Царят трудно се трансформира в премиер

Г-жо Димитрова, след две години, кое може да определите като забележително на сегашното управление?

Трудно ми е с една дума да определя. Но ако трябва да се насоча към неща, които наблюдавахме като тенденция през последните месеци, бих откроила следното - борбата с престъпността и корупцията, от най-силния аргумент за подкрепа за кабинета "Сакскобургготски", започна да се превръща в източник на най-силна ерозия на общественото доверие към него.

През август м.г., на въпрос кои са най-големите успехи на правителството, 40% от хората посочваха на първо място борбата с престъпността. Сега, в края на месец май, 11% твърдят, че това е успех за кабинета. Имаме спад от 29 % - тенденция, която не наблюдаваме в никое друго направление. Отбелязвам този момент, въпреки че на пръв поглед доста други дискутирани проблеми изглеждат по-значими за мнозинството от българските граждани - безработица, здравеопазване, образование, доходи и пр. Въпросът е там, че проблемът с организираната престъпност е онова съсредоточие от конфликти на корпоративни интереси, заплаха за почтения бизнес и обществен резонанс, което е способно буквално за часове да взриви общественото доверие.

Лично според мен, за това правителство проблемът с организираната престъпност започва да се превръща в онова, което за кабинета Костов стана приватизационната корупция. Затова и му отделям толкова много внимание - защото от изключително силен позитив за управлението започна да се превръща в един от най-сериозните му негативи - под формата на проблем за политическо покровителство над организираната престъпност. И кабинетът би трябвало добре да осъзнава тази заплаха.

Как се сложиха отношенията цар-народ за тези две години?

Различно. Нека да отделим две посоки на това, което вие формулирате като отношение "цар и народ". Царят запази в определени насоки своето влияние, харизма, личните взаимоотношения, които и сега могат да бъдат открити в множество проявления - в начина на държане и в персоналното отношение на част от хората към цар Симеон Втори. В същото време обаче, за тези две години, към отношението "цар - народ" се прибави и отношението "премиер - избиратели".

Ако действително на 17 юни 2001 г. отношението на голяма част от българите към Симеон Втори беше като към "царя" , то впоследствие, за относително недълъг период от време, се превърна в отношение между премиер и избиратели и оттук влезе в една чисто политическа логика. Премиерът бива одобряван или не за своите действия, за икономическата, социална и прочие политика, която води. В тази плоскост тенденциите са вече добре известни - налице е съществена загуба на доверие и към кабинета, и лично към министър-председателя. Тези оценки са много повече продиктувани от действията на Симеон Сакскобургготски като премиер, отколкото да речем, от прословутата лична харизма, с която на времето се обясняваше почти всяко действие на Симеон Втори. Няма да е истина, ако не кажем, че той запазва един ограничен периметър от лични поддръжници, но в огромната си част отношенията вече се диктуват от много по-рационалното и реалистично отношение "избиратели - управляващи".

Смятате ли, че Симеон се чувства удобно в дрехата на премиер? Промени ли се неговото поведение на цар в това на премиер?

Това, което се вижда в публичното пространство, е една сложна трансформация в чисто личностен план. Сигурно няма да бъда особено оригинална, като кажа, че една от най-трудните роли за царя-премиер е тази на задължителната за всеки подлежащ на контрол управляващ, публична комуникация с гражданите. Точно тук е и един от най-големите дефицити. Нямам предвид само и единствено езикът, двусмисленото формулиране на основни цели или политики. Имам предвид видимо мъчителното усилие да се актуализира ежедневно едно такова публично общуване. В скоби казано, Симеон Саксобургготски е успешен в онези дейности, които са наситени с повече церемониалност и ритуал. Затова като че ли има и два образа на царя: този в чужбина, където е приет като цяло много по-ласкаво, вписвайки се в представителните функции, които изпълнява, и другия образ, този вътре в страната, към който критичността е много по-висока, именно поради изискуемите от премиера множество други управленски качества, освен вярност към ритуала и традициите.

