ги с безкрайни отговорности, оневинявайки себе си за всичко, което не му харесва. Което всъщност води до същите последствия – народа няма истински водачи.

Културното дъно към което сме се устремили, запленени по долнопробни сериали и реалити шоута, от отсъствие на потребност и вкус към знание, към систематизиращите и задълбочаващите го образование, наука и изкуство, както и подмяната им с купени или подарени дипломи, с фейсбук и с чалга, не ни обещава нищо добро в недалечно бъдеще.

Но може и да греша. Дано.