23 юни трябва да промени Европа

Когато учихме английски в гимназията, нашият учител - млад англичанин с великолепно чувство за хумор - ни каза стар виц, описващ англичаните. Двама жители на Албион наблюдават как мъгла пада над Английския канал (Ламанш). "Мъглата е все по-гъста - отбелязва единият - Континентът е напълно изолиран".

В продължение на столетия Лондон има достатъчно основания да смята себе си за центъра на света, а дори и днес много поданици на Короната очевидно искат да останат сами със себе си. Колко на брой - и в какъв относителен дял, ще научим на 23 юни.

Но за нас - останалите зад плътната завеса на мъглата - Европа не свършва на 23 юни - какъвто и да е резултатът.

Убеден съм, че на Континента съществува респектиращо мнозинство от хора, които не искат да се разделят с придобивките на европейското обединение от последните почти седем десетилетия.

Тези хора желаят да пътуват свободно, да търгуват през националните си граници и - най-важно - да се усещат като част от една внушителна и достойна за уважение голяма общност в епохата на успешните гиганти - Америка, Китай ... списъкът може да бъде продължен.

Днес това про-европейско мнозинство е латентно и дори разделено на основата на поредица от конфликти и дилеми, натрупани в процеса на европейското обединение.
Няма черно-бяла реалност - само добро или само зло. Всяка позитивна стъпка напред в процеса на континенталната интеграция е пораждала и поражда сенки - негативни отблясъци на неразбирателство, разделение, дори конфликт. Примерите са много - но нека се спрем на един от тях. Европейското обединение стана възможно на основата на доброволния отказ от съперничество и конфликт.

Взаимният интерес, съгласието - понякога на всяка цена, загърбването на черните страници от европейската история (радикалния национализъм, империализма, нацизма, свръх-фокусирането върху своето уникално наследство) - доведоха до създаване на една нова европейска ценностна и политическа общност, доминирана от ценностите и идеите на прогресивизма, на интернационализма, на пацифизма и мултикултурализма.

Всички тези "изми" бяха необходими за да се споят многообразните национални и културни елементи на Европа, да загърбят конфликтното си наследство, да се опростят и да се обединят.

Това се случи, но остана "сянката" - нихилизмът по отношение на традицията, нетърпимостта към по-консервативни (включително религиозни) политически възгледи, загубата на чувството за самосъхранение в часове на предизвикателства и опасност.
Европа е доминирана от ляво-либералните възгледи на пост-модернизма, които създадоха свят на "вегетарианско" братство и взаимозависимост - един красив парк, в който няма хищници, никой не ходи на лов, а хората берат цветя и гъби, споделяйки помежду си радостта на своята общност.

Днес светът навлезе в епоха на една "гъста и тъмна гора", населена с все по-ужасяващи хищници. Европа не може - и не бива да остане безпомощен реликт на една отминала и епоха на относителна безметежност. (Дори и през Студената война американският ядрен чадър създаваше чувство на сигурност и перспектива на проекта за европейско обединение.)

Необходима е променена ценностна и идейна дефиниция на европейското единство. Ето и друг пример за "светлина и сянка": Европейският център в Брюксел се разви в посока на "делегирана демократична власт" от страните членки към институциите на общността - по-късно на съюза.

Държавите членки бяха пълноценно демократични, а центърът - пълноценно ... бюрократичен. Брюксел беше и си остава средище на сблъсък и примиряване на разнообразни интереси, което функционира все повече под логиката на необходимостта от "споразумение на всяка цена".

Виждали ли сте чиновник, който да не иска - и да не може да постигне компромис, който ще облагодетелства собствената му позиция? Така постепенно в Брюксел все повече и повече решения напускаха сферата на принципното споразумение и компромис, а това задълбочава напрежението между европейските институции и националните държави.

Култивиран бе - както на национално, така и на европейско ниво - един политически елит, който у дома се оправдава с натиска от Брюксел, а в Брюксел печели бонуси чрез поредица от сделки, които нямат демократична легитимност.
Институционалният модел на представителство на ЕС трябва да се промени в посока повече прозрачност и повече демократична легитимност. Европейците трябва да откриват себе си и интересите си зад решенията, които се взимат в "Европейския квартал" на белгийската столица.

Днес е много бурно и неподходящо време за подобни институционални реформи. Но европейското единство се нуждае от ре-легитимация - колкото по-дълбока и спешна, толкова по-добре. Повечето наблюдатели са скептици - на основата на професионалния си опит.

Но обикновените европейци могат да бъдат събудени за необходимостта спешно да спасят своята континентална общност. Убеден съм, че това може да стане. Дано не се случи под диктата на варварски терористични актове, а под диктовката на разума и на добронамереността.

*Коментарът на Огнян Минчев е публикуван във фейсбук профила му