Защо ЕС не може да продължава по този начин

Защо ЕС не може да продължава по този начин

По данни на германското министерство на правосъдието между 1998 и 2004 г. в Германия са били приети 23 167 закона, от които 18 917 или около 80% са изготвени в ЕС, което означава че само една пета от тях са дело на местните парламенти през годините.   

Във връзка с това бившият германски президент Роман Херцог написа във вестник "Велт ам зонтаг" на 14 януари: "Огромна част от законите в Германия се изготвят от Съвета на министрите на ЕС, а не от германския парламент. Поради това трябва да си зададем въпроса дали Германия все още може безрезервно да се нарече парламентарна демокрация."

Въпреки че съотношението между одобрените в националните парламенти закони и тези, приети в ЕС, е различно в отделните страни, може да се каже, че годишно повече от половината закони във всяка страна членка на съюза идват от Брюксел. Много по-малка част са местно производство. Поради това въпросът на д-р Херцог може да бъде зададен и на тях: могат ли те да продължават безрезервно да се наричат парламентарни демокрации?

Това повдига и други въпроси: защо националните парламенти са толкова склонни да се лишат от голяма част от законодателните си правомощия? Защо в продължение на десетилетия правителствата, съставящите ги министри и опозиционните партии се примиряват толкова лесно с подобно прехвърляне на власт от национално към наднационално ниво, след като по този начин националните парламенти се превръщат в жалко подобие на това, което някога са били?

Вероятно единственото правдоподобно обяснение се крие в следващите редове:  

На национално ниво, когато даден министър иска нещо да бъде направено, той или тя трябва да има подкрепата на премиера, съгласието на финансовия министър, ако това е свързано с разходи, и най-вече одобрението на мнозинството депутати в парламента, а оттам и на избирателите в страната.

На наднационално ниво в Брюксел обаче, където законите се изготвят главно от 27-членния Съвет на министрите, въпросният министър става член на една олигархия, най-влиятелната комисия от законодатели в историята, която изготвя закони за 500 милиона европейци и като цяло е несменяема, независимо от това какво прави.

Националните парламенти и гражданите на отделните страни губят власт с всеки договор, касаещ ЕС, тъй като вече нямат последната дума в сферите, обхванати от договора. От друга страна властта на отделни министри опияняващо расте, когато от членове на изпълнителната власт, контролирана от парламента на национално ниво, се превърнат в европейски законодатели на наднационално ниво.

Министрите с различна националност, съставящи Съвета, започват да приемат като по-важно за себе да поддържат  добри отношения с колегите в "клуба" на европейските законодатели, отколкото да се чувстват неловко, защитавайки интересите на народите си.

Несъгласният с преобладаващото мнение в Съвета рискува да бъде нарочен като размирник. Министрите повече от всякога се отъждествяват с проекта за изграждане на ЕС. Те се възприемат като политически архитекти на една суперсила. Те все повече започват да мислят, че една от основните им функции заедно с останалите им колеги в Съвета е да убедят гражданите на своите страни в необходимостта от задълбочаване на европейската интеграция. Това е особено привлекателна перспектива за министрите от по-малките страни.

Прехвърлянето на правомощия от национално към европейско ниво не само превръща министрите в наднационални законодатели, но и освобождава действията на  чиновниците от строгия контрол, осъществяван от националните парламенти.

Също така това увеличава бюрократичната им власт, тъй като те си взаимодействат с колегите си в Европейската комисия при изготвянето на законите, а често и при вземането на решения относно законодателството в ЕС. Мнозинството европейски закони въобще не се обсъждат на ниво на Съвета на министрите, а формално са одобрявани, след като бъде постигнато съгласие далеч по-ниско в йерархията между чиновниците в 300-те подкомисии на Съвета или в близо 3000 подкомисии към ЕК.

Поради това европейската интеграция се превърна не просто в процес на лишаване на народите в Европа от тяхната национална демокрация и независимост. Във всяка страна членка тя става символ на постепенен преврат, извършван от изпълнителната спрямо законодателната власт, и от политиците спрямо гражданите, които ги избират.

Тя подрива основите на националната държава, изземвайки властта на традиционните правителства, докато в същото време те остават привидно незасегнати.

Те продължават да се наричат със същите имена - парламент, правителство, Върховен съд - така че гражданите на страните да не се безпокоят прекалено, но традиционните им функции са трансформирани.

Сега основната им функция е да препредават европейски закони, административни и съдебни решения, докато усилията националните държави да бъда включени в една силно централизирана наднационална европейска федерация безмилостно напредват по пътя си.

Поради това здравомислещите хора навсякъде със сигурност ще повторят заключителните думи в статията на бившия германски президент: "Повечето хора по начало имат позитивно отношение към европейската интеграция. Но в същото време нараства усещането им, че нещо не върви, както трябва, че е възникнала една непрозрачна, сложна, неразбираема, гигантска институция, откъсната от реалните проблеми и националните традиции, заграбваща все по-големи правомощия и сфери на власт; че механизмите за демократичен контрол рухват: накратко, че нещата не могат да продължават по този начин."

По БТА

Още от Европа

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?