Вината, драги инвеститори, е в самите нас

Истинската причина за финансовия колапс на Енрон не се крие във финансовите механизми, премълчаните факти и счетоводните трикове, които вдигнаха толкова шум и вой. Тя може да бъде видяна само с едно поглеждане към огледалото.

Кенет Лей и Джефри Скилинг даваха на нас, нетърпеливите инвеститори, точно това, което искахме през последните десетина години - бързо растящи цени на акциите. Те ни казаха това ясно в писмото до акционерите, съдържащо се в Годишния отчет-2000 на компанията: "Дейността на Енрон е изцяло насочена към печалбата за акция". Това, разбира се, е показателят, който вдига цената на акцията.

Манията по цифрите се е превърнала в бизнес-мантра на Америка: за най-привлекателни и проспериращи са смятани корпорациите, които имат бързо поскъпващи акции. Това е, което искат аналитиците от Уолстрийт; това е, което искат институционалните инвеститори (управляващи най-големите пенсионни и взаимни фондове), това е, което искат индивидуалните притежатели на акции, превърнали се в по-голяма сила в наши дни. Това започнаха да искат дори и корпоративните служители, чиито трудови възнаграждения сега се състоят предимно от опции за акции.

Концепцията за търпеливия капитал остана някъде в периферията. Споменете си понятия като "дългосрочен растеж" или "устойчивост на дейността" и ще ви помислят за старомоден чудак. Едно време инвеститорите недоволстваха, когато корпоративните ръководители отделяха твърде много сили да изграждат империи.

Сега те недоволстват, ако корпоративните отчети само за тримесечие са под равнището, прогнозирано от аналитици. И ако те наистина са по-ниски, всички ние си грабваме парите и се втурваме към най-новата победителка в конкурс за красота, защото тя отговаря на прогнозните равнища или ги надхвърля.

Но както бе отбелязал веднъж инвеститорът Уорън Бъфет, в една корпорация обикновено не се случва нищо с ефект на земетресение в рамките на тримесечие. Често нищо такова не става и в рамките на година. Но въпреки това манталитетът на краткосрочността е завладял Америка. През последното десетилетие средният период на притежаване на акции е намалял от 2 години до 8 месеца (а за акциите от Насдак - до 5 месеца).

При взаимните фондове средният период е паднал от 11 години на 4 години. Средният годишен обем на изтъргуваните акции е 120 пъти по-голям, отколкото е бил преди 30 години. Но броят на американците, притежаващи акции, е нараснал само 2,5 пъти. Почти сигурно е, че някои служители на Енрон са извършили сериозни нарушения на етиката, възможно е дори и незаконни деяния. При това те също са пълнели джобовете си от високите цени на акциите. Но нека не бъркаме индивидуалните действия с основополагащите причини за краха. Докато ние, инвеститорите - и съответно пазарът, отказваме да отпуснем на корпоративните ръководители времето, необходимо за изграждане на стабилен бизнес, можем да очакваме да последват много повече Енрони и много повече корпоративна безотговорност.

Как ли би изглеждала Америка на търпеливия капитал? Какво ли би било поведението на мениджърите? Макар че съществува относително малък криминален елемент, повечето корпоративни ръководители са като всички нас: те като цяло искат да вършат правилни неща. Вместо да прилагаме изисквания и натиск, подбуждащи ги да следват първичните си инстинкти, трябва да им даваме възможност да си поемат дъх. Подозирам, че мнозина от тях с радост биха спрели да следят борсовите данни и биха прекарвали повече време в извършване на това, за което са учили: да управляват компаниите си така, сякаш бъдещето е по-важно от настоящето.

Управлението на една компания означава да се държат под око стоките и услугите, които тя произвежда. То означава и изграждане на потребителска база, която ще съпътства компанията. Означава също така подбор и обучаване на работната сила, която да остане предана на каузата на компанията - и в добри, и в лоши времена. Това означава и да бъде осъзнат фактът, че здравето на един бизнес зависи от здравето на нашата икономика и нашето общество. И още - това означава да се обръща внимание на ефектите от поведението на компанията, били те положителни или отрицателни.

