Управлението на дълга е на принципа след нас и потоп

Г-н Орешарски, защо е необходимо да има закон за държавния дълг?

Първата цел на законопроекта е да се съберат на едно място регулации, разхвърляни в различни нормативни актове. Няколко текста, най-важните, се съдържат в конституцията; всяка година със закона за бюджета се регламентира друга сфера от управлението на дълга - дефицитът и начинът на неговото финансиране. Освен това има постановления на МС и съвместни наредби на Министерството на финансите и БНБ, които засягат технически страни от материята. Замисълът бе да се подредят по-стройно регулациите и да станат закон, тъй като някои от подзаконовите актове не бяха с достатъчна сила, за да уредят взаимоотношенията между правителствените и неправителствените структури /най-вече БНБ/.

Искахме и да изчистим дефиницията за дълга, като възприемем европейските стандарти, и да фокусираме върху регулациите на общинските дългове. Искахме и да регламентираме лимит за общото нарастване на дълга. Мисля, че законопроектът, внесен от ОДС, отговоря на условията, които изброих.

А законопроектът на правителството е съкратена версия на проекта на старото правителство. В него наблюдаваме отказ да се регулира цялата проблематика, бягство от регулацията на общинските дългове и дълговете на социалните фондове. Премахнати са лимитите за нарастване на дълга. Останалите текстове са преписани или редактирани. В този аспект законопроектът не е подобрен, а влошен.

Дебат в бюджетната комисия предизвика дефиницията за държавен дълг. Проектът на финансовото министерство категорично изключва общинските дългове и тези на социалните фондове. Защо според вас те трябва да бъдат включени?

Не според мен. Това е според европейския стандарт. Това е най-големият недостатък на правителствения законопроект, защото не става ясно кой точно дълг се регулира. Там се прави опит за регулация на дълга само на централното правителство.

Какви последици може да има изключването на общинските задължения?

Трудно е да кажа. Нищо фатално няма да стане. Но, от друга страна, защо тогава се прави законът? Ако закон, правен днес, не е по европейските стандарти, защо ни е той?

Каква е дефиницията по европейският стандарт?

Консолидиран правителствен дълг е дългът на централното правителство, на общините и на социалните фондове - НОИ и здравната каса у нас. Самият факт, че се спори върху дефиницията, е много тъжен. Дефинициите не са обект на спорове, а на знание.

Обяснението на заместник финансовия министър Катев е, че може да възникнат претенции към правителството, ако община обяви мораториум по дълга.

Тези аргументи са смешни. Цитирах дефиницията по европейския стандарт и не зная някъде в Европа да има случаи, когато са отправени претенции към държавата заради общински дълг. Може би някой юрист, който не е бил в час, го е посъветвал така.

Примерът с Аржентина е показателен в случая...

Той показва, че е много важно да се наблюдава целият консолидиран държавен дълг, а не само дългът на централните власти. Опитът от 80-те и 90-те години в т. нар. дългови страни /страни с проблеми с дълга/ показва, че често дестабилизацията в дългово отношение идва не от централното правителство, а от общинските дългове. За радост у нас не е като в Аржентина и Бразилия, където местната власт има голяма самостоятелност. Тук общините са много по-слабо задлъжнели и точно затова има ефект сега да се създаде регулация, а не когато сме изпуснали контрола.

Защо е необходимо в закон да бъде лимитирано нарастването на дълга?

Това е въпрос на целесъобразност - може да бъде лимитиран, може и да не бъде. Ако проследим какво стана през 80-те и 90-те години у нас, не е трудно да се убедим, че е хубаво да има лимит, който да пази най-вече финансовото министерство от опитите на всички други елементи на централната власт да решават проблемите си дългово. А такива опити има и е естествено да има. Всеки отраслови министър, ако има проблем, пледира за финансови ресурси, в това число и за дългове. Такъв лимит ще изиграе положителна роля в намаляването на дълговото бреме до оптимално равнище. Ръководим се от критерия от Маастрихт /бел. ред. - 60% съотношение дълг към БВП/, който все пак не е нещо, което обезателно трябва да служи за критерий. Но при липса на по-подходящ, струва ми се, че това е критерият, който в средносрочен план правителството трябва да покрие.

Как точно е формулиран лимитът за нарастването на дълга в законопроекта на СДС?

