Възходът на Европа

През 90-те години европейската икономика се преобрази качествено и доказа, че не смята да умира.

Преди 80 години Освалд Шпенглер писа за смъртта на европейската култура. След него за залеза на европейската цивилизация като цяло, за отстъпването ѝ на втори план, се е говорило много. През последните години се говореше за безнадеждното икономическо изоставане на Европа, което отчасти се обясняваше с американското икономическо чудо и не особено удачното начало на еврото. Въпреки тоа обаче Джоан Роулинг, Ларс фон Триер и Бенини показаха, че е още рано да се погребва Европа в областта на културата.

Пък и в икономиката нещата не са толкова еднозначни. Нарастването на брутния вътрешен продукт в периода 1999-2000 г. и в еврозоната и във Великобритания на практика бе равно с това в САЩ. За разлика от Америка обаче, Европа не можеше да се похвали с особен приток на капитали и запази достатъчно високо ниво на спестяванията.

Последните 10 години бяха трудни за континента. Трябваше да бъдат решавани едновременно няколко задачи Ц интегриране на икономиките от ЕС, намаляване на ролята на държавата в страни с устойчиви социал-демократически традиции, необходимост от инвестиции в по-малко развитите региони както на ЕС Ц Испания, Португалия, южната част на Италия и Гърция, така и извън Евросъюза Ц основно в страните от бившия социалистически блок.

Социал-демократическата традиция по два начина влияеше върху икономиката. От една страна, следствие от нея бяха големи капитални вложения в обществени проекти в инфраструктурата, които създадоха добра основа за растеж, каквато не съществува и в Америка. От друга страна, тя се характеризира с връзка на държавата с индустрията, с преобладаване на "обществения интерес" над хладния разум, с икономически национализъм, стремеж към стимулиране на национални шампиони във всички области на бизнеса, обявяване на много отрасли за стратегически важни.

Резултат от тази икономическа политика е поддържането на повърхността на нерентабилни компании, на сънливия мениджмънт с манталитета на държавни служители, както и преобладаването на държавния сектор в индустрията на някои държави.

Императивът за единна Европа успя да разруши тази порочна система. Един от двигателите на европейската интеграция бе взаимната ревност. Нито една от европейските държави не искаше да вижда как чуждата индустрия се поддържа за сметка на общоевропейския бюджет. Затова бяха изработени твърди ограничения за нивото на дефицит в държавните бюджети за страните-членове от Еврозоната. Дори такова етатистко правителство, като френското, трябваше да извърши мащабна приватизация и да даде в честни ръце металургията, химията, електрониката, петрола, банките и дори отбранителната индустрия.

Интеграция на Европа разтърси дори такъв основен компонент на връзките на държавата с индустрията какъвто бе корупцията. По-рано представителите на "националния бизнес" си отглеждаха свои хора във властта, получавайки в замяна изгодни поръчки и евтино финансиране, а компаниите от други страни трябваше да понасят това.

Сега вече никой не иска да търпи. Скандалите във Франция, Германия и Италия са най-добро доказателство за това. В резултат правителствата в Европа станаха по-прозрачни, отколкото преди няколко години. И престанаха да хвърлят "спасителни пояси" на големия национален бизнес. Ярък пример за това е съдбата на белгийската авиокомпания Sabena. За своята половинвековна история тя е била на печалба само три пъти, а през останалото време е преживявала за сметка на правителствените субсидии. През 2001 г. Съветът на ЕС директно забрани на Белгия да подкрепя Sabena и тя фалира.

Включването на страните от Централна Европа в европейската орбита също изискваше огромни капиталовложения, както преки - под формата на кредити, финансиране на експертни групи, разходи за модернизиране на производството, така и непреки, свързани с допълнителни разходи на компаниите в страните от ЕС за работа в региони с неразвита пазарна инфраструктура. Но тези вложения бяха оправдани. Съществено нарасна човешкият потенциал на Европа, при това за сметка на културно близки, образовани хора. А европейските капитали получиха ново поле за приложение, при това не в Китай, а на неколкостотин километра от своите щаб-квартири.

Проблем за Европа си остава фрагментарността на пазара. Интеграцията на потребителския пазар и на пазара на труда изостава съществено от единния капиталов пазар. Но въвеждането на единна валута в обращение позволява на търговските мрежи и на производителите да имат единна за целия континент номенклатура за потребителските стоки, единна дистрибуторска мрежа и облекчен излаз на пазара на съседните страни.

Последното е особено важно: досега позициите дори на такива търговски гиганти като френската Carrefour и холандската Ahold извън националните граници са твърде слаби. След търговските мрежи ще се интегрират мрежите за разплащане и мрежите за потребителско кредитиране на частни лица. Най-малко подготвен за интегриране е пазарът на труда - европейците не са склонни да се местят дори в рамките на своите страни, макар и това да е икономически оправдано.

И въпреки това положителната динамика на интеграционните процеси в Европа дава на европейската икономика най-добрите сред водещите икономики в света шансове за изпреварващи темпове на растеж в началото на новия век.

*Авторът е икономист в компанията Shell International Gas. Той изразява лично мнение, което не е задължително да съвпада с официалната позиция на Royal Dutch/Shell.