• Управлението в България е по-прозрачно отпреди, но продължава да има практики на непрозрачност в някои институции, които отказва достъп до важни документи

• Управляващите заплашват да закрият Комисията по досиетата, вероятно със скритата цел архив от десетилетна репресия на Държавна сигурност да бъде погребан

• Документите и фактите са дезинфектант срещу дезинформацията, а делата шамари – бич за демокрацията

• Няма гаранции, че методите за репресии срещу медиите няма да се завърнат

Това са част от акцентите  от интервюто на Mediapool с инизпълнителния директор на неправителствената организация "Програма Достъп до Информация". Адв. Александър Кашъмов по повод 28 септември. На тази дата се отбелязват Световният ден на новините и Международният ден на всеобщия достъп до информация, който води началото си от България е и по-известен като Международен ден на правото да знам. Пред Mediapool адвокат Кашъмов говори за връзката между достъпа до информация и качествената журналистика, големите предизвикателства пред достъпа до информация, битките на медиите в свят, изпълнен с дезинформация и дела шамари и промяната в прозрачността на институциите през годините.

Адв. Кашъмов, на 28 септември се отбелязват едновременно Международният ден на правото да знам и Световният ден на новините. Колко важна е връзката между тях ?

Има пряка връзка между правото да знам – правото на всеки на достъп до информация, и правото да получаваме обективни и качествени новини от медиите. Връзката между правото на достъп до документи, съхранявани от държавни институции, и свободата на словото и на медиите, е направена от Европейския съд по правата на човека в решение на неговата Голяма камара през 2016 г., a екипът на "Програма достъп до информация" (ПДИ) също даде становище по делото. Демократичното общество се основава на информирани, участващи в обществения живот и свободно изразяващи позициите си граждани, медии, граждански организации и политически формации.

В България Денят на правото да знам се отбелязва от повече от 20 години. Ако в началото основният проблем е как будните граждани и журналистите да получават исканата информация от държавата, то какво е голямото предизвикателство днес, близо четвърт век по-късно?

Денят на правото да знам е основан в София през 2002 г. на международна конференция, организирана от ПДИ. Оттогава събитието набра популярност и този ден се празнува в цял свят, като през 2015 г. ЮНЕСКО, а през 2019 г. ООН признаха датата за официален ден под названието Международен ден на всеобщия достъп до информация. От 2003 г. насам, ние, от ПДИ ежегодно връчваме положителни награди – "Златен ключ" и две антинагради – Катинар и Вързан ключ, от 2003 г. насам всяка година. Категориите за Златен ключ са за гражданин, журналист или медия, неправителствена организация и институция.

"Катинар" се връчва на най-затворена и системно нарушаваща правото на достъп до информация институция, а "Вързан ключ" връчваме за най-смешен или абсурден отказ или практика. Преценката се извършва от авторитетно жури, в което влизат утвърдени журналисти и граждански деятели.

След изминалите 24 години правото на достъп до информация се утвърди, но все още отделни институции продължават да отказват документи от съществено значение за гражданите. Ако преди четвърт век хората още се учеха да подават заявления по реда на Закона за достъп до обществена (ЗДОИ), то сега развиват тактики как да преодолеят чрез умело формулиране на исканията за достъп нежеланието на институциите. Последните се научиха да отговарят по ЗДОИ, публикуваха и голям обем информация и документи в сайтовете си. Същевременно има нужда от обучения, а нежеланието на някои високопоставени служители за откритост се оказва проблем.

Продължаваме ли у нас да се борим за право, което би следвало да имаме от близо 40 години, имайки предвид, че живеем в демокрация? По-прозрачна ли е вече България що се отнася до достъпа до информация?

Управлението в България е по-прозрачно отпреди. Натрупано е много като практики. Същевременно някои уроци остават ненаучени с десетилетия. Например, тази година беше номиниран за "Вързан ключ" отказ на Министерския съвет да даде на гражданския активист Василена Киара, информация за заплатите на здравните министри. По въпроса има съдебна практика от години, според която информацията следва да бъде общодостъпна. Преди няколко дни МС преразгледа отказа си и даде информацията, но това стана след завеждане на дело и един час преди съдебното заседание.

