Respublica est res populi* Евгений Дайнов

Епохата "Костов" очевидно свърши и всички, общо взето, се постараха да осветлят собствените слабости на ОДС, които доведоха до този край. Не че тези слабости не са ясни - и за журналисти, и за политолози, и за редовите членове на СДС - от поне две години: арогантност и високомерие; липса на съчувствие към лишенията, изпитвани от хората и липса на видима солидарност с тях; самообслужване във властта; превръщането на местни ръководители на ОДС във владетели от локален мащаб; постоянен хаос вътре в СДС и липса на общуване между различните нива на организацията; нахална лична демонстрация на изгодите от корупция и слабост на правовия ред в страната; глухота към проблемите на хората; неспособност за партньорски отношения с медиите; екзотична кадрова политика, издигаща точно онези, които не бива да бъдат допускани до ресурс; нежелание и неспособност за открито, скромно и дружелюбно обясняване на онова, което се прави и предстои да се прави.

Отговорността на ОДС е ясна и в момента тя се поема. Но в договора за управление има и друга страна: обществото.

Носи ли обществото някаква отговорност

за започналия разпад на дневния ред на страната? Онези, които говорят за "народ" твърдят, че "народът" никога не греши. Това, разбира се, е крайна глупост, като се има предвид, че и Хитлер, и Луканов, и Виденов дойдоха на власт с избори.

Обществото, ако е наистина е общество, носи пряка отговорност за нещата, които му се случват.

Една от най-поразителните мисли, появили се в интернет-форумите след изборите бе, че резултатът на ОДС е същият, какъвто би бил, ако през своя мандат управляващите не бяха правили нищо. Резултатът на БСП, на практика еднакъв със "синия", потвърждава този тревожен извод. И веднага изниква въпросът:

какъв е тогава смисълът да се напъваш да правиш нещо?

Разбира се, според преобладаващото в обществото мнение, "Седесето" наистина не е направило нищо. И затова над 60 на сто от хората споделяха в анкетните проучвания, че "при Костов" живеят по-зле, отколкото "при Виденов". Тук виждаме отразена като в капка вода често споменаваната от социолози и философи неспособност на българския манталитет да прави разлики между нещата, да ги диференцира и полага в йерархия по важност и ценност.

Манталитет, който не може да направи разлика между това, да има и да няма хляб, да се живее с 10 и със 100 долара на месец, да има и да няма производство, да има и да няма пътища, да има или да няма хиперинфлация - този манталитет има много сериозни проблеми. Хора с подобен манталитет не могат, например, да виреят във високите технологии, защото там се иска разбиране и спазване на разлики, измервани с микрони. Липсата на чувствителност към разликите води до меренето на всички "на око" и до използването на теслата там, където са нужни други инструменти. В крайна сметка подобен манталитет поражда и възпроизвежда бедност - т.е. именно онова състояние, от което на думи се бяга.

Липсата на чувствителност към разликите между нещата води до едно постоянно

лашкане между проекта "всичко" и проекта "нищо"

От констатацията "нищо не е направено" се поражда настроение от типа "искаме всичко веднага". От настроението "искаме всичко веднага" рано или късно - тъй като "всичкото веднага" не е възможно - се дестилира констатацията, "ама нищо не е направено". И се тръгва към нова врътка по същия кръг.

Неспособността да се живее в онова средно пространство, на малките разлики, което се намира между "всичко" и "нищо" - пространството, характерно за европейските манталитети - като че е и основата за искрената обществена омраза към всеки, който поведе нацията в такава посока. Премиерът на най-успешното българско правителство в продължения на поне три поколения - Филип Димитров - продължава и днес да е искрено ненавиждан, макар да остави страната с гигантски за времето си валутен резерв, стабилизирана икономика въпреки липсата на външен кредит, и средна месечна заплата от около 117 долара. Страната, която се опитваше да гради Филип Димитров - един проект, който той наричаше със скромното "нормална държава" - беше толкова чужда на приетите норми, че българският манталитет се намери принуден по някакъв начин

да измисли наименование на тази чуждост

Филип Димитров беше подиграван за брадата и очилата си, за западните си обноски; а накрая му лепнаха и етикета "педераст", с който българската кръчма заклеймява всеки, който изглежда като да е чел дебели книжки. А отгоре на всичкото Филип Димитров не само ги четеше, но и ги пишеше. Как да не го намразиш такъв нахален тип?

Иван Костов, чието правителство беше направо уникално успешно за условията, в които се намираше - не напразно беше възприето като пример за подражание от други бивши соц-страни - в момента се нарежда до Филип Димитров като най-ненавиждан предводител. Обществените чувства към Виденов, който разсипа страната, изобщо не могат по интензивност да се сравняват с омразата към Костов, който изправи на крака - въпреки всички негативни неща, за които и децата днес знаят - тази именно разсипана страна.

Не политически възражения, или оспорване на приоритети и политики са в основата на вълната против Костов, която залива обществената арена от есента на миналата година. Това не е и конспирация на КГБ, както предпочитат да мислят хард-сините. Основата на тази - напълно неразбираема за страничните наблюдатели - омраза е това, че

Иван Костов се опита да изтръгне страната от цикъла "всичко-нищо"

Омразата към Костов ще бъде, в крайна сметка, по-голяма, отколкото дори към Филип Димитров поради причината, че Костов се опита да свърши и нещо друго: да въведе идеята за лична отговорност на всеки за себе си. В една, общо взето, безотговорна култура, това е предизвикателство, което не се прощава.

От подобна, вече историческа гледна точка самите Костови слабости - крайно недоверие и детинско доверие точно там, където не трябва; дистанция и студенина, поемането на чужди отговорности и вярата, че собствената воля може да компенсира липсата на обществена такава - нямат съществено значение. Нито неговите постижения, нито ответната омраза към него не са закодирани в неговите собствени слабости.

С края на епохата Костов приключва - за трети път в последните 12 години - и поредният български опит за прилагане на проекта за постигане на европейско състояние на страната. А ирационалната интензивност на омраза към най-успешния министър-председател е индикатор, че общественото настроение отново се е наместило на територията "всичко-нищо". Хората не искат да опъват каиша, за да стигнат някакви си мижави 420 лв. заплата след четири години, както им гарантираше ОДС. В света, в който има само "нищо" или само "всичко", разлика между 2 долара на месец и 200 не съществува. Хората отново искат - сега и веднага, от понеделник - да получават "много" и да живеят "като германците".

Това е проблемът на

новата релация "народ-цар",

която наследява епохата Костов. Проблемът е в "народа", а не в Симеон. Царят все пак има само един грях: че, тъй като е избрал скришен начин да възстанови монархията, е принуден да дестабилизира страната. Иначе, дори да е най-големият икономически гений, да прилага най-фантастично добрите политики за развитие, Симеон не може да стигне далеч, докато "народът" е в сегашното си настроение. Докато чака да се появи "всичкото", народът няма да се впрегне да прави кой-знае колко, и това е способно да провали всяка политика за развитие.

Докато обществото отвръща с омраза на носителите на европейския проект, то е

осъдено да броди в околностите на Европа

- все по-сърдито, все по-невъзпитано, все по-парцаливо и все по-далеч от Брюксел. Който не оценява онова, което има, е осъден да го загуби.

Никой - освен Бог, но той напоследък не се намесва - не може да "даде" на обществото нещо, което самото общество не си прави. В крайна сметка Цицерон е прав: Respublica est res populi.