Само правовата държава ще създаде условия за нов обществен морал

Как с една дума или с малко може да се характеризира управлението на НДСВ тази една година?

Година на продължаващо очакване управляващите да покажат целия потенциал, с който разполагат. Тъй като повече от очевидно беше, че в момента на спечелване на изборите, те не бяха единно цяло. На целостта ѝ предстоеше да се роди. Едва през последните два-три месеца има някакви по-сериозни симптоми, че управляващите започват да се конституират като единен субект с колективна воля, с колективен разум, с желание да следват една и съща достатъчно ясна линия на политическо поведение. Това, което може би консолидира управляващите като единен субект, бяха кризисните за тях зимни месеци през 2001-2002 г. Тогава загубиха медийния комфорт и се сблъскаха с реалностите, с претенциите на хората, с проблемите, породени от ограничените ресурси и прекалено големите нужди. Тогава те разбраха, че единствено успешната политика е в състояние да влияе позитивно върху всекидневието на хората, а не върху винаги видимите макроикономически, външнополитически и т.н параметри на обществения ни живот.

Очерта ли се за една година новият морал?

Имаше периоди и сюжети, които поставяха на изпитания желанието на управляващите да изглеждат различни, да изглеждат по-морални, да изглеждат чужди на клиентелизма. Аз не бих казал, че в момента някой им приписва корумпираност и клиентелизъм в особено големи размери, което беше характерно за предишни правителства. Поне в тази област те все още остават сравнително по-неуязвими за обществената критика. Новият морал, както той се разбира в обществените очаквания, не е факт. Основната причина за това е, че новият морал ще бъде обществено усетен, когато този морал е естествено допълнение към една правова държава, в която има ясни правила и всички са равни пред тях и който не ги спазва, получава санкцията на закона. Мисля, че морал извън правова държава просто е немислим, той може да е частно явление, но не и нормативна система. Поне аз съм убеден, че не е лишена от смисъл идеята на управляващите да реформират правовата система в България, която беше непокътната през 12 години. В тази своя непокътнатост, компрометира идеята за единното правово пространство в България.

Вие сещате ли се за едно обещание, което премиерът да е изпълнил?

Спомням си три основни послания. Едното беше за нов морал, другото война срещу корупцията, другото за намаляване на несправедливо голямата дистанция между много богати и много бедни - поне тези бяха най-ефикасните в предизборната борба. За новия морал още има нужда от доказателства, че го има в масов мащаб в поведението на управляващите. По отношение на корупцията не беше направено много. Тя също си остава тази мъглява величина, която съществува само като фигура на масовото съзнание и заклинание в устата на политиците, но реални санкции по посока на корумпираните също не се наблюдават. Що се отнася до неравенството и решаването на проблема с бедността - там успехите са пренебрежими, меко казано - не ги виждам. Засега в този елемент на реалната политика процесът на обедняване се запазва. Нещо повече, дори през зимните месеци, ако сравняваме с по-предишни години, ние регистрирахме спад на покупателната сила, растящ недостъпност на образованието, здравеопазване, на публични услуги. Така, че там правителството е най-далеч от изпълнение на обещанията си.

Споделяте ли усещането, че има затишие пред буря преди Прага, а след това няма гаранция, че това управление ще оцелее?

