Религията, която помага

Евангелската история на възкресението ни помага. Помага в преодоляването на всекидневната среща с отчаянието, дава ни сили да прескачаме бездната, която зейва пред нас на всяка крачка, казва ни: има смисъл, казва проф. Ивайло Дичев в коментар за Дойче веле.

Историята на Исус е важна далеч отвъд общността на вярващите. Оставете нуждата от "знамения и чудеса", които месията прави малко неохотно, за по-слабите натури. Оставете типичния за всяка религия космически реванш, където накрая лошите биват наказани, а добрите - възнаградени.

Силата на евангелския мит идва от идентификацията - божеството не е свръхестествено създание, дарено със суперспособности, чудесна биография и безсмъртие, а беден, страдащ човек, положен в историята. Не казвам, че Исус е съществувал исторически, учените още спорят за това; казвам, че в персонажа се оглежда всеки от нас. И какво е най-тежкото ни преживяване в този наш обикновен, често тежък живот? Смъртта, но не просто мислена като край на физическото съществуване. Голямото изпитание е всекидневното умиране, което ни дебне във всяко наше действие - усещането, че това, което правим, може да се провали, че околните няма да ни разберат и ще ни се подиграват, че най-близките ще ни предадат ("до три пъти") и ще сме сами пред болката и провала. Евангелската история на възкресението ни помага именно в преодоляването на тази всекидневна среща с отчаянието, дава ни сили да прескачаме отново и отново бездната, която зейва пред нас на всяка крачка, казва ни: има смисъл.

Много хора имат нужда да приемат буквално метафорите на религията. Помагат им неразбираемите думи от писанията, смешните шапки на свещениците, повторението на ритуалните действия. Разбира се, много е важно в една общност хората да правят едновременно нещо всички заедно, ако ще - да се чукат с яйца или да колят агне. Тук също има някакво религиозно чувство, но то е от друг порядък - хората просто искат да са заедно. В съвременния свят общностното може да се излее и в екстаза на рок концерта, и в идентификацията с героя от блокбъстъра или просто в повечко изпити коктейли.

Но нуждата от търсене на трансцендентни смисли като че ли не изчезва в модерния човек. За хора като мен, които се самоопределят като агностици, тя е в самата откритост към чудото на съществуването. Ако вярващите са сигурни, че има бог, а атеистите - че няма, агностиците не вярват, че човешкият дух е способен да разбере света, бил той управляван от божество или не. Най-добре описва тази нагласа Алберт Айнщайн: "Ние сме в положението на малко дете, което влиза в библиотека, чиито стени са покрити с книги на много различни езици. Детето знае, че някой трябва да е написал тези книги. Не знае кой и как. Не разбира езиците, на които са написани. Детето забелязва, че има план в подредбата на книгите, мистериозен ред, който то не разбира, но само подозира".

Това удивление се мъчат да убият и религиозният фундаментализъм, и войнстващият атеизъм - да го сведат до повтаряне на някакви заучени клишета.

Кои са тия мистериозни подредби, за които говори Айнщайн? Да вземем историческия обрат, започнал с християнството и завършил в късната модерност, при който редът в обществото наместо с насилие, започва да се налага с добро. Откъде идва странната склонност на човека да съчувства на другия и да се жертва за него? Дали от учението на Исус, Буда, Мохамед? Или може би това е свойство на нашите огледални неврони, които според невролозите ни позволяват да преживяваме онова, което виждаме, че преживява другият? В различни разкази можем да дадем израз на това чудо на цивилизацията - един от тях със сигурност е жертвата на Исус. Или друго - как стана така, че едно човечество, преживяло не толкова отдавна кръстоносците, монголското нашествие и геноцида на Кортес, днес се мобилизира за общи битки срещу климатичните промени или ковид-епидемията?

Различните учения имат своите различни разкази, междувременно се появяват и нови. Според някои, ако Вселената е съществувала безкрайно дълго, безкрайно вероятно е преди нас да са възникнали високо развити същества и съответно безкрайно вероятно е именно те да управляват живота ни, който са създали като компютърна симулация. Разни доказателства се привеждат - например дискретният характер на пространството (по-иновативните намират доказателства и в свещените книги). По-интересно ми се струва какво дава на един съвременен вярващ мисълта, че е герой в нечия игра или експеримент. Всяка негова стъпка се натоварва със значение - тук спечелих точка, там загубих; добре/зле изиграх партията живот.

Или другата теория, която ми е още по-любима. Според теорията за Големия взрив (лансирана впрочем от католическия свещеник Льометр като доказателство за сътворението), Вселената започва от една точка и се разширява безкрайно във всички посоки. Новата версия на мултивселената твърди, че всъщност непрекъснато избухват безбройни вселени, които съществуват успоредно една на друга. Във всяка от тях ние живеем различни животи - в един сме бедни, в друг богати, в трети ходим на главата си - с други думи съществуваме по всички възможни начини, безкрайно във времето и пространството. Не е лошо като вяра, нали? И съвсем подходяща за съвременния потребител, ужасен от подозрението, че би могъл да пропусне нещо.

Аз предлагам да не забравяме, че подобни религиозни метафори ни служат за нещо - помагат ни да се справяме, да сме по-добри, но и да бъдем открити към удивленията, които ни очакват.

От великденските яйца - до яйцата на космическите взривове.