Сблъсъкът между Йордан Йовков и ген. Иван Фичев

Баба ми Маргарита сподели веднъж с мен, че нейният баща генерал Иван Фичев, тогава посланик в Букурещ, казал на редактора на „Златорог“ Владимир Василев при случайна среща в София: „Господин Василев, знам, че вашият сътрудник Йордан Йовков е писател, но много ви моля, кажете му да идва навреме на работа в посолството, защото ми разваля дисциплината сред останалите служители със своята нередовност“. Трудно ми е да настоявам, че такъв разговор наистина е имало, въпреки че и на стари години (а тя се спомина на 90) баба ми имаше кристална памет за отминали хора и събития.

А генералът е имал своите основания за педантичните си изисквания: бил е дипломатически представител на една победена в току-що завършилата война страна; поел е пред министър-председателя трудната мисия да отстоява интересите на страната и правата на оказалите се в „чужда“ територия български граждани; били са му наложени от румънските власти условия да разполага със съвсем ограничен брой сътрудници в посолството, така че всеки е бил ценен и важен; от присвоената от румънците Добруджа са се стичали озлочестени българи, които са имали спешна нужда от всякакви консулски услуги; тяхната защита е била първа грижа за генерала посланик.

Но и Йордан Йовков е имал своите неотменими грижи: та именно по това време той пише своите безсмъртни „Старопланински легенди“ и още редица други творби! Какво ти тук консулство, драгоманство, секретарство по печата! Литературата си иска своето! Ето така генералът посланик и все още недоизявеният като значим писател негов консулски служител влизат неизбежно в челен сблъсък.

Ще си призная, че през вече дългите десетилетия на литературноисторическите ми занимания неизменно са ме дразнили несмислените писания на иначе отлични колеги – историци и критици, как – ето, „царският генерал“ е тормозил младия писател с досадните си настоявания „да си гледа задълженията“. Не само синовният ми дълг на правнук да браня паметта на генерала ме е задължавал да реагирам по някакъв начин. Та какъв ти „царски генерал“! Иван Фичев е първороден внук на самия велик първомайстор Колю Фичето; завършил е Роберт колеж, а след това и Военното училище в София, както и известната Военна академия в Торино (където е родена моята баба Маргарита); владеел е писмено повечето европейски, някои балкански и източни езици; основател е на Военната академия в София; дългогодишен преподавател в нея; автор на много книги, от които най-много обичам „Ляо Ян“ (относно позорната за Русия война с Япония); награждаван е с почти всички европейски и световни имперски и републикански ордени; бил е началник-щаб на армията по време на Балканската война, както и два пъти военен министър, става и „пълен генерал“; по време на Балканската война казва: „Тъй като аз нямам синове, моите две дъщери ще бъдат милосърдни сестри на първа линия“. И действително ги изпраща за почуда на колегите си офицери; бил е действителен член на БАН; общувал е на равна нога с Иван Вазов и проф. Иван Шишманов, които са се допитвали до него по военни въпроси; написал е своите спомени от войните, в които е участвал – най-вече капиталните си спомени за Балканската война, издадени посмъртно. Известни са непрестанните му конфликти с българския цар Фердинанд, на когото въобще не е спестявал своите несъгласия. Знае се, че когато на първия си прием (вечеря) при румънския крал Фердинанд I е бил сложен първоначално да седне като посланик на победената страна на края на трапезата, кралят е заповядал уважаваният генерал – като „най-старши“ – да бъде преместен непосредствено до самия него! Та ето с какъв генерал Йордан Йовков влиза в челен сблъсък!

