• Военният неуспех на Априлското въстание е очакван и предвидим. Неговите организатори постигат истинската си политическа цел – намеса на Великите сили за решаването на българския въпрос.
• Във всички окръзи оръжието на въстаниците е недостатъчно и предимно старо. В някои райони местните дейци не приемат сведената им от гюргевското събрание тактика за масово надигане на цялото население.
• Неизбежен резултат от провокираната с Априлското въстание европейска намеса е, че след създаването на новата българска държава тя се развива с висока степен на зависимост от интересите на великите сили и при доминацията на Русия.
• Мотивите за отношението на Русия и другите велики сили към българския въпрос се обуславят от държавните им интереси и амбиции. Русия не е заинтересована от самостоятелно решаване на българския въпрос.

Това са част от акцентите от интервюто на Mediapool с историка проф. Петко Ст. Петков по повод 150 години от избухването на Априлското въстание. Проф. Петков е преподавател по нова история на България във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Автор на множество монографии и на стотици научни статии на различни езици. Последният му труд в съавторство с доц. Атанас Шопов е посветен именно на годишнината от въстанието – "Априлското въстание 1876 – 2026. 150 години от Българското въстание през 1876 година".

Проф. Петков, настъпват 150 години от Априлското въстание. Защо въстанието се превръща в повратен момент в новата българска история?

Априлското въстание от 1876 г. е най-масовото, най-кръвопролитното и успешно постигнало целите на организаторите си българско националноосвободително въстание през епохата, романтично наричана Възраждане. В резултат от него, както и от други антиосмански начинания на съседни балкански християнски народи през 1875-1876 г., великите сили са принудени да се намесят за уреждането на поредната остра политическа криза в Османската империя. Макар да се ръководят от своите великодържавни интереси, орисниците на Европа в крайна сметка се съгласяват и договарят да бъде създадена политически автономна българска държава – Княжество България, както и отделна автономна провинция в границите на Османската империя, наречена Източна Румелия.

Затова избухването на въстанието на 20 април 1876 (нов стил 2 май) е началото на дългия път към българското Освобождение, т.е. към създаването на новата българска държава, който завършва с пристигането в България, заклеването в Конституцията и поемането на управлението ѝ от княз Александър I на 26 юни 1879 г.

Кои са най-големите митове около въстанието, които съществуват и до днес?

Един от старите митове е, че въстанието било неуспешно. Военният неуспех е предвидим и очакван от главните организатори на бунта. Но отзвукът от огромните жестокости при потушаването му предизвиква ефективна намеса на великите сили. Разбира се, в съответствие с интересите им, тя води до макар и частично решаване на българския въпрос и създаване на макар зависима и не върху цялата национална територия, но все пак политически автономна българска държава през 1879 г. Следователно в политически смисъл въстанието е успешно, доколкото са постигнати значителна част от целите на организаторите му – група радикални революционни дейци.

Каква е била истинската цел на гюргевските апостоли с организацията на въстанието?

Нека се доверим на запазените исторически свидетелства от онова време, на чиято основа се гради разказът за историята на Българското въстание от 1876 г. Ето каква цел смятат, че успешно са постигнали няколко от апостолите през 1876 г.: Георги Бенковски – "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да оздравей; а на Русия – нека тя заповяда!"; Тодор Каблешков – "Не в куршума и кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия"; Цанко Дюстабанов – "Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече премного направихте, и благодарение на които се компрометирахте пред целия образован свят. И тая наша цел е достигната вече. И тъй, ний ви победихме". И пак той – "С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как да мре… и ще дадем възможност на Русия да вдигне гюрултията"; Стоян Заимов – "Въстанието от 1876 година беше чисто българска работа, самостоятелен труд – инициатива чисто българска, поддържана с български средства. Това прави чест на нашия народ… Но че това движение не беше по народните налични сили и че то се нуждаеше от Дяда Ивана, чини ми се, че всекой признава".

Целта на гюргевските апостоли според самите тях е постигната. Великите сили обсъждат различни варианти за удовлетворяване справедливите искания на въстаниците за политическа самостоятелност. Но това те правят, ръководейки се единствено от своите държавни интереси. По този начин обаче българският въпрос (и без това превърнал се в международен с решенията на Парижкия конгрес 1856 г.) е поставен в изключителна зависимост от противоречивите интереси на големите държави.

Било е невъзможно да се създаде едновременно голяма (т.е. върху значителна част от националната територия) и независима българска държава, какъвто е формиращият се през 60-те и 70-те години на ХIХ в. български национален идеал. Такава нова велика сила на Балканите – простряла се от Видин до Одрин и от Тулча до Охрид – не желае нито една от великите сили, в това число и Русия.

Изтъквайки това обективно следствие от въоръженото надигане през 1876 г., не омаловажавам ни най-малко героизма и саможертвата на хилядите българи, участвали във въстанието и платили с живота си за създаването на новата българска държава през 1879 г. Тази немаловажна част от цялата истина за този съдбовно повратен момент от новата българска история обикновено се премълчава, не се анализира критично, а има съществено отражение върху развитието на редица процеси в българското общество в следващите години.

