Правителствената криза - по нататък по-добре или по нататък по-зле

Уволнението на тримата заместник министри е признак за по-дълбоки рискове от управлението на НДСВ, отколкото изказаните опасения от различни коментатори през изминалата седмица. Най-общо казано, ако управлението не се стабилизира и не започне да произвежда равноправно третиране на различни интереси, уволнението е знак, че започва правителствена криза.

Проблемът не е, че такава криза е вероятна. Последните десет години показаха, че конституционният механизъм за преодоляване на политически кризи работи сравнително добре. Работата е в това, че задаващата се правителствена криза ще бъде преодоляна не като се отиде по-нататък към по-добро управление, а като се отиде по-нататък към вероятно по-лошо управление.

Общото между уволнените заместник министри е, че не те са формирали замисъла на политиката на правителството. Това показва, че проблемите на управлението са в цялото ветрило от възможности, от културата, през финансите до икономиката. Разликите обаче са доста съществени.

Идеите на г-ца Качакова не се отличаваха с особено новаторство и приложимост. Изказванията на заместник министъра на културата показват, че в това министерство не може да се формира елементарна екипност. Най-съществено е уволнението на г-н Кацарчев.

Всяка политическа работа прилича на решаване на задача за квадратурата на кръга. Решенията са само приблизителни. Но на г-н Кацарчев задачата беше почти без разрешение, и очевидно не бе поставена от него самия. На повърхността е обстоятелството, че той бе човек от предишния екип на министерството, необвързан с новодошлите нито с приятелство, нито чрез съвместна работа, и на всичкото отгоре дразнеше народните представители, обяснявайки им с нагло изражение на лицето някои основи на публичните финанси. Той беше подозрителен и към бизнеса, но това не е необикновено за хората, заемали такава длъжност и вероятно такава неприязън ще се възпроизведе и в бъдеще.

По-важно е обаче, че той стана жертва на неосъществима философия за стопанските реформи. В основата на макрорамката за следващата година, а и в правителствената програма занапред са заложени две трудно съчетаеми правила. От една страна - да се намалява данъчната тежест и да се изравнява третирането на различните данъкоплатци. Това е логиката зад повишаването на патентния данък и намаляването на ставките по общия доход. Тези решения биха имали смисъл при положение, че данъците се изравняват на някакво по-ниско от сегашното равнище - вероятно равно на около 10% от дохода, независимо дали е корпоративен или личен. Идеята за по-равномерно третиране и по-добра конкурентност на българските предприятия стои и зад въвеждането на ДДС за лекарствените средства. Няма съмнение, че от техническо гледище повечето от тези неща бяха направени крайно нескопосано.

Тази нескопосаност обаче идва от трудното съчетаване с другото начало на стопанската политика - желанието чрез бюджета да се разпределя повече, да се прехвърля от можещите и работещите към неработещите и със средствата на всички да се създават привилегии за някои.

Разминаването между тези две начала може по принцип да намери решение. Едно от възможните решения е изравняването и намаляването на данъците, съчетано с отказ от държавни услуги и промяна на правилата по посока на частно предлагане на обществени услуги. Другото решение е увеличаване на данъците, на бюджетни прехвърляния, на обема и на качеството на държавните "услуги". Всяко средно решение размива съгласието по принципите на стопанската политика (валутен съвет и финансова дисциплина, присъединяване към ЕС и дефакто постигане на маастрихтските стандарти, въвеждане на правилата, характерни за работа в международна финансова и стопанска общност с помощта на МВФ и Световната банка), постигнато през 1997 г. и 1998 г.

Ако правителството избере първият вариант на решение, то вероятно ще загуби подкрепата на ДПС и ще усложни още повече отношенията си с БСП. Ако избере второто, то ще се приземи на територията на стопанските идеи на БСП и ДПС, засега изразявани само относително неясно и доста рядко пред външна за страната аудитория. По-добре за страната би било в крайно сметка правителството да избере първото решение. В противен случай, ще се тръгне към увеличаване на бюджетните дефицити и дълга, към поява на паралелни пари (някои подобни идеи вече има в проектозакона за държавния дълг) и криза по подобие на аржентинската. Това няма да стане тази година, нито вероятно следващата - споразумението с МВФ дава известна защита срещу стопанския експеримент.

Изборът между тези две възможности е труден поради следните две характеристики на сегашното политическо стечение на обстоятелствата. Първо, министър-председателят няма смелостта да направи този избор, неговите министри очевидно предпочитат да въвеждат режим на привилегии за едни или други фирми и отрасли. Второ, президентът в ситуация на правителствена криза ще предпочете да направи всичко възможно да подкрепи партиите и политическите движения, които в крайно сметка - ако се вярва на онова, което казват - биха повторили начина на водене на стопанска политика, познат от средата на 90-те години.

Материалът е публикуван в седмичника "Преглед на стопанската политика"