Бях разпънат в чувствата си между родовата вярност и абсолютното преклонение пред личността и творчеството на писателя от Добруджа и Котленската котловина! Опитах се веднъж да говоря на тази тема с моя директор Симеон Султанов – създателя на прекрасната есеистична книга „Йовков и неговият свят“. Той също бе печатал в „Литературен фронт“ свой документален очерк върху писмата (оплаквания) на Йовков до различни адресати за уж „тормоза“ на генерала (вж. например Симеон Султанов, „Непубликувано писмо на Йордан Йовков до Дора Габе“, Литературен фронт, бр. 2 от 11 януари 1978 г., стр. 1, 5). Изслуша ме небрежно, съвсем снизходително…

Наивното, идеализаторско на всяка цена и за всички ситуации биографично мислене за големите ни люде е един от големите дефекти на нашата хуманитаристика. Йордан Йовков няма да изгуби нищо от своя писателски ореол, ако признаем моментите на срамно поведение при сблъсъка му с генерала посланик! Фичев също е бил обвиняван (най-често несправедливо!) за какво ли не! А едно е да правиш апология на литературната личност на един толкова голям писател, докато съвсем друго е да оправдаваш на всяка цена обикновените и съвсем нормални човешки слабости!

Писмата на Йовков до Владимир Василев и особено до Дора Габе от септември 1923 г. са направо унизителни със своя сълзлив оплаквачески дискурс. До редактора на „Златорог“ той пише, че ген. Иван Фичев открито прояви незадоволството си против мене и то по един твърде нервен и сърдит начин, че го е обвинявал за проява на конушмак (тази турска дума на жаргон означава нещо като „заговорничене“, „сплетничене“) с първия секретар на легацията. А землячката си Дора Габе писателят моли да поиска в Министерството на външните работи да бъдат облекчени служебните му задължения, защото той е писател, а не вестникар, както го бил наричал генерала (цит. по Йордан Йовков, „Летопис на неговия живот и творчество“, том 1, Велико Търново, 2015 г., съст. Сия Атанасова, д-р Кремена Митева, стр. 306).

Вероятно най-настойчиви в търсенето на застъпничество и помощ са писмата на Йовков до неговия съученик от гимназията, останал с годините близък приятел на писателя, Григор Василев (заемал важни обществени позиции), с когото има съвместна работа по редактирането на сп. „Народ и армия“ през 1914 г. – сътрудничество, което насърчава Йовков да създава своите очерци с военни сюжети. Интензивното им епистоларно общение се възобновява след окончателното минаване на Йовков в запаса през 1918 г. Именно тогава той се обръща на 3 ноември 1918 г. с молба за съдействие при намиране на подходяща работа, най-вече в новосъздаденото Историческо отделение към Щаба на армията във Военното министерство, като изповядва: „Окончателно съм решил в себе си, че било с голям или малък успех, призванието, от което не мисля да се отказвам, ще е литературата“ (цит. по Григор Василев, „Йордан Йовков. Спомени и писма“. С., 1940 г., стр. 43). Този проект са проваля. След София Йовков е вече във Варна, а след това – в Букурещ, в легацията. Оттам моли Василев – през 1923 г. – да го запази от уволнение, заплахата е: „Защото съм нямал ценз“.

Все пак, когато четем тези оплаквачески писма на толкова големия писател Йордан Йовков, не трябва в никакъв случай да бъдем силно критични към него. Знаем от бита му в последните години, че за да може да твори, да пише, да осигури нужното си спокойствие, той е бил готов да претърпи всякакви предварителни несгоди и дори унижения, но да има спокойна маса, уютно кътче, пълна тишина, възможности за пълно съсредоточаване. Знаем, че за да не се „разсейва“ от актуалната действителност, той така и не отива повече в любимата си Добруджа – в стремежа да я съхрани във въображението си чрез младежките спомени. Знаем колко стриктно той брани – и с помощта на верните си сервитьори в кафенето „Цар Освободител“ – недостъпността на своята маса. Знаем как страни от светската суета, от шумните гуляи, да не говорим за бохемските беслъци на една част от своите събратя по перо!

Да, днес можем да видим генерала и неговия не съвсем усърден навремето (през 20-те години) служител примирени! Вероятно достойните хора не враждуват вече посмъртно?!

*Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.