Ти си това, което четеш

Коледен сън

Съвременна приказка
Константин Петканов* | 13:44 | 24 декември 2017 | 2 коментара

Константин Петканов. Снимка: Портал "Култура"

Столицата се събуди в сняг. Комините пушеха и върху снежната покривка незабелязано се лепяха сажди от недогорели каменни въглища. Децата се гушеха в зимните си палта и отиваха на училище. Минувачите бързаха, плъзгаха се по плочниците и изчезваха във вратите на големите къщи и магазини.

В тоя ден на софийската гара слезе възрастен мъж с малък куфар в ръка и веднага се качи на трамвая. Остана на задната платформа и когато кондукторът му подаде билети, той го попита:

– Искам да сляза при църквата „Св. Неделя“.

Площад „Св. Неделя“ бе задръстен от трамвайни коли и минувачи. Снегът по улиците се беше замърсил от движението, но покривите се белееха и замрежваха очите на пътника с куфарчето. Той пресече трамвайната линия, спря се за малко до една вестникарска будка, бръкна в джобовете си, но не намери дребни пари и забърза по плочника.
По улиците той се губи повече от час. Нещо си мислеше и не можеше да вземе решение. По едно време се досети, че трябва да отиде на хотел и се върна назад. Тръгна по една странична улица и се спря пред вратата на голям хотел.

Прислужникът го посрещна още на стълбите и посегна за куфарчето.

– Не, остави, аз ще си го нося.

Дадоха му самостоятелна стая и му поискаха личната карта.

– Нямам лична карта.

– Не може без лична карта.

– Защо да не може?

– Такива са наредбите.

– Добре.

– Да не сте чужденец?

– Не съм – името ми е Павел Новаков. То ми е личната карта.

– Търговец ли сте?

– Безработен търговец.

Прислужникът и стопанинът на хотела се спогледаха и взеха бързо решение. Единият погледна куфарчето на Новаков, а другият дигна рамене и разтвори ръце.

– Съжалявам, но без лична карта не може!

Павел Новаков се усмихна и на двамата, кимна им с глава и пак се намери на улицата. Отново се задвижи по плочниците. Стана му студено и влезе в едно кафене. Застана до печката да се стопли. Посетителите го изгледаха подозрително, а келнерът грубо го попита:

– Какво ще вземете?

– Един топъл чай. Но почакай, аз съм безработният търговец Павел Новаков, бих ли могъл да получа на кредит чаша чай?

– Не може!

– И срещу куфарчето ли не може?

– Не може. Тук не е приют. Напуснете веднага кафенето.

Новаков се усмихна на посетителите, които го гледаха отвисоко, размаха куфарчето като ученическа чанта и с въздишка напусна кафенето. Почувства умора в краката си и спря пред първата витрина, замисли се. Разни мисли минаваха през главата му. Но една го грабна цял и усили пулса на сърцето му. В родния му град всички го почитаха и всеки се надпреварваше да му се покаже верен и приближен, а тук, в столицата, той не беше нищо друго освен една дрипа. Не са ли почитали в негово лице само богатия търговец, този, който беше господар на златото? Къде беше човекът Павел Новаков и каква цена той имаше? Сам се увери, че човекът не можа да си намери място в хотела и да получи един топъл чай. Погледна куфарчето си и захапа побелелите си мустаци. Защо бе дошъл той в столицата? Не носеше ли пълен куфар с пари, за да купи стока, нужна за коледните празници?

– Не, няма да купя нищо. Аз не съм човек!

И веднага реши да тръгне из града, да скита до пълна умора, до замръзване, но все пак да срещне някой, който да го приближи до сърцето си като човек. В тоя час той нямаше нужда нито от парите си, нито от познатите си, а жадуваше да получи гостоприемство, без да знаят кой е и откъде иде.

Новаков почувствува глад и влезе с просълзени очи в първата гостилница.

– Мога ли да получа храна даром? Гладен съм. Не съм оттука и нямам близки!

– Не може!…

Намери търговската къща, с която търгуваше, и влезе при директора.

– Какво обичате, моля?

– Мога ли да си почина на топло при вас?

– Кой сте вие?

– Един човек.

– Всички сме човеци.

– Тогава моля да почина и да се постопля.

– Извинете, но не може.

– Защо?

– Не даваме обяснения – и директорът посегна към телефона.

– Полицията ли ще викате?

– Тя е, която се разправя с бездомните скитници.

– Не си правете труд. Търговецът Павел Новаков не е бездомен скитник. Сбогом!…

Новаков още повече се огорчи и реши да напусне центъра на града и да потърси човешко сърце в средата на бедните. Макар че беше много огладнял, той не се нахрани. Сега той мислеше, че парите в куфарчето не са негови и че те никога не ще могат да го нахранят.

Смрачи се. Улиците, по които се движеше Павел Новаков, запустяха. Сегиз-тогиз прибягваха деца, отбиваха се в бакалниците, купуваха за лев-два разни дреболии и се връщаха. Кривна надясно, забеляза малко прозорче и погледна през него. В една малка стаичка седяха мъж и жена и гледаха земята. Две дечица си играеха около угасналата печка. Жената стана от мястото си, приближи иконостаса, запали кандилото, прекръсти се и след това извика децата и им даде по късче хляб. По-голямото от децата излезе на двора и като забеляза, че човекът стои до техния прозорец, приближи и го попита:

– Кого търсите?

– Замръзнах. Гладен съм и няма къде да спя.

