В очакване на голямата вълна

Българският емигрант е:

• между ранна и средна активна възраст;

• работи в сферата на услугите;

• има завършено средно образование;

• не възнамерява да остане в чужбина “завинаги” (от 1/5 до 1/4 възнамеряват да се установят за постоянно в страната, в която се намират);

• голяма част от емигрантите са вторични - първо са отишли в една страна, а след това са се преместили в друга (често след като междувременно са се върнали в България).

Колкото и парадоксално да звучи, нито една българска институция или служба не е в състояние да даде точна оценка на емигриралите в чужбина български граждани през последните петнайсет години. Двете преброявания на населението след 1989 г. (1992 и 2001 г.) показват разлика от минус 177 000, като за периода 1998-2003 г. заминалите по двустранни спогодби на работа в чужбина са 20 815 души.

Несъответствията са очевидни. Според доклада за 2004 г. на Унифицираната система за гражданска регистрация и услуги за населението известните на властите граждани, които “легално пребивават зад граница” са 36 692. Само че според данните за официално регистрираните в чужди страни, тази цифра е по-малка от броя на българските граждани само в Гърция.

Пресмятания на основа на статистиката на населението (актуализациите по извадкови проучвания за периода 1998 - 2003) дават цифрата 213 300 емигранти. Ако се погледне статистиката на “приемащите страни” обаче, се виждат значително по-високи оценки. Според Иван Белев от Националния статистически институт, който отчита разликата между преброяванията през 1985 и 2001 г., емиграцията е около 700 000 души. Допълнително след 2001 г. са емигрирали още 110-120 хиляди и отчитайки онези, които учат в чужбина и онези, за които се допуска, че са се върнали, се получава, че са емигрирали около 630 000 български граждани. Отчитайки косвени данни и усредявайки увеличението от различни оценки, може да се предположи, че след 1989 г. от България са емигрирали около 700 000 души.

Портретът на българския емигрант изглежда по следния начин:

• между ранна и средна активна възраст;

• работи в сферата на услугите;

• има завършено средно образование;

• не възнамерява да остане в чужбина “завинаги” (от 1/5 до 1/4 възнамеряват да се установят за постоянно в страната, в която се намират);

• голяма част от емигрантите са вторични - първо са отишли в една страна, а след това са се преместили в друга (често след като междувременно са се върнали в България).

Тази картина подсказва, че съществената мотивация за мигриране са различни стечения на обстоятелствата в кариерата и наличните възможности за лично развитие у дома. Това означава, че миграцията е системен феномен, а не самостоятелна обществена променлива. При ускоряване на реформите, водещи до благосъстояние, стимулите за миграция ще намаляват в средно-срочен план, т.е. в период от 5-10 години.

Стимули за емиграция

В периода между 1998 г. (когато започва формалният процес на присъединяване на страната към ЕС) и 2004 г. е налице съществен политически и стопански напредък, който оказва влияние върху стимулите на българските граждани да търсят възможности за работа и реализация в чужбина и да емигрират.

Политически стимули:

• Нарастващо съзнаване на необходимостта от легализиране на международните трудови и миграционни потоци, за да се даде възможност приемащите страни и техните общества да се възползват от притока на работна сила.

• Страните от ЕС приемат и започват да прилагат политика в посока на усъвършенстване на имиграционните процедури.

• Появяват се инициативи за координиране на миграционната политика и на политиката по отношение на пазара на труда на равнище ЕС.

• През този период България се съобразява с основните изисквания на т.нар. Шенгенско споразумение и нейните граждани придобиват правото да пътуват без виза до повечето страни от ЕС.

Икономически стимули:

• След 1998 г. разликите между брутните работни заплати в страните от ЕС и България или се запазват, или се увеличават; в началото на периода заплатите в България (деноминирани в евро) са 5,5 пъти по-ниски, отколкото в Гърция, а днес са 10 пъти по-ниски; по отношение на Испания динамиката е от 13,5 към 17 пъти по-ниски брутни работни заплати, а за Германия – от 22 към 24 пъти.

• Равнището на производителност постоянно нараства в България след 1997 г., но догонването е бавно и само по отношение на някои страни (например Гърция); общата производителност на икономката на България се запазва като дял от производителността на “стара” Европа на равнището на около 30%. В резултат нематериалните кариерни стимули (престиж, високи знания и умения и работа в области с висока добавена стойност) остават в сила, докато разликите в заплащането са плод на разликите в производителността.

• Нематериалните стимули и привлекателност на България се ограничават до подобрената предвидимост след политическата и стопанската криза от 1996-1997г.; предприемаческата кариера в България би могла по начало да бъде привлекателна и това е валидно и за друга “заетост” в развиващи се области, свързани с промени в политиката, администрацията и т.н. Може да се предположи, че обратната миграция би била добра перспектива за относително малко емигранти и би била свързана с отрасли с интензивна международна размяна и чуждестранни инвестиции.

• Вероятно е в близко бъдеще новоприетите в ЕС държави да се превърнат миграционно направление за български граждани.

• Екстраполирайки 4% стопански растеж да България и 2% ръст за ЕС, изравняването на стопанските условия ще отнеме около 55 години; икономическата пропаст между България и важни миграционни направления като Испания и Гърция остава непроменена за целия период от 1997 до 2003 г.

• Най-съществени са разликите в необлагаемите минимуми между България и “приемащите” страни, макар че емигрантите навсякъде попадат под облагаемите минимуми на личния доход.