Че затишие има - има. Бих го нарекъл стабилизация на политическото статукво. Не виждам много симптоми на наближаваща буря, макар според опита на годините на прехода, всички знаем, че изпитанията за правителството са обикновено в навечерието и по време на зимата, която е най-тежкият сезон за българина. Решително не считам особено реалистична прогнозата за скорошен крах на управляващото мнозинство на НДСВ, за предсрочни парламентарни избори - тези сюжети имаха някакви основания през януари, февруари, март, но не съм чул някой сериозно да прогнозира нещо сериозно в момента, защото няма основания за това. Нещо повече, симптом на стабилизация е това, че в двете други основни политически сили забелязвам по-скоро стремеж на търсене на диалог с НДСВ, отколкото сериозно опониране. Не на последно място имам усещането, че управляващите влизат в час с доста голямо закъснение. Сега по-ясно си дават сметка за реалната икономическа, социално-политическа ситуация. Ако това доведе до един растящ принцип на реализма, то това не е губеща стратегия. В България правителствата са се проваляли, когато са се движели в своите възприятия на живота в обратна посока, когато са изпадали в нерационален етап от своята биография. Така беше случая с правителството на Филип Димитров, с правителството на Жан Виденов
и с правителството на Иван Костов - те в един момент тръгнаха срещу реалността във всичките ѝ измерения. Тук виждам по скоро обратното- нереалистичността, дължаща се може би на липсата на опит, на неконсолидираност на управляващите, беше характерна за първите месеци от техния мандат. Обикновено това, което хората искат да чуят, е най-дефицитно, най-лишено от ресурси за реализация като политика. Фактът, че НДСВ поне в момента сякаш се отказа да произвежда свръхочаквания и мина към някакъв тип политика, която не разчита на бързи илюзорни постижения, е също тържество на принципа на реализма. Поне в момента не виждам съзнателен стремеж да се създават сръхочаквания за края на годината, за следваща година.

Вие какъв съвет дадохте на срещата на правителството и НДСВ с представители на "Галъп" в Бояна?

Съвети не давах, честно казано. Жанрът на изказването ми беше размисъл на глас за това, какво се случва в битието, в съзнанието, в ценностите, в психиката на различни категории българи. Постарах се да дефинирам онези основни рискове за бъдещето на българското общество, които трябва да бъдат някакъв приоритет в реалната политика. Най-опасното е, че твърде голяма част от българските граждани са до такава степен изтласкани, изолирани, маргинализирани и от пазара и от политическото, и от българското общество като цяло, че това създава сериозни рискове за трайно разпадане на социална тъкан, което решително не е от полза за страната като цяло. Точно ясната идентификация на най-проблемните групи, от гледна точна на уязвимост, а не от гледна точка на риска за управляващите, които и да са те, това е най-разумната стратегия и най-добрата инвестиция в бъдещето на България. Ние като общество не трябва да допускане дезинтеграция точно в такъв момент, когато се стремим да се интегрираме в икономическата и политическата и цялостната система на Европейския съюз.

Как може едно общество да се интегрира около управлението си, ако самото то не е добро?

Не става въпрос да се интегрира около управлението си, няма значение управлението. Въпросът е обществото да се интегрира вътрешно. Да създадем една демокрация на участието, в която няма изолирани, в която всеки участва във взимането на решения, а не само веднъж на 4 години да се явява на избори, това да бъде тържеството на гражданския контрол върху управляващите.
Властта трябва да знае, че дълго време у нас основното социално противоречие ще бъде между управляващи и управлявани. Ако не успеят да разберат, че печелившата стратегия е да не се отдалечават високомерно от проблемите но хората, криейки се зад магични фрази, заклинания, големи проекти - то те ще са обречени, осъдени на преходност. Нищо радостно няма в това, политическият елит да е преходен, а бедността вечна. Преходността на елита е твърде слабо удоволствие, потъва в трайната декласация на 50 процента от българите.

Как може този порочен кръг да се разкъса?

Това е огромна тема и аз не съм убеден, че някой има ясна стратегия как би могло да се случи. Има няколко неща, които са абсолютно задължителни. Едното безспорно е създаването на действителна правова държава, каквато не сме имали през годините на преход. Доказателство за това, че не сме имали, е отказът от правораздаване, от липсата на равенство пред закона, от липсата на ефективно действащи институции, от липсата на доверие към тях, от растящата тенденция хората сами да поемат правораздаването, а не да чакат някой друг да го свърши, защото такъв няма. Само правовата държава може да създаде условията за нов обществен морал. Докато няма правова държава, нищо не е легитимно и необратимо - нито новите богатства, нито новият политически елит, нито културният елит - нищо.

На второ място е икономическият растеж. Трябва да се разбира, че икономическият растеж се потиска от политиката на доходите и от крайно ниската покупателна сила на населението. Свитото потребление е най-голямата заплаха за малкия и средния бизнес и не само за него в България. Ако тази политика на доходите продължава, тя не само че ще доведе до трайна деградация на огромна част от населението, но и ще съсипе и наченките дори на читавия български бизнес. Само потреблението би могло да излъчва позитивни стимули към производството и би могло да го съживи.