Регулиране на сиестата в Европа

Въпреки прегледа на Лисабонската стратегия, който изискваше по-малко законодаване и регламенти,  Евросъюзът продължава с регулирането на какво ли не. Например - Директивата за работното време.

В края на април комисията на Европейския парламент по социална политика одобри промяна във въпросната директива (в сила от 1993 г.). Новото е това, че 48-часавата работна седмица става задължителна. Отделни страни и отделни работници нямат право да работят повече, да изберат да имат по-дълга работна седмица. Това би трябвало да важи за всички членове.

Досега това бе самоизвоювана привилегия на Великобритания, а Словения разполага с тригодишен отлагателен период за прилагане на тази директива за някои професии в областта на «публичните» услуги (например здравеопазването).

В края на май Европарламентът одобрени тази промяна. Предстои гласуването на второ четене. Доколкото може да се провери в Интернет, засега то не е насрочено.

Проблемът със сиестата и желанието за работа

Всяко количество фиксиран капитал или труд създава навсякъде два проблема.  Първо, когато хората искат да ги имат по-малко и второ, когато желаят повече. Например регулирането на работното време е невъзможно в Испания поради традицията на сиестата. Работното време следобед фактически замира. Оживлението настъпва привечер. И работният ден трае докато е нужно, в зависимост от работата. Стопанската статистика за тази страна доказва, че невъзможността за регламентира бюджета на работното време няма съществено влияние върху нейното благосъстояние и конкурентност.

Не е такъв случаят с новите страни-членки. Трудът е един от основните ресурси, с който те разполагат и по-свободно, и в по-голяма степен от стара Европа. Тук работят и по-дълго, и по-нерегламентирано, и при явно несъблюдаване на контрола от съответните институции. Независимо какво пише в законите.

На това отгоре тези страни имат по-нисък данък върху дохода. Което позволява на хората да търсят възможности да превръщат работното време (труда) в доход и капитал. Оттук произтича и тяхната конкурентност, и подмолното им желание да се противопоставят на въпросната директива.

Начинът, по който тя бе наложена на новите членове (без Словения), показва как съюзът функционира в интерес само на някои членове и как той е в състояние да потъпква кълновете на благополучие, капиталово формиране и конкурентност.

По време на обсъжданията на промените в директивата имаше идея за промяната нагоре на фиксираното работно време – до 65 часова работна седмица. Тя разцепи Съюза, но съвсем не по линията нови и стари членове. Коалирането по конкретни поводи между страните зависи от много фактори, които не винаги са видими или обясними с аргументите на здравия разум.

България и лобирането за директивата

През април дебатът върху директивата мина незабелязан в България, тъй като всички се бяха вторачили в проекто-договора за присъединяване.

През май парламентът гласува промените, частично за да поуспокои ляво-настроеното френски "не" по повод "конституцията на ЕС".

Основният фактор обаче беше лобирането в полза на промените от страна на Европейската конфедерация на профсъюзите. Колкото по-ниско е сложена границата на работната седмица, толкова повече изглежда работата на профсъюзите. Тя така или иначе запада. А промените в директивата, покрай другото, въвеждат по-масово и колективното договаряне.

В България министър Христова се хвалеше, че България вече изцяло и по-пълно от всички прилага дори проекто-промените в директивата. Тя дори дълго време смяташе, че 35-часовата работна седмица е едно идеално решение и такъв бил "европейският подход". След като правителството на Рафарен отмени този закон във Франция тя тихомълком забрави какво е говорила.

Няма значение, че директивата нарушава индивидуалната свобода, че се намалява свободата на избора къде и колко да работиш, че съвременната икономика изисква подвижност, а не закостенялост на източниците на формиране на капитал и благосъстояние.

Институт за пазарна икономика