Съюзът е обречен

Когато Джордж У. Буш пристигне в сряда в Берлин, той ще бъде приветстван от берлинчани, които не са забравили американската роля в защитата на свободата на града им през Студената война. Буш ще бъде посрещнат и с протести. Членове на източногерманската посткомунистическа партия, които сега участват в местното управление на града, ще помогнат за организирането на антиамерикански настроени маси. Още по-важно е това, че визитата на президента ще съвпадне с водещия се нов спор за бъдещето на НАТО, а той може да е последен.

Дори най-ревностните поддръжници на НАТО - каквито са генералният секретар на организацията лорд Робъртсън и сенаторът-републиканец Ричард Лугар, вече едва крият отчаянието си. И в това няма нищо чудно. Събитията от 11 септември отвориха очите на съюза за тревожния факт: нито американците, нито европейците повече не могат да пренебрегват значението на "разликата във възможностите", която през последните години е нараснала. Тя ще стане още по-голяма сега, когато САЩ значително увеличават военния си бюджет заради войната срещу тероризма, а разходите за отбрана на Европа продължават да намаляват.

Преди три години намесата в Косово показа, че американци и европейци в скоро време може да не са в състояние да воюват заедно на едно и също бойно поле. Днес някои европейци едва могат да стигнат до бойното поле. Германия например трябваше да вземе под наем самолети от Украйна, за да превози малкото свои войски до Афганистан.

Но не тенденциите в разходите за отбрана ще доведат до обречеността на НАТО. Нито пък следващото разширяване ще забие последния пирон в ковчега ѝ, както предполагат някои, защото новите съюзници на Америка в Източна Европа може да дадат полезен принос. Патологията на старите съюзници е това, което се е превърнало в най-големия проблем за НАТО.

През последните десетина години западноевропейците съсредоточиха вниманието си върху реформите на своето управление. Появи се еврото. Появиха се и нови моменти в отношението към САЩ. Европейският комисар за международната търговия Паскал Лами признава, че най-добрият начин да бъдеш аплодиран в Европейския парламент е да се изправиш и да започнеш да клеймиш Америка. Испанският премиер Хосе Мария Аснар неотдавна каза, че с нападки срещу Америка човек печели повече точки за вярност към Европейския съюз.

Наистина, отношенията са се променили. На западноевропейците е омръзнало да изпълняват ролята на заместник-шерифа от времето на Студената война. Сега, изглежда, им е омръзнал и самият шериф.

За НАТО това създава неразрешима дилема. Две бяха нещата, които най-вече поддържаха единството в съюза през Студената война - общата заплаха и приемането на ръководната роля на Америка. Но заплахата - като се почне от Ирак и се стигне до Афганистан, вълнува днешния Европейски съюз по-малко отколкото "митшпрахерехт", както го наричат германците - правото съвместно да бъде решаван ходът на действията.

Вече години наред "мултилатерализъм" е думата, която разпалва въобръжението на европейския елит. Тя е станала кодова дума за подчертаване на значението на средноголемия Европейски съюз и омаловажаване на могъщите американци. Това е европейска идея-фикс, която едва ли ще изчезне.

Европейците, разбира се, могат да си позволят тази игра. Те нямат глобалните отговорности на Америка. Така че, защо да не морализаторстват например за американското противопоставяне на договора за забрана на противопехотни мини? Но 37-те хиляди войници, които бдят на корейската граница, са американски и Вашингтон смята, че в случай на нападение ще е добре да бъде забавено придвижването на милиони въоръжени севернокорейци.

Западноевропейците след 11 септември не се чувстват толкова заплашени, колкото американците. Човек дори остава с впечатлението, че много европейци смятат за опасност Джордж У. Буш, а не Осама бин Ладен или Саддам Хюсеин. Визитата на президента Буш ще бъде приветствана в Европа с цветисти коментари за грубостта на речта му за "оста на злото", опасностите от неговото отхвърляне на Договора от Киото и Международния наказателен съд и безразсъдния му подход към Ирак и Иран. Така че, трудно е да се открие къде още има основа за функциониране на съюза.

Разбира се, има парадокс. Вярно е, че отношенията САЩ-ЕС са отношения на обединяване, в търговията например. Засилва се и взаимната зависимост в икономиката. Но във военностратегическата област разнопосочното движение, започнало с падането на Берлинската стена, продължава с нарастваща скорост. НАТО се превръща в нещо като въоръжена ОССЕ /Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа/. Може би така дори е по-добре. Тя ще може да изпълнява важна политическа роля в Европа.

Старият съюз обаче не вдъхва надежди, че ще е важен фактор в глобалния стратегически подход на САЩ. Ето защо тактическата доктрина на американското правителство има смисъл именно със задачата да дефинира коалицията.

Със сигурност ние се нуждаем от съюзници в дългосрочна перспектива. Източноевропейците ни харесват. Турците и израелците осъзнават опасността и заделят средства за отбрана. Също и британците, които могат да помогнат изключително много, в случай че успеят да опазят независимостта си от Брюксел в бъдеще. Ако старият съюз вече го няма, време е да започнем да изграждаме нещо ново.

* Авторът е директор на Института Аспен в Берлин. - Бел БТА
По БТА