Продаваме Булгартабак, не пускаме Чорни... А какво правим с кабинета?

Правителството на Сакскобургготски е на път да реализира първата си голяма приватизационна сделка за малко повече от година управление. Продажбата на Булгартабак беше първият сериозен тест за кабинета, дошъл на власт с бомбастични обещания за привличане на чужди инвестиции, прозрачна приватизация и западен маниер в менажирането на държавните дела.

Накрая стана така, че правителството се размина на косъм от възможно най-голям провал, след като подкрепяният от Дойче банк консорциум даде по-висока оферта от останалия на второ място кандидат на Майкъл Чорни. Поради тази причина обаче приватизацията на Булгартабак се превърна много повече във вътрешно-политически въпрос - ще позволи ли правителството Майкъл Чорни да се върне в България, а основният проблем - бъдещото развитие на холдинга, остана на заден план.

Приватизацията на Булгартабак остави тягостно впечатление у наблюдателите.

Първо, нямаше качествени оферти.

Липсата на добра стратегия за приватизацията и поставянето на изисквания за изкупуване на огромни количества тютюн и изпълнение на социално-политически задачи по правило отблъскват сериозните инвеститори. Явиха се трима руски кандидати: двама, свързани с Майкъл Чорни и един, представящ се от името на администрацията на президента Путин. Почти по чудо за българския тютюнев холдинг се съгласи да играе и подкрепян от Дойче банк консорциум. Както стана ясно след продължилите седмици и месеци перипетии, лично царят бил помолил Дойче банк да се включи в наддаването. В което няма нищо лошо, освен някои обидни за публиката факти. Дойче банк участва чрез консорциум, чието лице Божан Стоянов е в достатъчно близки приятелски отношения със сина на премиера Кирил Сакскобургготски и икономическия екип на правителството, за да бъдат пренебрегнати съмненията, че всичко наистина е чисто, прозрачно и няма никакви лични интереси и комисионни, свързани с лица от царския кръг.

Второ, неудобните за кабинета истини бяха изречени от международния мошеник Майкъл Чорни

- обстоятелство, което за пореден път взриви представите за здрав разум и логика в българския икономически и политически живот. Срещу правителството бе организирана мощна кампания - политическа, синдикална и медийна - поръчана от Майкъл Чорни. Под лозунги за защита на “националния интерес”, “запазване на руските пазари”, “прозрачност”, “подобряване на офертите”, “социална защита на тютюноработниците” и т.н. в публичното пространство бяха тиражирани куп полуистини, полулъжи и откровени идиотщини, които затвърдиха впечатлението, че правителството е могло да продаде Булгартабак за милиарди, но не го е направило. Междувременно в страната бяха организирани фенклубове и подписки за връщане на Чорни в страната, а коалиционният партньор на царя Ахмед Доган обяви, че изгонването му от страната е било грешка.

Трето, истините за дилемите пред българския избор не бяха изречени от българското правителство, а от шефове на Дойче банк - Лондон.

Те поканиха български журналисти там, за да ги уверят в две неща. Първо, че Дойче банк -Лондон съществува ( подход, който по недвусмислен начин характеризира и представата на средностатистичския западен инвеститор за нивото на българската журналистика). И второ - че България трябва да избира между членството си в ЕС и НАТО и международни престъпници като Майкъл Чорни. Последното предизвика засилване на кампанията в полза на Чорни у нас, който пък още по-екзалтирано продължи да повтаря, че правителството, царя, принц Кирил и вицепремиера Василев са корумпирани и че той ще съди България. Още една крилата фраза - от един странен ( направо сумашедший) диалог, влезе в оборот тези дни - че Николай Василев бил дурак ( глупак в превод от руски), но честен, а може би дори не и честен, а просто дурак.

Четвърто, проблемът с връщането на изгонените от България руски бизнесмени

Чорни и Ершов отново излезе на дневен ред и властта се вцепени като заек пред боа.

Ахмед Доган призова “грешката” с изгонването да бъде поправена, знаейки много добре, че това няма как да се случи. Правителството предпочете да подмине с мълчание поредната провокация “отвътре”, но проблемът беше формулиран простичко от социолога Андрей Райчев, с когото управляващите се съветват. “Г-н Чорни няма проблеми с България, да се оправя със САЩ” - т.е., оставено само на себе си, българското правителство може би нямаше да се двоуми и щеше да върне Чорни, проблемът обаче не е при нас, а в САЩ.

Пето, унизителният за българската държава руски натиск по приватизацията на Булгартабак.

Прозвучаха страховити заплахи и ултиматуми, впоследствие частично и вяло опровергани от официални руски представители. Чу се, че руският пазар щял да бъде затворен, ако България не даде Булгартабак на Русия, както и че сделката се решавала в Кремъл. Афишираните претенции на Москва към имоти на Булгартабак подгряха напрежението и създадоха благоприятна почва за всякакви спекулации от страна на Чорни и компания. Въпросът с имотите остава открит, макар че според българското правителство отношенията между София и Москва никога не са били по-добри, отколкото са сега. Бихме замръзнали в ужас, ако се замислим какво ли пък щеше да бъде, ако отношенията ни бяха една идея по-лоши. Както се и очакваше, български политици, синдикалисти и медии се включиха охотно в защитата на руските интереси в България. Компромати заляха тиражните медии и нито дума не бе отронена за това, че няма друга държава по света, която така арогантно и силово да е отстоявала свой приватизационен (или друг) интерес в България. Случвало се е германски, френски или британски фирми да загубят приватизационна сделка у нас, но кой знае защо не им е хрумвало да тръгнат да свалят правителството, плащайки на политици, бизнесмени и медии.

Най-смущаващото все пак беше поведението на правителството по време на цялата приватизационна процедура. То

застана в позата “стой да те бия” и пое всички атаки, от всички страни.

Правителството в лицето на юпитата ( които след всичко случило най-вероятно вече ще бъдат наричани “глупита”) дори само си изпроси шамари и заслужени унижения. На два пъти хората на Чорни им разиграха един и същи номер - запис на поверителен разговор, който впоследствие бива подхвърлен на медиите или на даден на прокуратурата.

Левашкият начин, по който беше отиграна сделката за Булгартабак, беше нагледна илюстрация за управленските качества и “западния” стил в менажирането на инвестиционния процес, демонстриран от икономическия екип на Симеон. Самият той се намеси пестеливо, но не чак толкова недвусмислено, намеквайки за ангажиментите на България към Запада и отряза мераците на Чорни за връщане в страната.

В края на тази мъчителна за публиката и трагикомична по жанра си епопея с приватизацията на Булгартабак, остава въпросът - не можеше ли поне част от нея да ни бъде спестена? Нямаше ли да е по-просто да се поставят такива изисквания към кандидат-купувачите, които да направят невъзможно участието на Чорни и нему подобни и всичко да приключи, преди да е започнало.

Единствената добра новина след всичко, което ни сполетя покрай продажбата на Булгартабак е, че Чорни може би вече наистина е разбрал, че не холдинг, а киоск за цигари не може да придобие в България. Така че има надежда наистина да спази заплахите си, като прекрати всякаква активност у нас.

Което по никакъв начин не разведрява обстановката, защото Чорни може и да го няма, Дойче банк да вземат Булгартабак, но не можем да се избавим от съмнението що за хора ни управляват.