Друг неизбежен резултат от провокираната с Априлското въстание европейска намеса е, че създадената нова българска държава през 1879 г., в резултат от компромисната договореност между големите държави в Берлин през 1878 г., се развива с висока степен на зависимост от противоречивите интереси на великите сили и при общопризнатата политическа доминация на Русия в Българското княжество – следствие от първостепенната ѝ роля за българското Освобождение.

Защо въстанието през 1876 г. избухва преждевременно и имало ли е достатъчно добра организация за истинско национално въстание?

Комитетът на апостолите, организирал въстанието през 1876, цели общобългарско надигане, но не разполага с ресурси, сили и време за осъществяването на такава мащабна цел. Известно е, че различни прояви на революционния бунт има в няколко краища на Българско: и в Северна, и в Южна България, и в Източна Македония.

Много са причините въстанието да не обхване в еднаква степен всички български земи. Например Петко войвода и четата му не участват, защото не знаят за подготовката на бунта – не са търсени, не са привлечени и съответно няма как ефективно и навреме да се включат. Не трябва да забравяме, че има български родолюбци, патриоти с доказан принос за общобългарското добруване, които основателно не споделят радикалния път – въоръженото въстание – като възможност за Освобождение и съзнателно не се включват в подготовката.

А основната причина за преждевременното избухване е известна – предателството, което позволява на османците да реагират превантивно. То дава основание на Тодор Каблешков и другарите му да обявят бунта десетина дни преди уговорената за Четвърти окръг дата – на 20 април 1876 г. в Копривщица.

Защо някои окръзи са по-активни от други?

Причините са най-различни. Определящо значение имат фактори като: местни традиции в комитетското дело; опит, авторитет, отдаденост и готовност за саможертва на водачите на бунта; умение на апостолите да привлекат по-голяма част от местното население; степен на въоръжение и достатъчна мотивираност на бунтовниците.
Не е тайна, че във всички т.нар. окръзи оръжието на въстаниците е недостатъчно и предимно старо, а някъде (напр. в Сливенски окръг) местните дейци не приемат сведената им от гюргевското събрание тактика за масово надигане на цялото население. Има и райони, в които, независимо от активната подготовка, местните дейци не въстават, оправдавайки се след това с различни независещи от тях обстоятелства.

Каква роля във въстанието играят интелигенцията и по-заможните българи?

Самата идея за организирана въоръжена националноосвободителна борба идва като резултат от развитието на успешната стопанска и културна модернизация в българското общество. Наложеното в миналото идеологически мотивирано внушение, че всички по-заможни и учени българи били апатични към революционната борба и конкретно към въстанието от 1876, е неоснователно и неточно. Немалка част от т.нар. от мен еволюционисти, убедено считат, че в съществено променените международни условия след Кримската война и Парижкия договор от 1856 г. въоръжените опити няма да доведат до пълноценно решаване на българския въпрос, а предизвиканата от тях външна намеса ще има за неизбежна последица трайната зависимост на българите в бъдеще от "освободителя" и ще доведат само до частично решаване на въпроса (както и става).

Но има и такива учени и заможни сънародници, които помагат съзнателно и на делото на Г. Ст. Раковски, и на организацията на В. Левски, и на апостолите от 1876 г. А някои от тях и лично се включват в подготовката и хода на съзаклятието (напр. Мито Анков, Мито Цветков и Давид Тодоров от Враца, Цанко Дюстабанов от Габрово и др.). Отново такива българи се натоварват с трудната и деликатна мисия да превърнат резултатите от бунта в ефективен политически инструмент за натиск върху великите сили след жестокото потушаване на въстанието. Те запознават европейската общественост и правителствата на великите сили с реалното положение в страната и обоснованите искания на българите за собствена държава (такава е напр. мисията на Марко Балабанов и Драган Цанков в европейските столици).

Каква част от българския народ е бил въвлечен в бунта?

Според досегашните приблизителни изчисления общият брой на участниците в Българското въстание през 1876 е около десет хиляди. Срещу тях е насочена както неколкократно превъзхождаща ги и като брой, и като въоръжение редовна османска войска, така и т.нар. башибозуци – нередовни османски военни части, известни със своята жестокост. Заради липсата на уговорена една обща дата за начало на въстанието във всички райони, както и на единен ръководен център, преждевременното му избухване изненадва останалите въстанически райони, много от които не са привършили подготовката си. Османските власти реагират бързо и категорично – извършват арести и репресии, осуетяват надигането на някои селища, в резултат от което дори заклети революционери не могат да се включат във въстанието.

Например независимо от сравнително добрата подготовка на бунта в Първи Търновски окръг, след решителните и бързи мерки на властите скоро след 20 април са заловени председателите на няколко местни комитета: Стефан Пешев, Иван Панов Семерджиев, както и помощникът на главния апостол Георги Измирлиев, осуетено е надигането на голяма част от местните българи.

