Времето на европейските илюзии отминава

След срещата на върха на ЕС през декември 2000 г. в Ница в Европа вече не става дума за това дали десетте централно- и източноевропейски държави плюс Малта и Кипър ще се присъединят към Евросъюза, а кога, как и в какъв ред ще стане това. Това, което прозорливи експерти писаха за липсата на интеграционна способност и на добре обмислена стратегия за разширяване на ЕС, за клопката на обещанията и за не особено усърдното търсене на общоевропейски концепции, тези дни бе потвърдено от поредицата лоши вести от Брюксел и Варшава, от Берлин и Париж.

Кой раздуха "по престъпен начин" очаквания, които не бяха изпълнени? Заради предложения от ЕС преходен период за селскостопанските субсидии за държавите-кандидатки шефът на полския екип за преговори с ЕС Ян Трушчински се обърна към Брюксел с емоционалните думи: "Тук не става дума за пари, а за хора". Дали с решението си от декември 1999 г. да започне по стратегически причини преговори за присъединяване с още шест държави /значи с общо 12 страни/ Евросъюзът не обеща твърде много, без същевременно да дефинира за себе си точно толкова радикални интеграционни концепции?

Може ли въобще разширяването да бъде финансирано? Почти половината /45 процента/ от целия бюджет ще бъде използван за селското стопанство, а близо една трета за структурни проекти в изостаналите региони. Как може да бъде постигнат поносим компромис, който да не е непосилен за донорите като Германия и Австрия, да бъде по-малко или повече приемлив за новоприетите държави като Полша и същевременно да не намалява много досегашните субсидии за страни като Испания и Португалия?

Времето на илюзиите на Запад и на евроентусиазма на Изток отмина. Отчасти заради политически сметки, отчасти заради игнориране при дискусиите за цената за разширяването се пропускат страховете и разочарованията на държавите, които след 40 години комунистическа диктатура и чуждо доминиране поеха по трънливия път на политическите и икономическите промени. Това, че селяните в страните- кандидатки например трябва да чакат до 2013 година, а изостаналите региони до 2007 г., за да получат еднакви субсидии със сегашните страни-членки, се възприема не само от засегнатите, но и от политическите елити като ярко доказателство за различното третиране на европейците от "първа" и от "втора" класа.

Това, че според всички допитвания повечето граждани на ЕС са по-скоро против разширяването, допринася за нарастващия евроскептицизъм в Чехия и Полша, а отчасти и в Унгария и Словения. Според широко разпространеното мнение в държавите-кандидатки от отварянето им през 90-те години са спечелили на първо място страните от ЕС. Така глобалният излишък в търговския баланс на държавите от Евросъюза се дължи изцяло на търговията с централно- и източноевропейските страни в преход.

Свидетели сме на едно нарастващо разделение сред самите страни-кандидатки, на непрекъснато разширяваща се пропаст между отделни посткомунистически държави, която често остава незабелязана от западните наблюдатели. Отчасти това е свързано с различното историческо развитие. "Социалните структури, типовете и начина на поведения не се променят толкова лесно. Веднъж създадени, те могат да просъществуват столетия", твърди Йозеф Шумпетер в класическия си труд "Капитализъм, социализъм и демокрация". Процесът на трансформация дори и в по-напредналите държави ще продължи още десетилетия, ако приемем тезата на Стенли Фишър, че той ще завърши тогава, когато тези страни достигнат нивото на развитие на най-изостаналите членки на ЕС.

Малката Словения например има почти три пъти по-голям реален брутен вътрешен продукт от България, но все още е с около 30 процента под средното за ЕС. Все пак реалният доход на глава от населението спрямо покупателната способност в Словения, Чехия и Унгария в момента е по-висок отколкото в Португалия по времето на приемането ѝ.

Развитието на специфичния процес на промени от държава-сателит към независимост, от диктатура към демокрация, от идеология към пазарна икономика зависи от комбинация от икономически, социални, културни и политически фактори. Многообразието беше и е определящият фактор в историята на централно- и източноевропейските държави. Различните интереси водят до латентни търкания и между страните-кандидатки. Но въпреки неизбежните конфликти централният мотив за ЕС си остава гарантирана една мирна, стабилна и просперираща общност, обхващаща близо половин милиард души.

Приемането в ЕС, както и отварянето на западните пазари обаче не може да гарантира бързо наваксване. Дори и сочената като образец Ирландия имаше нужда от близо четвърт век, за да се присъедини към ЕС, а южните държави-членки на организацията още изостават значително от средното ниво за Евросъюза. ЕС обаче може да създаде изгодни рамкови условия за един процес на трансформация, които вероятно ще продължи едно или две поколения. За Европейският съюз няма алтернатива на привличането на реформиращите се държави, дори и това да стане под различна форма с дълги преходни периоди.

Затова трябва да се говори много по-често за цената, която ще бъде платена при провал на стратегията за разширяването. Каква огромна опасност за политическото и националното развитие би породило по-нататъшното чакане без перспектива? Войната в Югославия и нейната предистория, както и съдбата на Централна Европа в периода между двете световни войни трябва да бъдат предупреждение за ЕС.

По БТА