Провокацията като шанс

Отново в българското “публично пространство” се разнасят възмутени гласове. Като тежка есенна Охридска вълна се надига всенародното недоволство и заплашва да отнесе все още плахо развиващите се нови македоно-български връзки.

Поводът е печален, произшествието, което ни вълнува от два дни – срамно. Край Каменния мост в Скопие хулигани нападнаха шествието в памет на героинята Мара Бунева. Мирно крачещи пенсионери и хора с букети и венци в ръка бяха бити с тояги и железни пръчки, когато отиваха да отдадат почит пред саможертвата на една българка, за която се носят легенди от двете страни на Беласица. Скопската милиция бездействаше.

Поводът си е повод, но нека той не ни пречи да анализираме реакциите след него. Справедливото възмущение се редува с абсурдни предложения, Македония да бъде изолирана, да бъде “наказана”, да бъде наричана само “ФИРОМ”, а гражданите ѝ “фиромци”.

В българския интернет, където би трябвало да си дават среща представителите на най-прогресивните слоеве от населението, дебатът придобива формите на масова истерия. Сипят се закани за поход с Т-72 до брега на Охридското езеро, призиви за “изпращане на три дивизии до Скопие” искания за поголовна забрана на визи за “македонските цървули”и пр. и пр. Нека спрем до тук.

По-сериозен коментар заслужават недиференцираните нападки към “некадърното сърбоманско” правителство на Македония. От това няма нищо по-далечно от истината. Едва наскоро новият правителствен екип в Скопие отбеляза своите първи 100 дни на власт. Той е съставен от млади, интелигентни и отлично образовани, някои от тях на Запад, специалисти. При няколко поредни посещения през последните месеци в Берлин водещи фигури от кабинета на премиера Груевски впечатлиха немските си домакини с амбициозната си програма и с конкретните си действия. Разликата между тях и някои други, т.н. “юпита” в съседна държава далеч не е само оптическа. Отношението на днешното македонско правителствено ръководство към България тепърва предстои да се дооформя, но признаци на непревзето добросъседско отношение зачестяват.

Срещу него са изправени нереформирани органи за сигурност с комунистически генезис и идеологизирани до краен предел в духа на назадничавия македонизъм медии. Срещу евентуален поврат в неговата политика спрямо всичко българско е и една голяма част от обществото.

Трудно е да се опише, какво става през последните дни в македонските форуми из интернет. Предполагаемо млади хора леят псувни, закани и омраза към всеки “бугараш” или несъгласен на 100 % с тях участник. Нощес в забележително толерантния до сега македонски форум “Мотика” бяха заличени всички секции под надслов “Македонско Бугарско дружене без предрасуди”, а ние, неколцината аргументирано дискутиращи участници от България след отвратителни закани и похвали за биячите от Скопие бяхме лишени от достъп.

Нервността на “македонистка” Македония има просто обяснение: за пръв път от 60 години България е в позицията на атрактивна за западните си съседи алтернатива. Членството ни в Евросъюза бе за силите на миналото в Македония шок, чийто ефект те едва сега започват да осъзнават на практика. С отвращение трябва да признаят пред себе си, че България е вече образно казано на една светлинна година разстояние пред тях. Тези сили знаят, че са обречени в условията на спокойно и естествено сближаване между двете страни. От тук ирационалните изблици на допотопна омраза.

Ето защо всяко изостряне на отношенията и всяка проява на агресивност от българска страна са в полза само на сърбоманско-македонисткото лоби в Македония. Аргументът, че и те трябва да са заинтересовани от българския принос за тяхната евроинтеграция не е убедителен – на този “елит” Европа не му е нужна. Той ползва своите привилегии, включително свободата на пътуване, и без европейската перспектива. Въвеждането на европейски норми на политическо, икономическо и културно общуване са вредни за онези, които основават своята “държавнотворна” митология върху фалшификациите, клеветите и  кухата пропаганда. Уверена и обсоновано защищаваща интересите на своите граждани българска правителствена политика е нещо, което се разбира от само себе си.

Когато търсим опора пред лицето на често пъти необяснимата за нас враждебност от страна на младите македонски поколения, не е лошо да се обръщаме към мъдрите редове на големите покойници. Коста Църнушанов, един от последните мохикани на старото ВМРО е описал преди 20 г. как са отравяни с десетилетия поколение след поколение в Македония:

“... ефектът от тази политика е налице: душата на младото поколение е в значителна степен зашеметена или дори отровена; то с мъка намира пътя към истината, когато слуша от своите учители една и съща лъжа. Красноречив пример за един резултат от училищната отрова, вливана в детските души, намираме върху страниците на в.”Нова Македония" в отдела за децата, именуван „Колибри", в броя от 22 април 1970 г. Вестникът съобщава за едно училищно тържество в Крива Паланка в чест на патрона на училището “Йоаким Кърчовски" и помества стихотворение от ученичката Добринка Бучевска от VII отделение под заглавие “Песен за Йоаким Кърчовски".

Макар и написани на хубав, почти книжовен български език, осемте стиха са излъчили една капчица от оная люта противобългарска отрова, получена в училището. Ето тези стихове, документ за едно нечовешко дело:

Знаеме, дека си еден
от първите македонски учители;
беше храбар и не се плашеше
от гърчките и бугарските мачители.
Ти завърши славно, храбро и смело,
а македонските учители го продолжия
твоето дело.

И тъй, на това младо същество е внушено, че още през първите две десетилетия на миналия век в Македония, където се подвизавал първият български писател на новобългарски език Йоаким Кърчовски, е имало български мъчители, които заедно с гърците са изтезавали населението, обаче той — Кърчовски — бил храбър, не се плашел от тях и завършил “славно, храбро и смело" своето дело...

Какво е било това дело момичето не казва; то е само убедено, че е противобългарско... Иначе защо биха го мъчили българите? На него е проповядвано така. Защо? За да не се разколебае, ако един ден му попаднат книгите на Кърчовски и то прочете, че са писани на “простейши язик болгарски". Веднъж отровено и накарано да извърши светотатство срещу чистото име на Кърчовски, то ще бъде безчувствено, когато истината блесне пред него — така, както са безчувствени Конески, Митрев, Ристовски и с-ие пред прекрасно познатата им истина за българската народност в Македония.

Точно така, както крадецът знае, че кражбата е безнравствено дело, но все пак краде...”

Съзнавайки всичко това, може би пó ще ни се удава нелесната задача да запазваме нужното спокойствие и с търпение да работим за общото бъдеще на България и Македония.

*Други материали от автора може да намерите на блоговете www.de-zorata.de и www.de-zorata.de/blog