Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация
Професор Богдан Богданов

В памет на проф. Богдан Богданов, който почина на 5 август 2016 г. Препечатваме есето от блога му.

Темата-проблем, която ме подтикна към есето “Дървото на живота”, а сега и към този текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Аз, разбира се, вече променям тази идея, говоря за “човешка духовност” и значи загърбвам оригиналната конотация, че духовното е дар божи. Да, но проблем има и в светския вариант на тази идея, че като комплексни феномени и светът, и човешкият свят са устроени йерархично като по-ниско материално, което се издига до по-високо идеално.

Може би поради това, че тази йерархия е видимо налице в изправеното ни тяло и вертикално устроената oбществена среда, тя сякаш от само себе си кара човешкото разбиране да започва и да завършва с нея и да пази нейния ценностен ред. Този ред е проявен и в истината, че сложното реално стои по-ниско от простото идеално. В което е и проблемът – че като приема за стопроцентово истинно това противопоставяне, човешкото разбиране пропуска следващия момент, в който то се усложнява, а понякога и редуцира. Същото става и с опозицията на по-ниското материално и по-високото идеално. И тя като всяко неприбързано разбиране би трябвало да кара използващия я да преминава през истината на опозицията и втората истина на нейното усложняване и променяне.


Но защо това не става? Защото тази опозиция се е наложила като пълноистинна истина, че истините са прости еднопринципни положения. Прости са обаче само един род парадигми, а не реалните положения, за чието разбиране те служат. Вината това да не се знае и да не се разбира е на нашия навик, че боравим с отделни неща, наричани с отделни думи. От този навик е последвало вярването, че нещата в света са само това, което са и което се назовава добре от думите. Затова и очевидността, че масата е маса, а столът – стол, се смята за цялата истина, отнасяща се до разбирането на тези два предмета. Че това не е така, се доказва от самия език, който говорим.


Като всички други езици и българският, който говорим, не ни предоставя безкрайно многото думи, необходими, за да се означат съответно безкрайно многото неща в света. Пречката не е в големия брой на тези неща, а в това, че те постоянно се застъпват, и то по различен начин. Грижата на езика-реч е насочена към друго – да произведе комплицирани словесни знаци за поне двойно означаване в смисъл, че еди-какво си е това, но и друго. В редица случаи това е възможно. Със средствата на суфикси и префикси, промени в корените на думите и преназоваващи предикации езикът-реч произвежда такъв род словесни знаци. Да, но той не е само набор от словесни знаци, а ползва за целите на това двойно означаване и референциите, които прави и които формално не са в него.


Именно такъв е случаят с двойната референция при думите “маса” и “стол”. Липсват префикси и суфикси, а и корените на двете думи не насочват към други предмети.

Същевременно освен маса и стол те означават и по-общото “домашен предмет”. Въпреки че разполагаме с това название в своя вътрешен речник, за неговото означаване няма знак в тези две думи. Знакът се поражда в мълчаливата реч на нашето разбиране. Проблемът обаче не е само в това, че в определени случаи липсват словесни знаци и речта набавя нужния смисъл по този начин. Има проблем и при наличието на такива знаци в езика-реч.

Той е, че тези знаци често не представят точно външното двойно, за което става дума, а напротив се разминават с него. Като поддържа разликата между словесния и външния свят, човешката реч хем представя това т.нар. външно, хем го променя и се намесва в него. С оглед на какво? С оглед на това, че то се променя, че е сложно устроено, че разбирането му поражда проблеми, но и че между словесния и външния свят има обмяна, насочена към трето, за което няма име. Така че живеем в свят, белязан от двойност, която е налице и в нашата дума-идея “дух”, а и във външното, което ѝ съответства.
На въпроса как се е породила тази двойност и в каква отношение влиза тя с евентуалния външен предмет, който ѝ съответства, може да се отговори с пример. Като всички живи същества на земята ние вдишваме въздух със състав, който ни е необходим. Това, което издишваме, е същият въздух, от който сме извлекли нужното. Редовото издишване е “издишване”, но има и последно издишване, което наричаме “издихание”.

