След Брекзит: дуел между две европейски носталгии

В миналото Самюел Джонсън е писал за "удивителната умствена концентрация” на изправения пред бесилката човек. Вероятно така се чувстват европейските лидери след Brexit. Докато излизането на Великобритания от Европейския съюз затъва в реалностите, политиците са принудени да концентрират мислите си върху някои крайно несигурни и обезпокоителни последици.

Въпреки ясната победа на вота за излизане, последиците от победата на Брекзит са неясни както за Великобритания, така и за Европейския съюз. Дори не е ясно кога и как това ще се случи. Човек започва да си тананика известната песен на "Игълс”: "Можеш да се отпишеш по всяко време, но никога не можеш да си тръгнеш”. Британците се отписаха, но не бързат да си отидат. Трайното чувство след гласуването прилича повече на угризение, отколкото на решителност. Евроскептичните лидери на континента побързаха да обявят, че историята е променила своя ход, но последните социологически проучвания и резултатите от парламентарните избори в Испания показват, че Brexit повече плаши, отколкото вдъхновява, и че от днешния водовъртеж печели повече водещата проевропейска линия, отколкото антиевропейските крайности.

Но в Европа след Brexit тревожни са не само емоциите, а и начинът на водене на спора. В известен смисъл дебатът представлява спор между две носталгии, между два лагера, които искат, ако могат, просто да скочат в машина на времето. Суверенистите, представлявани от популистките партии на Запад и няколко правителства на Изток, копнеят за епохата от края на ХІХ и началото на ХХ век, за златната ера на националната държава (ако такава златна епоха въобще е съществувала за малките европейски държави), когато правителствата са пазили границите, управлявали са икономиките и са налагали социалното единство.

За разлика от тях, федералистите, концентрирани в растящите европейски институции, мечтаят за Съединени европейски щати и копнеят за завръщане към 90-те години, времето отпреди еврото и разширяването на Изток, когато Европейският съюз беше по-малък, по-умен, по-благоденстващ и решително западен – и когато трудно се намираше някой да постави под съмнение визията за "все по-тесен съюз”.

Но ако машините на времето са основа за добра литература, обикновено те произвеждат лоша политика. Brexit едва ли ще върне Великобритания към времето на класическата национална държава; по-скоро той крие опасност от дезинтеграция на самата национална държава. Ако Шотландия вземе решение да излезе от Великобритания, кампанията за напускане ще може да се гордее, че не само е разбъркала Европа, но е и разпаднала Великобритания. С рухването на британската партийна система, след като и двете основни партии изживяват криза на лидерство и идентичност под натиска на десни популистки бунтове, човек не може да не си зададе въпроса дали същото не би се случило и на Стария континент: ако Съюзът се разпадне, много скоро същата съдба може да последва и самата либерална демокрация.

Но светлата страна на Brexit-а също е лесно да бъде надценена. Наистина проучванията на общественото мнение загатват за възраждане на проевропейските чувства на континента, но мнението, че Brexit ще донесе нов "федералистки импулс”, е илюзорно. На практика този импулс означава да бъде консолидирана силата на Запада, докато Изтокът и Югът останат политически изолирани и спокойни – както и че нелибералният завой в страни като Полша и Унгария може да бъде сдържан.

Подобно мнение не само е измамно – централноевропейските общества като цяло остават най-проевропейски – но и се подценява фактът, че възходът на популизма не е феномен, ограничен до Централна Европа. Всъщност мечтата за "две Европи” лесно може да доведе до никаква Европа. В контекста на широко разпространеното недоволство срещу разширяването на правомощията на Европейската комисия, връщането към федералистката мечта от края на 80-те и началото на 90-те години е много вероятно да предизвика ответна реакция, която да унищожи целия Съюз. Не трябва да се забравя, че елитите губят влияние почти навсякъде из Стария континент. Девет от десет икономисти и девет от десет знаменитости подкрепиха кампанията за оставане на Великобритания в Европейския съюз, но по-голямата част от избирателите гласуваха за напускане.

Повече Европа може да означава само по-малко Брюксел. Фактът, че най-старата демокрация в Европа гласува за напускане на Съюза, за да си гарантира самоуправление, е показател колко опасно е лишеният от доверие политически елит да настоява за федералистко решение. Положението се усложнява от факта, че популистките партии са част от управляващите коалиции в една трета от страните-членки на Съюза. Очевидно популистките партии в крайнолевия и крайнодесен спектър не са просто протестни партии, които ще изчезнат при следващия електорален цикъл. Те не отразяват настроение, те са изразители на тенденция, така че надеждата, че Европейският съюз може да бъде спасен чрез връщане към стари идеи, мечтани от Брюксел, е опасна илюзия.

Това не трябва да се забравя, особено като се има предвид, че в 18 страни членки беше предложено провеждането на 34 референдума, свързани със Съюза. Настояването, че бъдещето на Европейския съюз трябва да се решава на референдуми, а не в парламента, е факторът, който обединява популистите и от двете крайности. В техния свят електоратът е суверен, чиито речник е ограничен до две думи: да и не.

Говори се, че след падането на Берлинската стена уважаваният британски дипломат Робърт Купър, по това време началник на отдела за политическо планиране във Форин офис, направил специален печат: "ИОС – изпреварени от събитията”. Купър помолил колегите си да прегледат преписките си и да сложат този печат, където било необходимо.

Европейските лидери трябва да почерпят вдъхновение от г-н Купър и да наложат такъв печат не само върху надеждите за либерална национална и суверенна държава от вида от ХІХ век, но и на всяка фантазия за федерализация в стила на 80-те години. Бъдещето на Европа не се намира в миналото, а европейските лидери трябва да започнат да чертаят това бъдеще днес.

*Оригиналната статия в Портал Култура