Разделеният Запад и новият световен ред

Вместо това двете страни по свой начин робуват на един и същ политически порок: самонадценяване в името на някакъв абсолютен морал. В политическите центрове на западните демокрации цари настроение на "края на историята". Джордж Буш и Тони Блеър гледат на войната срещу Садам Хюсеин очевидно не само като на стратегическа опция, а като на мисия в световноисторически, ако не и в метафизически план.

За да изпълнят тази мисия, те са готови не само да развалят отношенията си с най-близките партньори, а също да поемат и риска за възникване на световна икономическа криза. От друга страна, Жак Ширак и Герхард Шрьодер до такава степен са се опиянили от ролята си на върховни миротворци, че сякаш предпочитат да пренебрегнат най - важния си стратегически интерес в средносрочен план - тясното сътрудничество със Съединените Щати и запазването на ООН, отколкото да рискуват и милиметър от преднината си в надпреварата.

Кое тласка лидерите на западния свят към тази абсурдна, самоунищожителна конфронтация? Кое ги кара да стилизират едно регионално (макар и много важно) огнище на напрежение до арена на апокалиптичната, последна битка, която ще определи съществуването и бъдещето на цивилизацията? Отговорът е: страхът.

От какво точно се боят първите държавни мъже на Запада?

Дали действително Буш и Блеър се страхуват, че ако Саддам Хюсеин остане още няколко месеца на поста си, светът ще бъде изправен пред един нов убийствен тоталитарен режим, пред който е беззащитен? И действително ли треперят Ширак и Шрьодер пред мисълта за стотици цивилни жертви и че едно нападение над Ирак ще опустоши Близкия Изток и ще вдигне безброй нови терористи?

Опасенията и на двете страни донякъде са оправдани. Ала съществува още едно, по-сериозно основание за страх, което е общо за антагонистите: неизвестността как ще се изгради бъдещият световен ред и каква ще е тяхната роля в него. От тази непредвидимост те търсят спасение в неумолимия морален максикализъм.

Американският публицист Робърт Каган охарактеризира в книгата си "Власт и безсилие" разликата между американския и европейския светоглед. Според него американците имат "от Марс", а европейците - "от Венера". И докато САЩ действали "исторически" със съзнанието, че употребата на сила е неизбежна за опасния ни свят, европейците се протягали на слънце в илюзорния постмодерен рай на вечния мир и се надявали, че всички конфликти могат да бъдат решени чрез мирни преговори.

Но Каган не опростява само действителното състояние на нещата, несъзнателно той прави ролята на европейците по-миловидна.

Да вземем Франция :

действително ли Ширак е миролюбец

и пазител на Граала на международния правов ред, както се представя в настоящата световна криза? Да си припомним. Още през 1995, когато Ширак току що бе заел президентския пост, Франция бе в ролята на световен враг, за какъвто сега смятат САЩ. През Германия тогава премина даже вълна на бойкот срещу френските стоки за бита и хранителни продукти, каквато наблюдаваме днес в САЩ. Въпреки силните международни протести Франция успя да проведе надземни ядрени опити в Тихия океан.

Едва преди няколко месеца французите изпратиха войски в Залива на слоновата кост, за да спрат гражданската война и да подсигурят интересите си. Легитимация на тази си интервенция те получиха от ООН в последствие. За войната в Косово, където бойните действия също причиниха смъртта и раняването на невинни граждани, нямаше мандат на ООН.

Въпреки това Йошка Фишер и Герхард Шрьодер

отпразнуваха победата над Милошевич като хуманно благодеяние.

По това време съществуваше категоричен риск за по-сериозна дестабилизация на региона. Освобождаването на Косово доведе до нежелани последици: изгонването на голяма част от сръбското население от Армията за освобождение на Косово и кризата в Македония. Но дори и поради тези причини управляващите немски политици не съжалиха за военната си намеса - и с право.

Американците и европейците си приличат повече отколкото им се ще; имат по нещо и от Марс, и от Венера. Под мъглявината на моралните ефемизми французи и немци здраво преследват собствените си икономически и стратегически интереси в Близкия изток. А САЩ свързват претенцията си за неограничена по власт световна сила с възвишената цел да се омиротвори и демократизира целия свят. При това, изглежда, изчезва съзнанието за дилемата, в която се намират западните демокрации след края на Втората световна война

От една страна, Западът желае да се прости с войната като политическо средство, но от друга, му се налага да я използва като инструмент за отстраняване на онези режими, банди и движения, които правят невъзможно желаното съвместно съществуване в мирен държавнически ред.

До войната в Косово и тази в Афганистан все още бе възможна обща политика, изградена на разбиране на противоположните принципи, чието обмисляне бе възможно отново съвместно. В настоящия трансатлантически конфликт принципите са разделени и абсолютизирани.

Американците обявяват военната сила за царския път на световните политически промени и същевременно забравят, че войната може да бъде началото на едно разрешение, но никога разрешение само по себе си. А европейците инструментализират неизбежните за демократични нации скрупули по време на война, като превръщат вайкането за потенциалните жертви в аргумент за собствената преценка на стратегическото си положение.