Военните бази се създават, за да се използват

Проф. Иванов, какъв знак за България е провеждането на министерската среща на НАТО в София и подписването на договора за американските бази?

Това е съвпадение на две събития от много голямо значение за България. Разбира се, второто е по-фундаментално, защото е пряко свързано с нашата страна. Колкото до срещата, тя изобщо не е нещо рутинно, както се говори в България. Това е второто такова събиране и започва да придобива мащаб и значение, което първоначално не било замисляно.

За тези два дни София в някакъв смисъл се превърна в световна столица. Страни, които изработват политиките и визиите за света и за проблемите, пред които той е изправен, изпатиха свои високопоставени представители у нас.

Румъния финализира по-бързо и сякаш по- леко преговорите за съвместните военни съоръжения. Преговорите между САЩ и България се забавиха и през цялото време не можем да се избавим от усещането, че правителството се оправдава за тези бази, държи се така, сякаш върши нещо срамно. Как си обяснявате това?

Първо, искам да поздравя съседите ни за начина, по който се справят през последните години. Те се справиха като нация, като политически елит и управление. Ако трябва да говоря с практическите измерения за успехите им – те си издействаха доставки на техни храни в Босна, както и поръчки на други места, където има техни контингенти.

Румъния започна по-експедитивно преговорите за базите и успя да завърши преди нас. В България имаше проблеми от чисто политически характер, свързани с БСП. Тя и нейните лидери трябваше да извървят един доста дълъг път - от партия, която беше против НАТО към партия, която приема НАТО. Следващата важна стъпка беше да подкрепят българо-американските бази, като подпишат договора.

В този смисъл давам много висока оценка на това, което те направиха като политическа сила. Сигурен съм, че решението, което взеха, е изключително важно. То сигурно е трудно за самата БСП и за разяснение на електората им, но бе едно държавническо решение. Това е проект от първостепенно значение за България за десетилетие напред и може да се сравни по тежест с идеята за членство в НАТО през 90-те години.

В България се мисли за базите като за евентуален плацдарм за бъдеща война в Иран. Има ли смисъл подобно твърдение?

Тук се намесват няколко обстоятелства, които са разнопосочни във времето. Базите се създават, за да бъдат използвани. Те ще имат няколко функции. Постоянно ще бъдат използвани за тренировка, но при случай ще бъдат използвани и за военни операции. Предполагам, че това ще е основно за презареждане.

Според мен тези бази не се правят заради Иран. Нещата с тази страна следват друга логика във времето. Базите се правят за целесъобразното разположение на общите военни възможности на първо място на САЩ, а и на България като техен съюзник в НАТО, а и в други коалиции, където НАТО не участва, както е в Ирак.

Базите в Румъния и България имат стратегическо разположение към един огромен регион, който включва Прикаспийския регион, Централна Азия, Близкия изток и Северна Африка.

В този общ контекст може и да става дума за един конкретен проблем като този с Иран, който обаче е възможно да се реши и по един мирен и дипломатичен път.

Бих искал да подчертая, че тези бази се правят, за да бъдат използвани. Така, че ако възникне възможност да бъдат използвани за евентуална военна операция за целите на САЩ, и както най-вероятно ще стане съвместно с България и НАТО, те ще бъдат използвани. В България битува едно разбиране, че ние ги правим, ама те все пак няма да бъда употребени. Не, ние ги правим именно, за да ги използваме, защото САЩ са нашият най-важен съюзник. Трябва да се получи нещо много специално, за да има разногласия и България да не разреши това.

Що се отнася до Иран – там има важни развития. Първото от тях е ултиматумът  на Съвета за сигурност на ООН към Иран. Това промени много картината и премахна всякакви илюзии, че може да има някакво разминаване или неразбории между основните сили в ООН и да стане така, че ядрената програма на Иран да мине незабелязано. Този вариант е изключен оттук нататък.

Сега топката е в ръцете на Иран. Не само на тяхната държава, а на тяхната нация, защото в последните месеци там се разви една еуфория и национална амбиция, че едва ли не ще се сдобият с ядрено оръжие и с това ще станат по-значими и ще им се обърне внимание.