Освен всичко друго управлението на една компания означава прилагане на обективна оценка и упражняване на свободна воля. За първото: служителите, а не акционерите са тези, които са най-запознати с деловата дейност и с нейните нужди. Те, а не акционерите, са хората, на които се плаща, за да удовлетворяват тези нужди. Що се отнася до второто: свободната воля е право по рождение. Ние, инвеститорите, не можем да отнемем това право. Но ние можем да затрудним упражняването му от мениджърите и вече сме го направили.

И на последно място - търпеливият капитал може много успешно да даде на корпоративните служители увереността, която сега им липсва, за да общуват с акционерите и да ги третират като интелигентни хора, способни да преценяват бизнесплановете и свързаните с тях краткосрочни разходи. Резултатът от това взаимно доверие би бил по-добро корпоративно поведение - и по-добре управляван бизнес.

Наградите на търпеливия капитал отиват не само за акционерите. Мениджъри, работници, инвеститори и потребители също се облагодетелстват от тях. С търпеливия капитал всички можем да се научим да смятаме корпорациите не просто за финансов актив, при желание купуван или продаван, а за неразделна част от нашата икономика и нашия живот.

Да вземе за пример случая с базираната в Пенсилвания компания Industrial Scientific Corp., произвеждаща уреди, които откриват изтичания на газ. Президентът на компанията Кент Макелхатън и неговият баща са работили години наред, за да подобрят своите изделия и да спасяват живота на повече хора, като същевременно са били щедри към своите работници. С цел да събере капитал, през 1993 г. Industrial Scientific Corp. обяви, че става публична.

Но натискът върху нея за бързи печалби стана непоносим, като акционерите в крайна сметка поискаха и да бъдат намалени наполовина пенсиите на работниците. Кент Макелхатън не пожела да остави на капризния пазар да му диктува как да управлява Industrial Scientific Corp. и я изкупи обратно. Той реши, че като частна компания тя има единствения шанс да оцелее.

Какви нови мерки можем да приложим, за да бъде спряна манията по краткосрочността и да затихне коварната песен на морските сирени за бързо натрупаното богатство?

Президентът Буш направи някои предложения. Той заяви, че главният ръководител на една компания трябва да бъде изцяло отговорен за всеки факт, съдържащ се в нейните финансови отчети. Президентът предложи още шефовете да бъдат заставяни да връщат заплатите си в случаи на сериозни нарушения и освен това подкрепи идеята за учредяване на нов регулаторен орган за счетоводния сектор.

Тези предложения дори не се доближават до същността на проблема. Първо, да се вмени на корпоративните ръководители отговорност за съдържанието на финансовите документи е - моля за извинение, направо глупаво. Никой висш служител на компания - какъвто и да е нейният мащаб, не може да знае всичко за финансите ѝ, нито пък ние бихме искали това от него. Работата на ръководителите е твърде сложна, за да се иска от тях да губят време и с ревизиране на финансови отчети.

Второто предложение е мъгляво. Ние си имаме закони, наказващи престъпленията по служба. Няма да стане ясно дали президентът добавя нещо към тях, ако той не посочи конкретно какви нарушения попадат под предложеното наказание и дали връщането на пари ще включва всички видове възнаграждания. Как ще се третират например печалбите от продажби на споменатите опции за акции?

Третото предложение - да бъде създаден контролен орган за упражняващите счетоводна дейност, е добра идея. Достатъчно злини донесе това, че оставихме корпорациите да плащат такси на своите "независими" одитори, и че позволихме на счетоводния картел сам да се регулира. Но един нов регулаторен орган би бил ефикасен само ако е изцяло държавен, а не почти държавен или частен, и ако разполага с достатъчно възможности да наложи етични и правни норми.

Има и по-добри идеи и те са много. Една от тях се отнася за пенсионните фондове, създадени като обекти за дългосрочни инвестиции. Точно това е една от причините те да се ползват с данъчни облекчения. С цел да насърчим търпеливия капитал, бихме могли да въведем тежък данък за пенсионните фондове, които търгуват твърде много - например данъчно облагане, когато бъде надхвърлено едно разумно средно годишно равнище.

Останалото зависи от нас, инвеститорите. Ако сме нетърпеливи и ако припряно инвестираме капитали, може би бързо ще жънем плодове - но неизбежно ще допринесем да се посеят бури.

* Лорънс Митчъл, професор по право в Университета Джордж Вашингтон, е автор на книгата "Корпоративната безотговорност: най-новата експортна стока на Америка".