Още по темата

За 24-та поредна година ПДИ отбелязва Международния ден на правото да знам с наградите "Златен ключ"

25.09.2026 16:09

Същевременно продължават и някои отдавнашни практики на непрозрачност, например в прокуратурата. Нещата стигнаха дотам, че г-н Сарафов поиска от Върховния административен съд да постанови тълкувателно решение, с което да приеме, че голяма част от документите на прокуратурта не може да се искат по ЗДОИ. Става въпрос за работата ѝ по разследвания и проверки, тоест по-голямата част от създаваната там информация.

Кои са най-сериозните проблеми с достъпа до обществена информация в България днес?

Първо, че все още институциите на изпълнителната власт не са приели за неделима част от своята работа предоставянето на информация за това какво правят и какво работят. В случая с прокуратурата това е диагноза. Нейната борба срещу прозрачността и достъпа до информация е осъзната и упорита. Тя желае да подава каквото намери за добре на обществото и да мълчи на въпросите на граждани и медии по други въпроси. Липсва култура на уважение към ценността достъп до информация и прозрачност.

Почти всяка година се борим срещу политически домогвания да бъде ограничено, намалено и отслабено правото на гражданите. През 2023 г. се опитаха да влошат съществено нормите на ЗДОИ. Около 200 граждански организации със силна медийна кампания ги спряхме. После през 2025 г. отново имаше съмнителна законодателна инициатива, този път в ресорно министерство.

Сега правителството заплашва да закрие Комисията по досиетата, вероятно със скритата цел архив от десетилетна репресия на Държавна сигурност спрямо българските граждани да бъде погребан в лоното на тайната, където беше над 50 години. Тази липса на последователност и надграждане в постигнатото по отношение прозрачност на управлението и достъп до информация са уморителни.

Кои са институциите, които не желаят информацията да принадлежи на обществото и защо?

Вече споменах някои, като прокуратурата, но през годините и КПКОНПИ, и КПК не бяха прозрачни. По нашите номинации през годините може лесно да се проследи тенденцията и проблемите.

По-големият проблем е там, където усилието да не се дава информация е упорито и системно, като се търсят начини чрез правни лостове да се затворят и запечатат врати и архиви, до които гражданите имат право на достъп.

Промени ли се смисълът на "правото да знам" в епохата на социалните мрежи, дезинформацията и изкуствения интелект?

Промени има, има и продължаване на важни правила и подходи. Най-добрият дезинфектант срещу дезинформацията е предоставянето на истинските документи. Прозрачността продължава да е неделима част от почтеността, независимо от развитието на социалните мрежи и изкуствения интелект . Същевременно новите теми носят нови предизвикателства и поставят нови въпроси.

Стараят ли се достатъчно журналистите да осигуряват това право на хората?

Журналистите в България, имам предвид от качествените и етични медии, полагат огромни усилия и постигат изключителни резултати. Тъкмо журналистически разследвания, а не работа на полицията и прокуратурата, са в дъното на големите разкрития за корупционни схеми и непочтени връзки във властта.

В какво всъщност се изразява правото на журналистите да знаят?

Журналистите имат право да получават информация не само за себе си, но и за цялото общество, както е приел и Европейският съд по правата на човека. В някои демократични държави като Германия имат отделен, привилегирован достъп, а в други като англосанксонските държави – САЩ, Великобритания, Австралия, Канада, процедурите за достъп са еднакви за журналисти и граждани. Важното е журналистите да имат реален и навременен достъп, за да може гражданите да са информирани, а институциите да са постоянно подложени на здравословна критика.

Доколко свободни са медиите днес, особено тези в България?