А и друго. Това, което вдишваме и издишваме, е с материален състав, но е леко и като че ли нематериално. Това позволява да го противопоставяме на плътното материално и да означаваме с него струващото ни се безплътно нематериално идеално. Така с промяна в корена на “дъх” са произведени двете думи “душа” и “дух”, означили две изражения на това идеално, като корените и на двете думи са останали свързани и с “дъх”, и с “дишане”. Разбира се, в различните езици тези думи са образувани от други корени, но механизмът на удвояването на смисъла е същият.

Не е различно и това, че при възникнала дума-идея, ако не самата двойност на означаващото, една от неговите съставки, усилена от означаемото, започва да дърпа към външен предмет, който да ѝ съответства. Този предмет винаги се намира. Той е намерен и при “душата” и “духа”. Бидейки нещо идеално, във всички езици, той се противопоставя на всяко материално, а и на това, с което разполагаме – собственото тяло, веднъж обзето от душа и дух, т.е. живо благодарение на тях, и, втори път, ставащо мъртво, когато те го напускат.

А и по-нататък. Бидейки нещо идеално, душата и духът могат да бъдат отделени едно от друго, но могат и да се свързват и по-висшето на духа-разум да става част от душата. Платон се колебае по този въпрос, но в по-късната античност духът вече е божественото, което се вселява в нас и което ни напуска, когато умираме. Разбира се, не е лесно да се каже колко от това, което изричам, е дело на велики умове и точно на кои и колко е по начало вложено в моята човешка реч.

Но, така или иначе, изглежда безспорно, че и латинските animus и animа, и славянобългарските “дух” и “душа” са еднокоренни синоними и че освен основното значение, което имат, те пренасят в този свой корен и второ значение. Това и твърдя в този текст. Не че духовното е просто дума без външно съответствие, а че външното, което му съответства, е поне двусъставна, и то променлива и разгръщаща се цялост. Което по всяка вероятност е попречило тази цялост да бъде осъзната, въпреки че не е попречило нейното съществуване да може да се осъзнава.


Разполагаме с отлични примери, които го потвърждават. Като дървото, което тръгва от семе, пуска корени в земята, което е и свързано, но и отделимо от нея, а и включвано от земята и въздуха в какви ли не цялости. Имаме в погледа най-видимата от тях – гората. Но кое е духовното в дървото? Отговорът е лесен – механизмът на това прехождане към друго, който включва и отмирането на едно с оглед на друго. Това духовно не е отделно от материалното, а е вътре в него като негов живот и организация, които влекат и към това и то, и те да се нарекат, за да станат това, което са.


В това е и въпросът, който се повдига. Дали духовното е самото това назоваване, или то става това, което е, благодарение на него? Изглежда второто е реалният план на духовното. Казано с парадокс, това второ не е отделно от онова, което води до него – самото живеене. Това живеене съдържа в себе си и възможността да се опълчва срещу себе си. Не бива да се пропуска пораждащата се в този случай двойност – че и преди да бъде радикален акт на себепреустановяване, това живеене, синоним на духовното, е отместване-разширяване-усилване, което, така или иначе, е с отношение към духовното. От тук следва и тезата, че щом е в състояние да става такова материално, което разбира и друго, но и себе си, материалното е и духовно.


В това разбиране естествено има първи момент на противопоставяне. С него започва евентуалното по-сложно второ, за което говоря и което нерядко преминава и в трето, повтарящо първото. Но както вече казах, в това разбиране може и е желателно да е налице това второ, в което простото начално и крайно да се усложняват. Затова и разглежданото от мен духовно е както комплексен феномен, така и комплексна идея-знак за неговото означаване. От тук следва и нуждата двете да са свързани и разбирането на феномена да ползва такъв комплексен знак.


А как се пораждат проблемите на разбирането? Пораждат се от лошата теза, че знакът и феноменът, който се означава с него, съвпадат. Истините според нас са такива съвпадания. Затова и ако знакът е елементарен, елементарен става и феноменът. А ако искаме феноменът да бъде комплексен, трябва да бъде комплексен и знакът. Разбира се, че има и случаи, при които знакът си остава елементарен, а за феномена се мисли усложнено. Та това са трите основни варианта на постановката на всекидневната реч и разбиране по въпроса. Такава е за съжаление и постановката на научната реч и разбиране.