Естествено, с това те искат да постигнат и някакви цели в региона, което е доста лекомислена амбиция. Според мен Иран трябва да преразгледа своите позиции и да разбере, че тук става дума за нещо много по-голямо от техните собствените амбиции. Специално при Иран случаят със сдобиването с ядрено оръжие е много по-различен, отколкото при другите страни. Хората винаги сравняват и казват – защо едни да имат, а други – не. Индия и Пакистан придобиха ядрено оръжие с цел самозащита. Нито те, нито класическите ядрени държави са развивали програмите си с цел да извършват агресии над други страни.

Иран е първата държава, която заявява, че една съседна държава в региона трябва да бъде унищожена. Когато тя иска да придобие ядрено оръжие и същевременно казва, че друга страна трябва да се заличи, нещата се поставят в друга светлина.

В този регион отношенията са такива, че с много голяма сигурност мога да кажа, че ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, нищо няма да може да спре държави като Саудитска арабия и Сирия да сторят същото. Това не би им представлявало проблем. Оттам нататък вратата за придобиване на ядрено оръжие за всяка държава в света, а и за организации, се отваря широко. Ако Иран се сдобие, няма никаква гаранция, че то няма да стане достъпно за Хизбула, която е инструмент за провеждане на иранската външна политика с други средства. Този вариант е крайно неприемлив за света.

Съветът за сигурност недвусмислено показа това. Единствено Русия и Китай имат по-умерена позиция, която касае преди всичко средствата, а не целите. Това, което ще стане, зависи и от Иран, защото те са в позицията да решат.

Русия отново изрази тревога да преразпределяне на военната инфраструктура в Европа. Предупреди, че НАТО трябва да спази ангажимента си да не разполага значителни бойни сили в новите страни членки.  

Русия може да участва по доста смислени начини в международни операции като партньор на НАТО. Тя явно има нужда от малко по-голямо внимание, за да се прояви и да се депозира. Това го прави чрез тези декларации, за които много добре си дава сметка, че са несериозни. Нека да погледнем не само примера с България и Румъния, но и с предишните разширявания. Много по-болезнено за Русия беше присъединяването на Прибалтийските републики към НАТО.

Аз мисля, че Русия си дава ясна сметка, че с това разширяване тя само укрепва своята сигурност. НАТО за тях е един много сигурен и надежден съсед и те могат да имат само полза от него.

Разширяването на НАТО прави актуален по-скоро въпросът за тяхното собствено бъдеще. Това е проблем не толкова на традиционното им руско имперско мислене, а на това, че за последните 15 години не успяха да се адаптират към съвременния свят, което и за нас бе болезнено, но за тях в много по-голяма степен поради тежкото наследство, което имат.

След този период на преосмисляне, Русия най-накрая ще трябва възприеме евроатлантическия модел и ценности, поради простатата причини, че няма друг модел на развитие. Те нямат потенциал да измислят нещо самостоятелно. Така, че след приемането на Украйна, те ще трябва да тръгнат и да извървят целия път, включително и в областта на човешките права и правовата държава. Настоящият модел на държавно-мафиотски капитализъм ще трябва по някакъв начин да се реформира и това ще е първата голяма стъпка към реформите.

Чрез присъединяването си към НАТО и ЕС, чрез създаването на американски бази, България геополитически се обвързва със Запада, а в същото време енергийно е силно зависима от Русия, която продължава да оказва натиск за участие в нови проекти у нас, което де факто ни оставя в руската сфера на влияние. Как биха се примирили тези тенденции?

Русия има сериозно присъствие в България. Около 25% от нашия БВП се формира с техни капитали. Русия има този инструмент. Въпросът е за какво те могат да го използват. Аз не виждам смислената цел да се домогват до сфери на влияние по стар образец – да търсят проблеми в съседните държави, а и да ги създават. По отношение на България и страните от Централна и Източна Европа, това е един изчерпан модел, но руснаците все още го опитват към страните от бившия СССР и по-специално кавказките републики и донякъде Украйна. Там те пробват да се налагат, вместо да възприемат позитивния модел, който ние възприехме на Балканите - да се търси взаимния интерес.

Няма ли да се окажем слабото звено на НАТО при един опит на Русия да се наложи тук?

Ако Русия нямаше нефт и газ, бихме могли да си зададем въпроса какво биха представлявали като икономика към момента. Този въпрос за доставките стои не само пред България, а пред цяла Европа. Мисля, че Русия няма да използва това за лост на влияние, защото няма смислените цели пред тази политика. Тя няма визия, няма какво да предложи като алтернатива. Това, което те правят в просъветския регион, е колкото да разрешават проблеми, толкова и създават.