Момченцето изгледа още веднъж непознатия, след това му подаде своя хляб. Павел Новаков сложи ръка на рамото му и му се усмихна просълзен.

– Благодаря. Яж ти, че си по-гладен от мене.

– Аз не съм гладен. Заповядай вкъщи да си починеш.

– Ами какво ще кажат родителите ти?

Момчето улови Новаков за ръката и го затегли към къщи.

Мъжът и жената станаха прави и учудени погледнаха към вратата.

– Мамо, този човек е много гладен и няма къде да спи!

– Заповядайте, господине! Ние сме бедни хора, но щом Бог те е пратил у нас, добре дошъл!

Мъжът подаде ръка на гостенина и му се усмихна.

– Бъди като у дома си. Хора сме, трябва да си помагаме!

Мъжът излезе и се върна с няколко дървета. Запалиха печката и сложиха хляб и сол на гостенина си.

Павел Новаков седна до печката, постопли се и с голяма охота изяде хляба.

– Извинете, но повече хляб нямаме!

– Бог да ви възнаглади! Благодаря ви от все сърце!

Двете деца седнаха до Павел Новаков и дълго го забавляваха с въпросите и приказките си. Дойде време за сън. Той помоли да не се грижат много за него и легна върху дъсченото седче. Изгасиха лампата и всички легнаха. Павел Новаков се загледа в пламъчето на кандилото и тъй се унесе в мислите си, че неусетно заспа. – На мястото на иконостаса се появи ярка светлина и заля цялата стая. Кандилцето се превърна в детска люлчица, а пламъчето в малко дете. Детенцето размаха ръчички и въздухът веднага се раздвижи и запя. Поиска да види кой пее и жадно задири с очи из светлината. Но в това време детенцето от люлката се изправи и само тръгна. Лицето му бе толкова светло, че Новаков почувства болка в очите си и се уплаши да не ослепее. Направи сянка с ръка над очите си, но и ръката му се стопи в светлината. Сепна се от страх и се събуди. И до сутринта не заспа. Непрекъснато мислеше за съня, който сънува през нощта.

На сутринта той стана пръв, излезе на двора и дълго ходи из снега. Извикаха го да се постопли и да закуси с късче хляб.

Павел Новаков остана прав до леглото, в което лежаха двете дечица. Помисли, че това е светлата люлчица, която той сънува, погали момченцето по косичката и въздъхна.

– Само то ме посрещна като човек. Добър мъж ще стане!

Гостенинът се обърна към домакините, които стояха прави до стената. Той взе куфарчето и го подаде на жената.

– Много съм радостен, че ме подслонихте. Сега наистина съм човек! Вземете това куфарче, подарявам го на децата ви за Коледа. Те един ден ще станат истински човеци. Бог да ги поживи. Сбогом, добри хора!…

Павел Новаков целуна децата по бузичките и бърже напусна бедната стаичка.

Децата се събудиха от целувката на гостенина. Майката сложи куфарчето на леглото им и го отвори. То бе пълно с банкноти. Тя се изплаши и коленичи от слабост.

– Тате, куфарчето е пълно с пари! – извика момченцето.

– Какви пари? – и бащата се надвеси над леглото.

Майката бавно се изправи, политна към иконостаса, запали угасналото през нощта кандило, прекръсти се и продума:

– Благодаря ти, Боже! Много, много си милостив!


* Константин Петканов е роден на 12 декември 1891 г. в с. Каваклия, Одринска Тракия, в семейството на свещеник. Завършва гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин. Учителства в Малко Търново и Бунар-Хисар. Следва славянска филология в Софийския университет. Доброволец в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война и участник в Междусъюзническата и Първата световна война. През 20-те години на ХХ век живее и работи в Бургас и региона, където редактира вестниците „Странджа” и „Демократически преглед”, става уредник на общинската библиотека, избран е за помощник-кмет на Бургас. От 1930 г. се премества в София. Секретар е на Върховния комитет на тракийската организация и редактор на вестник „Тракия” и на сп. „Завет”. През 1934 г. издава романа „Морава звезда кървава”, предизвикал – поради неговата подчертано антивоенна насоченост – един от най-шумните скандали в Третото българско царство. Година по-късно романът му е конфискуван, а Петканов е уволнен от Дирекцията на обновата. След преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Народната култура в Министерството на пропагандата (по-късно – Министерство на информацията и изкуствата). През 1945 г. е избран за академик – редовен член на БАН. Редактира сп. „Балкански преглед” (1946–1949). Член на църковното настоятелство на храма „Св. София”. След закриването на Министерството на информацията и изкуствата в края на 1947 г. Петканов остава без работа и редовни доходи. Умира на 12 февруари 1952 г. в София. Автор е на повече от 60 книги – романи, повести и сборници с разкази, между които „Без деца” (1927), „Старото време” (1930), „Хайдути” (1931), „Вятър ечи” (1933), Индже войвода” (1935), „Вълнолом” (1937), „Иде от равнината” (1937), „Кирпичената къща” (1939), „Ангелина” (1940), „Магия” (1941), „Дамянова челяд” (1943), „Белите извори” (1946) и др. Разказът „Коледен сън“ е публикуван в сборника на Константин Петканов „Слънчева роса“ (разкази за деца ), изд. „Ив. Коюмджиев“, 1938 г. Mediapool го публикува от Портал "Култура".

Още от Общество

Чие изказване описва най-добре показния арест на кметицата на "Младост"?