Севернокорейската провокация - първият голям тест за Америка и Китай

Станахме свидетели в последно време на втори провокативен войнствен акт от страна на Северна Корея. Първият, взривяването с торпедо на южнокорейски боен кораб, бе умишлено прикрит. Последиците обаче бяха очевидни и болезнени. Сега действията са съвсем открити. Произходът на вчерашната атака е извън всякакво съмнение. Това възмутително действие може да бъде определено дори като акт на война.

То повдига основни въпроси. Ако тези действия са умишлени, това е сигнал, че севернокорейският режим е достигнал до положение лудост. Трудно е да се проумее логиката на намеренията и действията му. Другият вариант е, че режимът е загубил контрол. Различни елементи в Пхенян, включително части от въоръжените сили, са способни да предприемат сами действия, без да се координират с централното командване. Това е дори още по-зловеща вероятност.

И така, как да се справи светът с проблем, който отдавна вълнува големите сили, без да има дори и признак за решение? Тук навлизаме в друга неяснота, защото е все по-очевидно, че си имаме работа със сблъсък на две алтернативни исторически перспективи между двете големи сили, непряко замесени и активно ангажирани, а именно САЩ и Китай.

В случая с Китай си имаме работа с режим, който е исторически самоуверен. Той възприема тектоничните промени в разпределението на  глобалната мощ като благоприятни за неговото бъдеще. Пекин усеща, че влиянието му расте и това го подтиква да заеме поза на голяма сдържаност, дори пасивност и неохота да наруши равновесието.

Другата голяма сила, обезпокоена от тези събития - САЩ - е в съвсем различна историческа фаза. Обществените дискусии все повече са доминирани от перспективата, че историческите тенденции са против САЩ. И така Вашингтон е зает с необходимостта да мобилизира един колективен отговор и е смутен от относителното нежелание на други да споделят с него обременяващата отговорност.

Това, което влошава нещата, е, че Америка е затънала до голяма степен сама вече десет години в тресавище, простиращо се от Близкия изток до Югозападна Азия. Съвсем неотдавна важни дипломатически усилия на САЩ за мир в Близкия изток бяха успешно парирани от държава, която изцяло зависи от Америка.

При тези обстоятелства има реален риск да се окажем в ситуация, при която китайците да предпочетат сдържана реакция, а това само ще доведе до следващи провокативни действия, и в която Америка може да бъде принудена да настоява за отговор, който китайците ще сметнат за опасно преиграване.

Важно е президентът Барак Обама да покаже хладнокръвно, твърдо и видимо за света лидерство в сътрудничеството с Китай и други големи партньори в шестстранните преговори. Ако аз бях в Белия дом, питайки се какво бих посъветвал президента, щях да направя точно това.

Президентът трябва да поеме инициативата. Провокации от този вид не могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка или оставяни в ръцете на дипломати. Той трябва да се обади на президента на Южна Корея И Мюн-бак, за да го увери лично и директно в американската подкрепа. След това трябва  да се обади на китайския президент Ху Цзинтао и да изрази сериозно безпокойство. Трябва да се обади на Наото Кан, премиер на Япония, която е основният съюзник на Америка в Тихия океан, и предвид близостта ѝ с корейския проблем. Той трябва също да се обади на руския президент Дмитрий Медведев. Американският държавен секретар Хилари Клинтън трябва след това да продължи тази политика и да задейства механизма за свикване на Съвета за сигурност на ООН.

Северна Корея дръзко предизвиква международната общност така, както Саддам Хюсеин не го е правил, поне не открито, и така както и иранците не постъпват. Иранците твърдят, може би лъжейки, че не се стремят към притежаване на ядрени оръжия. Това е различно предизвикателство, по което нашият отговор трябва да бъде да настояваме да докажат твърденията си. Севернокорейците обаче се държат предизвикателно, перчат се с ядрената си сила и сега са открито провокативни.

Едно от нещата, които трябва да обсъдим в тези разговори, е възможността за селективно наказателно ембарго върху Северна Корея в областта на високите технологии и енергията. Щеше да е буря в чаша чай, ако не бе фактът, че Пхенян има ядрени оръжия, и ако не бяха проявите на лудост от режима.

От съществено значение е обаче подходът ни към Китай да не бъде враждебен. Не е нито в интерес на Америка, нито в интерес на Китай да се създава масова обществена враждебност. Държавните разногласия могат да бъдат преодолени. Те са предмет на международните отношения. Но ако събудите обществени емоции, такива кризи стават по-трудни за контролиране и опасни.

Разговорът между Обама и Ху трябва да е разговор между лидери с обща загриженост. Това не трябва да е американско искане, нито предупреждение. Трябва да е потвърждение, че нашите съответни интереси са в опасност и затова имаме еднакъв залог в един ефективен отговор.

* Авторът е бил съветник по националната сигурност на САЩ от 1977 до 1981 г.

По БТА