Защо още имаме нужда от империи?

В древния свят редът е означавал империя. Живеещите в границите на империи са се радвали на ред, култура и цивилизация. Извън тях са били варварите, хаосът и безредието.

Идеята за мир и ред чрез един-единствен силов център е още жива. Но империите не са удачно средство за налагане на промяна. Запазването им изисква авторитарен политически стил, защото новостите водят до нестабилност. Исторически погледнато, империите са статични.

Системата на баланс на силите, която замества империите в Европа, също има вътрешно присъща нестабилност - вечният риск от война. След 1945 г. многостранният баланс на силите в Европа беше опростен и се превърна в двустранен баланс на терор. Но и това не беше трайно. Краят на баланса на силите през 1989 г. беляза упадък на империите. В края миналия век почти всички бяха изчезнали - османската, германската, австрийската, френската, британската и съветската империя вече са само спомен.
Вместо това имаме два нови типа държави. На първо място са страните с устройство отпреди модерната епоха, често бивши колонии. В тях провалите водят до война на всеки срещу всеки - страни като Сомалия и доскоро Афганистан. От другата страна са пост-имперските и постмодерни държави, които вече не възприемат сигурността си като въпрос на завоевания. Един трети тип са традиционните "съвременни" държави като Индия, Пакистан или Китай, които действат, както винаги са действали държавите - следвайки интереса и силата.

Постмодерната система, в която живеем ние, европейците, не разчита на баланса, нито пък поставя на първо място суверенитета и разделянето между вътрешните и външните работи. Европейският съюз се превърна във високо развита система за взаимна намеса във вътрешните работи до такива ежедневни въпроси като бирата и наденичките. Страните от постмодерния свят не планират атаки една срещу друга. Но заплахи срещу сигурността им идват както от модерните, така и от предмодерните зони.

Ние познаваме най-добре заплахата от модерния свят. Ако може да има стабилност сред страните, които все още се ръководят от принципите на империите и върховенството на националния интерес, тя ще дойде от баланс между агресивните сили. Има няколко региона в света, където съществува такъв баланс. В някои от тях ядреният елемент в уравнението изостря риска.

Постмодерният свят трябва да свикне с двойните стандарти. Помежду си ние контактуваме на основата на законите и откритата обща сигурност. Но когато работим със старомодни държави извън постмодерния континент Европа, трябва да се обърнем към по-груби методи от една предишна ера - сила, превантивна атака, дезинформация и всичко друго, необходимо срещу тези, които все още живеят в свят от 19 век, където всяка страна съществува сама за себе си.

Помежду си ние спазваме законите, но когато излезем в джунглата, трябва да спазваме законите на джунглата. Дългият период на мир в Европа ни изкушава опасно да пренебрегнем отбраната си.

Предизвикателството, идващо от предмодерния свят на провалените държави, е нещо ново. Тези държави са загубили легитимността на въоръжените си сили или монопола върху тях, а често и двете. Примерите на тотален провал са сравнително редки, но в редица страни рискът се засилва. Кандидати са някои територии в бившия Съветски съюз, включително Чечения. Всички райони в света, основни производители на наркотици, също са част от предмодерния свят. Доскоро в Афганистан нямаше върховна власт, подобна е ситуацията в части от Бирма и Южна Америка, където наркобароните застрашават държавния монопол върху силата. В цяла Африка страните са изложени на риск. В тези територии хаосът е правилото, а войната е начин на живот. Където правителствата функционират, те се организират подобно на мафията.

Предмодерната държава може да е твърде слаба, за да гарантира дори собствената си територия, да не говорим за способността ѝ да постави някаква международна заплаха, но тя може да предостави база на недържавни актьори, които да се окажат заплаха за постмодерния свят. Ако наркопласьорите, престъпниците или терористите използват предмодерни бази за нападение срещу по-уредени части на света, организираните държави трябва да отговорят. Ако заплахата стане прекалено голяма, за да бъде толерирана, може да се стигне до отбранителен империализъм. В тази светлина трябва да се разглежда отговорът на Запада срещу Афганистан.

Как можем да се справим с предмодерния хаос? Най-логичният и най-честият в миналото начин е колонизацията. Но това е неприемливо за постмодерните държави. В думите "империя" и "империализъм" вече се влага отрицателен смисъл и нито една сила не иска да се заеме с колонизация, въпреки че и възможностите, а и необходимостта, са по-големи, отколкото през 19 век.

Всички условия за империализъм са налице, но и предлагането, и търсенето са пресъхнали. И въпреки това един свят, в който тези, които са добре управлявани, изнасят стабилност и свобода, изглежда привлекателен.

Това, от което имаме нужда, е добър империализъм, съвместим с човешките права и глобалните ценности, доброволен империализъм, който цели да възстанови реда и организацията.

Доброволен империализъм вече има в глобалната икономика чрез институции като МВФ и Световната банка. Те помагат на страните, които искат да се върнат в глобалната икономика, а в замяна поставят изисквания, които, според тях, са насочени срещу политическите и икономически грешки, станали причина да се потърси помощ.

Втората форма на постмодерен империализъм е империализмът на съседите. Нестабилността у съседите е заплаха, която държавите не могат да игнорират. Лошото управление, етническото насилие и престъпността на Балканите е заплаха за Европа. В отговор бяха създадени доброволни протекторати на ООН в Босна и Косово. Международната общност изпраща не само войници, а и полицаи, съдии, служители за затворите, банкери, наблюдатели на изборите и други.

Европейското разширяване е друг вид доброволен империализъм. В миналото империите са налагали закони и системи на управление, но в този случай никой не налага нищо. Когато кандидатстват за членство в ЕС, страните приемат всички закони и правила, както някога са правили колониите. Но тук има награда - фактът, че когато влезеш в общността, ще имаш право на глас. Постмодерният ЕС е една империя на сътрудничеството, общата свобода и сигурността - без етническата доминация и централизирания абсолютизъм на старите империи и без етническата изключителност на националните държави.

Една подобна институция трябва да бъде посветена на свободата и демокрацията на Стария континент. Само времето ще покаже дали това е осъществимо. Но междувременно в модерния свят тайната надпревара в ядреното въоръжаване продължава. В предмодерния свят интересите на организираната престъпност, включително международният тероризъм, стават все по-силни от тези на държавата. Може би нямаме много време.

Робърт Купър* - съветник по външната политика на Тони Блеър, но тук представя само персонални гледни точки