Донякъде рейтингът на Репортери без граници дава отговор, като мястото на България в света е относително добро, но в ЕС сме по-скоро на опашката. От друга страна, медиите у нас, имам предвид етичните, качествените, които изпълняват автентично ролята си на "обществен страж", срещат редица предизвикателства.
От една страна, те са застрашени от намаляващо финансиране при положение, че се нуждаят от източници, различни от държавната и корпоративна реклама, която доколкото достига до тях, създава и автоцензура за определени критични публикации. От друга страна, нараства конкуренцията и натискът за бързо публикуване, идващи от социалните мрежи.

Те не са и не биха могли да са равностойни на медиите, но в редица случаи изкушават за падане на етичния стандарт в името на бързината. Това не е добре, тъй като специфичното предимство на медиите е, че проверяват информацията. Често хората недооценяват тази съществена тяхна функция, но тъкмо тя потвърждава обективната и стойностна журналистика и новини, а същевременно изисква ресурси, за да се поддържат екипи и инструменти за проверка на информацията и журналистически разследвания. В местните медии положението е още по-драматично, при екип от един, двама до трима души в тежка и понякога феодална среда.

Кое се оказва по-голям проблем – липсата на достъп до информация на журналистите или липсата на доверие в медиите от страна на хората?

Липсата на достъп до информация винаги е проблем, но той може да бъде решен по пътя на обществения натиск и съдебните дела, които в България са относително бързо и ефективно средство. Липсата на доверие обаче е сериозен проблем. В едни случаи то е заслужено и се дължи на нездравословната среда и създадените през последните 15 години медийни конгломерати, неспазващи елементарни правила на етиката.

В други случаи наивността на аудиторията се дължи на разбирането, че социалните мрежи могат да заместят класическите медии. Това обаче не е така, тъй като усилията за обективна, проверена и етична журналистика са най-важната гаранция за правото на информация на всички. Това е като въпросът, дали да купуваш месо и зеленчуци, нахвърляни по тротоара, или от реномиран магазин.

В последния случай има редица проверки и гаранции за трайност и качество, които тротоарният търговец, както и инфлуенсърът в социалните мрежи, не обещава да осигури. Естествено, и качествените медии трябва да се стремят към актуалност и задържане на аудиторията, чрез нови технически и други решения. Те обаче са потиснати от финансови, политически и правни трудности.

В тази връзка не бива да пропускаме делата шамари, чрез които корпорации и политици притискат медии и журналисти. В тази насока се надяваме законовите промени, продиктувани от директивата на Европейския съюз, да бъдат бързо приложени по настоищите и бъдещи дела.

Досега в разговора ни не споменавахме делата шамари. Въпреки всички опити за промени, дори законодателни, този вид репресия към журналистите продължава. Как според вас журналистиката може да се справи с всички тези предизвикателства?

Неслучайно цивилизованият свят осъзна, че делата шамари са бич за демокрацията. Закони срещу тях се приемат в САЩ, Канада, членките на Европейския съюз и други държави. Надеждата е, че законодателните промени ще дадат лекарство срещу тази отрова. Оптимист съм, че новите процедури ще дадат възможност за бързо прекратяване на дела по искове, заведени при злоупотреба с право. Смятам, че и в съдийската общност има очакване тези правни норми да подобрят правораздаването. Мисията обаче е далеч от края си, тъй като промените ще засегнат гражданските искове, но не и наказателните дела за обида и клевета, както и административните производства.

През годините различни комисии и регулатори като Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за защита на личните данни, Комисията за финансов надзор налагаха глоби заради публикации в обществен интерес. По-голямата част от тези мрачни казуси са в миналото, но липсва гаранция, че подобна репресия няма да се завърне. В тези области е редно също да се предприеме принципът, че злоутребата с дела-шамари трябва да бъде спирана, санкционирана и парирана чрез бързо прекратяване, обезпечаване на разноските на ответника и други мерки. В заключение, новината е добра, но в ръцете на всички нас като общество, включително съдиите и законодателите е да се засилват мерките в защита на свободното слово, тъй като те са от полза за всички, гарантирайки достъп до информация и широк дебат по теми от обществен интерес.