Казано с една дума, тази постановка е невярна само по себе си. Защото, първо, знаците, с които се означава един външен феномен, могат да бъдат няколко. Феноменът на духовното се означава и със съвсем прост знак – самата дума-идея. Но той може да се представя и от по-сложен знак. Именно такъв по-сложен знак пораждам в този текст. Но има и второ. Ние сме изложени и във висока степен зависим от онова, което прави речта.

Речта функционално смесва знака с феномена и говори ту за схемата на знака, ту за самия феномен.

Как постъпвам аз, след като съм изработил по-комплексен знак за означаване на феномена на духовното? Понеже знам за това смесване и че истината не е заложена в съвпадането на знака с феномена, а в тяхното функционално несъвпадане, не тръгвам по линията на безкрайното комплексиране на знака, за да изразя голямата комплексност на феномена, а в посоката на това, че, каквото и усилие да се положи, знакът не може да изрази точно феномена и че пораждащият се текст на разширяващото се значение и означаване участват в самия феномен.
А този феномен какво е? Може да е изразен в по-малко или повече проявления, но и в осъзнавано и назовимо време на промяна. Духовното може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, то може и в реч, и в разбиране, и дейностно да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели за следващи разбирания и представяния.


А в какво е несъвпадането между означаващото духовно и означаваното духовно? В прекия смисъл на думата духовно означава не само нещо просто и ясно, но и нематериално. Да, но и това означавано не съвпада с външния феномен на самото духовно, което е навсякъде и никъде.

Означаваното е своеобразен словесен предмет-двойник на евентуалния външен феномен, който словесен двойник освен в речи и текстове, е проявен и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща. От тук следва и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява, като, разбира се, се напомня в кои случаи е комплексен знак и в кои то се приближава до евентуалния външен феномен.

Което аз правя по следния начин. Първо, казвам, че означаващото и означаваното духовно попадат в общ знак, в който не съвпадат. Но казвам и второ – че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно така се провежда намесващото се в разбирането правене. Кое е правенето в този случай? Това, че като се разширява по този начин обхватът на духовното, сега за сега само с езикови средства, вече се подготвя и цялото човешко, доколкото то може да бъде цяло, да стане духовно.


Това е според мен дълбинното основание Чарлз Сандърс Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но също и самия предмет, за който се говори, като словесен предмет. Аз на свой ред добавям и друго различаване. Различавам този словесен предмет от външния предмет, който се означава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че означаваното постоянно се подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи.


Но да оставим настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака и да се обърнем наново към формулираната по-горе тяхна свързаност в първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо. Убеден съм, което означава и вярвам, че второто има за образец онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време на живот с промени и събития, или, казано с метафора, всяка клетка има свой малък текст.


Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя своите клетки и добавя друг “текст” към “текста” на отделната клетка. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.нат. В това “по-нататък” се произвеждат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и “текстовете” на закачените за мозъка външни своеобразни органи на предметната среда и човешкото общество.


Идеята на обичайното несъставено ясно духовно е разгърната като теза в диалога “Федон” на Платон. Тази теза е жизнено устойчива – ние продължаваме да смятаме, че простото идентично на себе си е по-трайно и безсмъртно за разлика от сложното неидентично, което непременно се разпада и в този смисъл е смъртно. Именно на тази основа Платон развива своето философско твърдение за безсмъртната душа и безсмъртните образци-ейдоси. Днес не мислим за тях онтологично дори и по начина, по който Аристотел мисли за тях, като настоява, че те са вътре в самите неща. Ние смятаме друго – че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности.


Уважавайки всекидневната представност, която организира речта и разбирането, в това, което казвам, аз следвам реализма на Аристотел и твърдя редуктивно, че тези моделиращи форми, налични в езика и нашето съзнание, са налице и в самите неща. Тази добавка, разбира се, не е научно и философско твърдение. Независимо от това ние смятаме тези моделиращи форми за по-висши и трайни положения. Така е и в жизнено-морален план – духовното е вярване и радикално отстояване на принцип.