Имало ли е противоречия и неразбирателство сред позициите на гюргевските апостоли за начина на провеждане на въстанието?

Не разполагаме с достатъчно автентични и първични документални свидетелства за дебатите по време на заседанията в Гюргево през ноември и декември 1875. Но доколкото ни е известно, в общия план те повтарят основната идея на предшественика им – Българския революционен комитет от август 1875 г., опитал, но без успех, да организира "всеобщо въстание в Българско" чрез масово надигане на цялото население и създаване на свободна въстаническа зона в Балкана. Има различия най-вече за датата на начало на въстанието през пролетта на 1876 г. Няколко от апостолите настояват то да се забави поне до средата на май, надявайки се дотогава Сърбия и Черна гора да започнат война с Османската империя, която да отклони част от турските сили в западна посока.

Каква е политиката на Русия и останалите Велики сили за Априлското въстание, особено в периода преди неговото избухване?

По силата на Парижкия договор от 1856 г., подписан от всички велики сили и Османската империя, никакви промени в териториалните граници на империята не могат да се правят без общото решение на страните по договора и съгласието на султана, който е обявен за независим владетел. Това е и правното основание той да не приеме предложенията на великите сили от общата им конференция в Цариград в края на 1876 г., предвиждащи автономия на българите в границите на Екзархията.

След 1856 г. Русия е управлявана от нов екип, склонен в много голяма степен да се съобразява с променените реалности. От години говоря за обхваналия новото руско държавно ръководство "кримски комплекс" след катастрофата във войната 1853-1856 г. – страх от нов военен неуспех срещу западна антируска коалиция при евентуален опит на Северната империя да се намеси самостоятелно и решително в разрешаването на Източния въпрос. В същото време Русия продължава да е много заинтересована от съдбата на османското наследство и отдавна мечтания излаз на топло море.

И за управляващите в Петербург, както и за другите велики сили, мотивите за отношението им към християните в Османската империя и по-специално към българския въпрос се обуславят от великодържавните им интереси и амбиции. Именно затова Русия никак не е заинтересована от самостоятелно решаване на някой от балканските национални въпроси, включително и на българския – например по плана на Левски и създадения през 1872 г. единен БРЦК за самостоятелно освобождение на българите без решителна външна намеса.

Русия се опитва да възпира българите от прибързани радикални въоръжени инициативи, целящи да предизвикат нейната намеса, защото не може да се намеси самостоятелно, а към средата на 70-те години все още не е и достатъчно военно подготвена за такова изпитание.

Това е основната причина за категоричната и отдавна известна позиция на ръководителя на руската дипломация на Балканите ген. Н. Игнатиев, когато научава за готвеното през август 1875 г. "всеобщо въстание в Българско", целящо да предизвика и руска намеса. Отношението на Русия, ясно изразено в телеграмата от 1 септември 1875 г. на Игнатиев до подчинения му руски консул в Букурещ и предназначено за българските бунтовници, не се е променило в навечерието на въстанието през пролетта на 1876 г.: "Изяснете на българите безумието и вредата от опитите, обречени на неуспех. Сърбия и Румъния няма да се мръднат. Обстоятелствата сега са неблагоприятни. Нека запазят средства и кръв за друга минута. Действайте незабавно за предпазване от нещастието".

По същата причина официално Русия ще се намеси решително в новата фаза на Източната криза не след кървавото потушаване на българското въстание през пролетта на 1876 г., а едва след разгрома на Сърбия и Черна гора в неуспешната им война срещу Турция през октомври 1876 г. Петербург ще се опитва до последно да избегне военното решение на кризата. А когато след провалянето на Цариградската конференция и предложения от нея мирен изход се наложи да обяви война на султана, ще я води като една от най-заинтересованите страни, но и като своеобразен мандатьор на великите сили, при предварително приетото условие да не се създава нова голяма държава на Балканите, а резултатите от войната да бъдат разгледани и утвърдени от целия "европейски концерт", както и става на Берлинския конгрес през 1878 г.

Какви са крайните резултати от така организираното през 1876 г. българско въстание?

Въстанието на българския народ през пролетта на 1876 г. е най-масовото и най-успешното въоръжено надигане срещу вековното османско владичество. Макар и жестоко потушено, то изостря до краен предел кризата в Османската империя и заедно с другите прояви на балканските националноосвободителни движения през 1875-1876 г. довежда до радикална развръзка на Източния въпрос. Великите сили – орисниците на Европейския югоизток – са заставени да удовлетворят справедливите искания на българския народ за политическа самостоятелност и държавно самоуправление. Разбира се, това те ще сторят не като реализират формирания и вече публично заявен български национален идеал за модерна държава, обхващаща поне признатите чрез Екзархията български земи от Тулча до Охрид, а следвайки собствените си имперски и великодържавни цели и интереси.