• Облагането на корпоративния доход и социалното облагане могат да бъдат значителен фактор за онези, които се трудят легално и получават по-високи доходи; благодарение на общата и първоначална мотивация за мигриране, преминаването на прага на облагаемите минимуми невинаги означава формализация на стопанското поведение на българските емигранти, но определено изисква решение “да остана или да се върна”.

• Отчитането на социалните вноски (и придобивки) като стимул е доста трудно: те зависят от двустранни споразумения и вземане предвид на съотношението между платена стойност и качество; възможности за професионално израстване, познаване на местната обстановка и езици и наличието на посредници, които биха улеснили достъпа до социални придобивки и самия процес на формализация в страната-приемник; в същото време трябва да се отбележи, че в почти всички страни данъчното законодателство позволява намаляване на дължимите данъци при определени условия и при наличие на зависими членове на семейството и че във всички страни платените с данъци услуги са с по-добро качество от тези в България.

Почти изцяло липсват политики и подходи, които си поставят за цел да променят тази картина в средно или дългосрочна перспектива. Единствената надеждна комбинация е увеличаването на разполагаемия доход (намаляването на вътрешните данъци, на квази-данъците и премахването на пречките пред създаването на благосъстояние).

Въздействие на миграцията върху “страната-майка” България

Паричните преводи от чужбина са кондензираната мяра на въздействията върху страната, която “изпраща” мигранти. Размерът на преводите се увеличава повече от три пъти от 1998 г. до 2003 г., като ръстът значително надвишава ръста на БВП.

• В България отношението на преводите към БВП е доста здравословно: от 1,5 до 3,5% от БВП сред 1998 г. Това е близо два пъти по-малко, отколкото същото отношение за Румъния. С други думи, страната не зависи от международните трансфери на средства от български граждани, живеещи в чужбина.

• В същото време техният абсолютен размер е съществен за семействата и дейностите, които подкрепят. Въпреки че не е възможно да се пресметне точната сума на преводите, е ясно, че: а) след 2001 г. преводите са на равнището на 50% от чуждестранните инвестиции; б) те възлизат на 5% от международната търговия на страната; в) през последните четири години са на равнище на 80% от правителствените разходи за образование или здравеопазване. Илюзията, че “ние ги храним (лекуваме, образоваме), а те емигрират” и по този начин “ни” налагат разходи, е абсолютно несъстоятелна.

• Макроикономическите ефекти са здравословни: натрупване на резерви в чуждестранна валута, подобряване на стандарта на живот, повишаване на разполагаемия доход, повишаване на потреблението на стоки от първа необходимост и по-високи цени на някои стоки.

• Това отразява нарастващото значение на преводите като източник на доходи на дадена част от населението и неговата относително по-добро положение в сравнение с хората със сравними доходи, но не получаващи такъв ресурс. Предвид на факта, че хората с ниски доходи и със средно образование емигрират по-често, най-положителното въздействие се усеща от техните близки, т.е. от слоевете със сравнително ниски доходи. Никаква система на опосредствана от бюджета и правителството солидарност не може да замени преводите от чужбина като вид социално подпомагане. Ефектите на просмукването (т.е. прехвърлянето на богатство през обществени мрежи и дейности) са огромни: през 2003 г. прехвърлянията на средства от чужбина допринасят за 340 000 средни годишни заплати условно възнаграждение и са “спасили” средно 3 405 човешки живота (пресметнати като стойност на човешкия живот по шаблона на животозастраховането – като десет средногодишни дохода).

• Забавянето на растежа на преводите предполага, че рано или късно те ще достигнат своя връх, ще започнат да стагнират и в крайна сметка да спадат като процент от БВП. Може да се предположи, че през следващите четири-пет години преводите ще продължат да нарастват, но с по-бавни темпове.

Политики в отговор на миграционни предизвикателства

Според прогнозите на ООН до средата на века населението на България ще намалее до малко над 5 млн. души. Тези стряскащи предвиждания често се използват като аргумент за приемането на специални политики по отношение на миграцията, само че всяко политическо усилие миграцията да бъде пряко ограничена е обречено на неефективност и с голяма вероятност ще породи непредвидени резултати, противоположни на началния замисъл. Обща реформа на благосъстоянието, насочена към увеличаване на разполагаемия доход, ще даде по-добри резултати от всяка специална политика.

В настоящата ситуация едва ли може да се очаква съществена обратна миграция, дори ако се създават специални стимули. Вероятно е обаче младото поколение, когато избира кариера, заетост, инвестиции и спестявания да допринася повече за социалните системи на страните рецепиенти – т.е. онези страни, които предлагат повече възможности в рамките на ЕС, ако общите реформи към производство на благосъстояние в България се забавят.

Това означава, че целият комплекс политики, улесняващ свободното движение на капитали, услуги и хора ще облагодетелства и намаляването на миграцията, и създаването на благосъстояние С други думи, по-добри резултати могат да се очакват при установяване на върховенство на закона и по-добро функциониране на правораздавателната система, създаването на климат, насърчаващ инвестициите, по-ниските данъци и квази-данъци, по-добрият достъп на чужденците до “вътрешния” капитал и земя и по-лесното участие на българските граждани до икономиките на други страни.

*Акценти от доклада на Института за пазарна икономика “Стимули и влияния на миграцията в навечерието и в контекста на присъединяването към ЕС”, изготвен по поръчка на Институт “Отворено общество”. Данните и изводите от доклада ще бъдат представени през месец октомври.