Горе-долу така: Дългът като дял от БВП не може да нараства в рамките на финансовата година, докато това съотношение не достигне 60%. Т. е. дългът може да нараства в абсолютен размер до размера на растежа на БВП. Така че опасенията, че въобще не може да се правят заеми, не са верни. Въпросът е да не преекспонираме заемането, защото заемане с по-големи темпове от икономическия растеж ще обърне тенденциите и ще задълбочи дълговите проблеми. По всички международни критерии сме високозадлъжняла държава. За пример в Аржентина съотношението дълг към БВП е четиридесет и няколко процента. /бел. ред. - в България е 73%/. Така че в определена ситуация и това съотношение е непосилно. Това имах предвид, като казах, че Маастрихтският критерий не бива да се преувеличава по значимост.

Как ще коментирате критиките на финансовия министър Милен Велчев още по време на предизборната кампания, че недостатъчно гъвкаво сте управлявали външния дълг?

Не беше гъвкаво, в смисъл че не сме използвали Мерил Линч в трансакциите си. Вероятно това е имал предвид Милен Велчев. През изминалите четири години не направихме нито една трансакция с Мерил Линч, не защото не харесваме банката. Просто сме се ръководили от други обективни критерии кой да е инвестиционният посредник, който да съдейства за една или друга трансакция.

Заместник финансовият министър Красимир Катев изчисли загуби от 2 млрд. USD заради недобро управление на дълга.

Сумите, които е пресметнал Катев, не са ми известни, не зная какво е имал предвид. Ако е имал предвид, че БНБ е превалутирала резерва от долари в евро, съветвам го да прочете закона за БНБ. И да се запознае с начина на управление на портфейлите на централните банки по света. Четох и такова изявление: БНБ може да вкарва тези пари в първокласни акции. Съветвам го да не казва това на висок глас. Нито една централна банка не инвестира в корпоративни книжа, колкото и добри да са емитентите, защото рискът от ценови флуктуации е много голям.

Како експерт как оценявате емисията еврооблигации и ефекта от нея?

Тази емисия не беше нужна за страната. Ако разсъждаваме по-общо, една емисия не би могла да се оценява откъснато. Нито една операция по дълга не може да се оценява сама за себе си. Тя би следвало да се оценява в контекста на целия дългов портфейл, какъв е бил той преди трансакцията и какво е станало след това. Ако оценим емисията еврооблигации сама по себе си, като че ли тя не е чак толкова лоша. Беше постигнат петгодишен срок при прилична лихва /7.25%/.

Защо не беше нужна емисията?

Защото имаше достатъчен фискален резерв по това време. Вместо това правителството можеше да ускори подписването на споразумение с фонда например. А не да се опитва няколко месеца да убеждава фонда в неща, в които трудно може да бъде убеден и начинаещ студент - екзотични идеи за данъчни ваканции, данъчни преференции и т. н. Знаеше се, че фондът няма да приеме. Правителството трябваше просто да побърза с подписването на споразумение с фонда, за да си осигури в средносрочен план рефинансиране.

Новото ръководство на финансовото министерство винаги е казвало, че ще избере по-изгодния начин на финансиране.

Еврооблигациите са най-скъпото финансиране независимо от постигнатите условия. Условията по еврооблигациите са обвързани с условията по заемите. Ако лихвата по еврооблигациите е била 7.25% по това време, МВФ е давал пари при около ЛИБОР, значи при доходност 2%. Ако лихвата на еврооблигациите е малко по-висока, това е така, защото международните лихви са по-високи. Но така или иначе върху еврооблигациите винаги има една премия, която влошава условията на финансиране. Независимо дали говорим за 1997 г., когато ЛИБОР-ът бе 6%, а ние можехме да емитираме вероятно при 11-12%, или през 2001 г., когато ЛИБОР-ът бе 2% и емитирахме при 7-8%. Така че винаги еврооблигациите /това го пише дори в учебниците - толкова е изчистено като принцип/ са най-скъпият източник на финансиране.

Но ние наблюдаваме съвсем друга философия на управление на държавния дълг, кардинално различна от провежданата през 90-те година у нас.

Каква е тази нова философия?

Това, което те показват, ме кара да мисля, че е на принципа "След нас и потоп." Т. е. в момента се извършват трансакции, коментира се извършването на нови /бих се радвал, ако размислят/, използват се всички благоприятни възможности на дълговия портфейл, за да се оптимизира краткосрочно дългът. Заменят се разсрочени дългове с по-краткосрочни. Емитират облигации, което е финансиране с възможно най-високата лихва. Това подкрепя извода ми, че управлението на дълга следва свръхкраткосрочни ориентири.