При влизането си в българската политика Симеон Втори заяви, че иска да постигне обединение на нацията. Той се обяви и против политическата партизанщина. Две години по-късно, многопартийната система предлага ли избор на българина?

При влизането си Симеон обедини разединените - онези, които смятаха да гласуват за множество малки партии или не виждаха алтернативи. В същото време той разедини обединените - създаде сериозна криза вътре в политическите партии. Това е най-кратко казано ефектът, който упражни Симеон Втори и който наблюдаваме и досега. Няма за момента друга сериозна алтернатива, извън актуалния политически пейзаж. Социологическите изследвания сочат като евентуална клапа, отдушник, партия вътре в системата - БСП.

За тези две години управление на НДСВ и ДПС, показа ли българската демокрация, че има механизми да пресича пътя на корпоративния интерес, който иска да измести този на обществото?

За съжаление и преди това управление, и при сегашното управление, такава обнадеждаваща способност на демокрацията у нас не беше демонстрирана и за това могат да бъдат дадени много примери. По принцип диктатът на корпоративния интерес е една от най-големите заплахи за съществуването на демокрацията. Не е тайна, че той беше заплаха и по време на Беровото правителство, много сериозни проблеми имаше и правителството на Иван Костов, много сериозни проблеми има и това правителство.

Съпротивителните сили на българската демокрация пред този феномен са слаби не поради добрата или лошата воля на отделни хора, а поради липсата на чисто законови, институционални, организационни механизми, които да ограничат неговото влияние. Връщам се към казаното в началото, че много сериозен проблем в България, включително и за общественото мнение, остава политическото покровителство над организираната престъпност. Тук е истинското предизвикателство - не просто в наличието на престъпност и корупция, които нито една страна не е изкоренила напълно, а в степента, в която те упражняват политическо влияние и диктуват управленски решения.

Ще издържи ли кожата на българската демокрация на всекидневните скандали, трусове в управлението, показни убийства?

Винаги е опасно да се правят еднозначно подобни прогнози. Аз възприемам нещата по следния начин - опасните моменти, в които напрежението ескалира, обществото обикновено преодолява чрез преформулиране на правилата, а след това, в редица случаи, и чрез пренаписване на обществения договор. Възникването на кризи е неизбежно в демократичния модел, но те могат да бъдат преодолявани. Има достатъчно съпротивителни сили в българското общество, които могат да актуализират правилата, ако те бъдат нарушени.

За тези две години промени ли се животът на българския гражданин, стана ли той по-спокоен и по-стабилен?

Това е един от най-често обсъжданите въпроси. Интересното за мене е не толкова популистката стилистика, която се разгръща около твърденията, че "няма подобрение в жизнения стандарт, че хората очаквали по-високи пенсии, заплати и т.н". За мен важно е противоречието между обективно положителните данни за ръст на БВП, на продажбите и пр., от една страна и запазващото се високо равнище на песимизъм, от друга. Наблюденията на НСИ, на редица банки, изследванията на социологическите агенции показват, че погледнато през призмата на стоките и услугите, има известно увеличение на покупателната способност - отчита се по-голям брой закупени леки коли, бяла и черна техника, по-голям взети брой кредити, взети вещи на лизинг.

Когато обаче въпросът опре до субективна оценка за това как живеят хората, тя се разминава твърде много с тези, да ги наречем, положителни тенденции. Тук възниква и въпросът - защо икономическият ръст не ражда, макар и скромен, социален оптимизъм. Това показва, че проблемите съвсем не се коренят единствено и само в икономическото благосъстояние, а много често тези обективни данни се използват като аргумент за успешно управление от политиците. Съвсем справедливо те биха искали да видят връзка между икономически възход и политическо доверие. У нас обаче тя е разкъсана поради наличието на множество други проблеми, възпрепятстващи ефекта от икономическия прогрес. Такива са институционално недоверие, неефективната съдебна система, бюрокрацията, престъпността, необяснимо обогатяване на близки до властта кръгове и пр., които се оказват с много по-мощен социален резонанс, отколкото лекия икономически ръст. Именно те възпират и мобилизацията на индивидуалния потенциал на хората.