Къде според вас е границата между правото обществото да знае истината и правото за опазване на личните данни и чувствителна информация? Показателен пример през последните седмици беше публикуваната в различни медии пълна експертиза по казуса "Петрохан", в която имаше чувствителна информация, касаеща деца.

Тази граница между общественодостъпната информация и защитата на личните данни, остава един от най-чувствителните моменти в тази тематика. У нас продължават да отказват елементарна информация за публичните фигури, като например скорошният отказ на Министерския съвет да предоставят информация за заплатите на здравните министри, който те преразгледаха преди няколко дни.

Миналата година дори депутати от "Има такъв народ" се опитаха да въведат наказателна отговорност и санкция затвор за разкриване на информация от личния живот на политици. За щастие опитът не успя.

От друга страна обаче, не се защитават чувствителни лични данни. В случая "Петрохан" по безпрецедентен начин бяха разкрити дори данни за деца, за починали и въобще навлизането в интимната сфера надхвърли границите на цивилизацията и Общия регламент за защита на данните.

Преди година и нещо Върховният административен съд прие, че личните данни на Биляна Петрова и Десислава Иванчева са били неправомерно разкрити чрез изнанасянето на обвинителния акт, протоколи от прилагане на специални разузнавателни средства и съдебни заседания.

В момента сме свидетели на рецидив, и то пореден, от страна на прокуратурата, която освен това поддържа двойния стандарт когато реши, да изнася и чувствителни лични данни, а в други случаи да мълчи за елементарна информация какво е направила по дадено знаково дело. Тя от години действа чрез присъдружни медии, които безнаказано нарушават законодателството на Европейския съюз и етичните стандарти на журналистиката. Това положение допринася за нетърпимата среда в България.

Продължава ли журналистиката да бъде четвърта власт и стожер на фактите и истината в демократичните общества или дезинформацията и светът на постистината ѝ отнеха това призвание?

Журналистиката продължава да действа у нас, да бъде гласът на истината и неудобните за властта разкрития, а това неизменно утвърждава нейната роля на "четвърта власт", а по-добре казано, на гласа на обществото. В света на дезинформацията тя е още по-важна, тъй като е необходимо да има източник, на който гражданите да се доверят.

Постистината може да е теоретично понятие на постмодернизма, но в реалността тя не съществува. Една информация или е истина, или не е, и това не опира до верността на детайлите, както често настояват ищците по дела шамари, а до добросъвестното отразяване, което отчита различните гледни точки и не е едностранчиво.

Всъщност в ерата на дезинформацията, геополитическата пропаганда и лъжовните послания чрез изкуствен интелект по парадоксален начин ролята на истинските медии става по-важна, а търсенето на техния продукт – естествена необходимост. Затова очаквам всъщност тяхната реабилитация, а не отнемане на призванието им. Трябва да си даваме сметка разбира се, че това се случва в много тежка финансова, икономическа и политическа среда, когато редица сили на мрака се обединяват, за да противодействат на медиите.

Продължава ли правото да знаем да бъде водещо в обществото или отстъпи мястото си на желанието да бъдем прави?

В последните години като че ли желанието да знаем и културата на дебат отстъпват в световен план на кресливата агресивност на групи, които придобиха власт, да бъдат непременно прави.

Тази проказа виждаме и в Америка, и в Европа, и у нас. Човешката цивилизация рядко е търпяла дълги периоди на подобни претенции. Времена като самодържието и абсолютизма, тоталитаризма и авторитаризма не са доминиращи в човешката история и биват неизменно заклеймени един ден. Затова и сегашната лудост смятам, че ще отмине.

В България поне здравомислието на хората пречи крайни и радикализирани групи да получат съществена част от властта. Надеждата ми е, че народът тук е изстрадал и придобил вътрешен опит да посреща със съмнение всеки, който претендира да държи ключа към абсолютната правота и който не търпи друго мнение.