Да погледнем на евроемисията и от друга гледна точка. През 2000 г. изкупихме български брейдита за 200 млн. USD. След изборите новите управляващи продължиха за съжаление при най-неблагоприятните цени да купуват брейдита. И след като направиха пакет от около 270-280 млн. USD заедно с нашите покупки, пуснаха емисията. В пакет тези операции се наричат брейди ексчейндж, т. е. замяна на брейди с глобални облигации. Тази замяна сама по себе си силно влошава параметрите на дълговия портфейл, но за сметка на това освобождава колатерала /обезпечението/. Този колатерал може да се ползва сега. Това също е доказателство в подкрепа на твърдението, че целите са краткосрочни и никой не го интересува след 2 или след 10 г. как ще се погаси емисията.

Когато Вие управлявахте, как обслужвахте дълга? Каква беше Вашата политика?

1997 беше отправна година. Тогава страната беше в частичен мораториум. Част от задълженията към Парижкия клуб бяха в просрочие и това беше първа работа - да изчистим просрочията. През лятото на 1997 г. го направихме. Освен това не бяха уредени задълженията ни поне към десетина двустранни и многостранни кредитори. С най-голяма тежест бяха задълженията към двете банки от бившия СИВ - около 1 млрд. USD. Към Германия бяха около 500 млн. DEM и имахме по-малки задължения към Австрия, Италия, Испания, Холандия, Полша, Унгария /сигурно изпускам някои/. Това беше другата задача - в съкратени срокове да регулираме дълга. В повечето случаи това стана по изключително благоприятен за страната начин. Задълженията към двете банки на СИВ изкупихме в съотношение 16 цента за долар. Не бих искал да цитирам държавата, но дори успяхме в един от случаите да вземем грант от кредитора, за да си платим дълга.

Голям кредитор ли беше това?

Не. Но с Германия, която е голям кредитор, успяхме да постигнем приемлива редукция на дълга и да го разсрочим за 18 г., което е безпрецедентно, като се има предвид, че Германия е член на Парижкия клуб. Третият кръг дейности, извършени през 1999 и 2000 г., бяха обратното изкупуване на 200 млн. USD брейди облигации по най-ниските за двете години цени.

Какъв е ефектът от всички тези операции върху намаляването на дълга?

Трудно е да се каже, защото през това време правителството е заемало средства. Но в резултат на тези операции решихме окончателно дълговия проблем, възникнал в края на 80-те и началото на 90-те години. Един пример, когато през 1997 г. говорехме за емисия на еврооблигации, това всъщност не беше много сериозно, защото при толкова нерегулиран дълг кредиторите или нямаше да влязат в емисията, или щяха да изискват много по-висока норма на възвръщаемост от обичайните равнища. И когато говорим за възможности на страната да емитира при по-добри условия, то трябва да се има предвид как изглежда тя днес макроикономически и, второ, че има чист дългов портфейл и никакви спорове с кредиторите. Всичко това направихме в много по-трудна среда. През 1997 г. в касичката на държавата почти нямаше пари.

Ако сега при по-благоприятната среда имахте възможност, бихте ли емитирали еврооблигации?

Не на този етап. Бих направил емисия еврооблигации само когато е застрашено финансирането на бюджета. Всички мотиви от типа на "това е реклама на страната", "това ще доведе до откриване на кредитни линии за месните корпорации" будят у мен само смях. Аз гледам с лошо око на моите комшии, които са заборчнели и вземат дългове да си връщат дълговете. Така че каква реклама е това за страна, затънала в борчове, не зная. Що се касае до кредитните линии, това също е смехотворно. През 1994 г. Питър Дилс от Дойчебанк, който водеше преговорите по Лондонския клуб, говореше същото, което сега слушате от устата на инвестиционните банкери, които заемат позиции в държавата, че с една емисия се оформя бенчмарк за местните корпорации, открива се достъп за финансиране за тях... И тогава уверенията бяха: вие предоговорете дълга и кредитните линии ще потекат към България. Е, не видяхме през 95-а, 96-а или 97-а, че и до днес потекли кредитни линии. Четири месеца след емисията на еврооблигации не съм видял жив инвеститор в София. Така че и емисията не помогна да се открие достъпът на българските корпорации до кредитни линии. Това са екстри, с които инвестиционните банкери доубеждават нещастните си клиенти, за да измъкнат комисионите от джоба им.

* Препечатваме интервюто от в."Пари", автор Мила Кисьова