Един радикално настроен норвежец неотдавна причини смъртта на повече от 70 души. Можем да загърбим този радикален акт и наистина вече забравяме за него, но не бива да загърбваме радикалността на нашето редово говорене, в което принципите и чистите идеи, ако не го обземат изцяло, са непременно налице в неговото начало и край. Нашите казвания и говорения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то може да се усложни. Но, така или иначе, когато завършват, те често повтарят в своя край това просто и непроблемно, с което са започнали. Този свръхмодел на структурирано време е по-наблюдаем в записаната реч.


Но той организира времената и на нашата вътрешна мисловна и емоционална реалност, а и на нашите външни действия. Същото е във висока степен налице в тричастното протичане на толкова музикални творби. Така или иначе, това е основният начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее – той познава тази среда и постоянно я моделира наново. Това може да става само паметно, може да се отпечатва в устен разказ или писан текст, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота” на Теренс Малик, може да бъде “текстът” на случващото се в моето тяло или на случващото се в световната икономика и вселената.


Коментираното по-горе е само средното като че ли другоистинно положение, в което е проявено т.нар. духовно или собствено човешко. Задачата обаче е не да делим неговото разбиране на две или три фази и да избираме първата и третата, които се повтарят, или втората, която ни се струва по-вярна, а да можем да мислим за духовното и собствено човешкото като за по-цялостна ситуация на протичане, в което едно първо просто разбиране на две положения с по-висока и по-ниска стойност преминава в друго второ на тяхното преплитане и завършва в трето подобно на първото.


Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава във второто. Това първо може да преминава във второто на радикални действия, които следват точно от първото, като не допускат то да премине във второ, различно от него. Възможно е и друго – структурирането на време да се постига косвено с трупане на репрезентации-примери, които потвърждават първото, или представят второто само с примери. Реалните говорени и писани текстове, а и реалните действия могат и да са само вариации на модела-парадигма, който представих.


Но ето ни наново изправени пред проблем. Ние пълним тези говорени и писани текстове, а и своите действия с реално жизнено съдържание. Така или иначе, обаче каквито и усилия да полагаме, не можем да отделим нашите парадигми-модели от онова, което се разбира чрез тях и което е като че ли самото външно.


Защото това външно е човешко или очовечено и станало човешко, поради което то е изпълнено от парадигми-модели. Така е и в случаите, когато ни се струва, че това външно е чисто и пределно външно като феномените, които занимават астрофизиците. Така че сме осъдени да живеем в свят, който макар и да не сме усвоили и присвоили до край, поради паметта, речта и разбирането, с които разполагаме, е някак присвоен и наш.

*Проф. Богдан Богданов е роден в София на 2 ноември 1940 г. През 1963 г. завършва класическа филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски“ и веднага започва да преподава класически езици, антична и западноевропейска литература във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий“. От 1969 г. Богдан Богданов преподава в Катедрата по класическа филология в СУ. През 1990 г. той учредява и председателства Дружеството за нов български университет, като през 1991 г. организира създаването на Нов български университет. От 1993 г. до 1995 г. е председател на Временното настоятелство и и.д. ректор на НБУ, след което е избран за председател на Настоятелството на университета до 2011 г., когато става негов почетен председател.

Автор е на повече от 200 книги, статии и преводи в областта на университетското образование, старогръцката литература, културата, философията, човешките отношения. Сред тях са: "От Омир до Еврипид“, "Омировият епос“, "Литературата на елинизма“, "Мит и литература“, "Романът – античен и съвременен“, "История на старогръцката култура“, "Орфей и древната митология на Балканите“, "Старогръцката литература“, "Промяната в живота и текста“, "Европа – разбирана и правена“, "Отделно и заедно“, "Университетът – особен свят на свобода“, "Минало и съвременност“ и др. Последната му книга е "Думи, значения, понятия и неща“. Проф. Богданов е автор на много преводи на старогръцки автори: участва в четиритомното издание на "Диалози“ на Платон, негови са преводите на "Характери“ на Теофраст, "Дафнис и Хлоя“ на Лонг, "Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен, "Към себе си“ на Марк Аврелий, "Диатриби“ на Епиктет.

**Есето на проф. Богдан Богданов публикуваме от "Портал Култура"

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

0 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.