"Завърна се времето на владетелите" – пише Петер Слотердайк в своята нова книга (Peter Sloterdijk, Der Fürst und seine Erben), в която размишлява върху прочутото съчинение на Николо Макиавели "Владетелят". Според германския философ формулата на Макиавели, че "владетелят трябва да умее да не бъде добър", е ключът за разбирането на днешния свят. По повод излизането на италианския превод на книгата му, Слотердайк даде интервю за вестник Il Corriere della Sera.
Професор Слотердайк, как така вече пет века Макиавели успява да поддържа своята скандална репутация? Какво е бил разбрал по-добре от всички други?
Едва ли е бил разбрал нещо по-добре. Realpolitik се консолидира във Франция по времето на Филип IV Красиви, около 1300: единството между власт и престъпност на върховете на държавата се е било проявило вече дълго преди Макиавели. Той обаче е първият, който отхвърля религиозната мистификация на властта. Не отделя дори една дума в подкрепа на идеята, че владетелят управлява благодарение на Божията благодат. Точно в тази лакуна се разполага моята книга.
За Макиавели, владетелят трябва да свикне "да не бъде добър".
Иронията се състои тъкмо във факта, че тук "да не бъде добър" се описва като форма на способността "да умее да прави". С други думи, злото преминава на страната на virtus: компетентност, способност, умение да правиш нещата. Това е една революционна нова интерпретация: защото тук се ражда нещо като зло без угризение, а с него – отделяне на политиката от морала, конкретно от християнския морал.
Във Вашата книга Вие използвате една оригинална формулировка – "вторият първороден грях", Ваша ключова концепция.
Първородният грях, митът за Адам и Ева, се извежда от базисни мотиви на юдейско-християнската култура. И се проявява във факта, че хората не живеят вече в рая. Тъй че човешката участ приема характера на един вид наказание.
А вторият първороден грях?
Аз го тълкувам като ретропроекция на имперската или монархическата етика. Фактът, че Адам и Ева са наказани за едно дребно неподчинение, придобива смисъл само при предпоставката, че онези, които разправят тази история, живеят вече в един свят, в който действителността се дефинира от заповед и подчинение. С други думи, овладяването на държавата от йерархията е вторият първороден грях.
Тук може би е най-радикалната теза на Вашата книга. А именно, че авторитаризмът не е само външна заплаха, а възможност, присъща на самата демокрация.
Съществуват различни заплахи за демокрацията. Една от тях е описана от Алексис дьо Токвил в книгата му за Америка: рискът от възникване на един вид тирания на равенството, при която мнозинството потиска радикално малцинствата.
А другата, върху която размишлявате?
Тя произтича от това, че много демократични системи са рожби на деспотични или монархически култури и че у техните жители живурка носталгия по владетеля; че винаги е налице, следователно, конфликт между либералните и авторитарните тенденции. Настоящето илюстрира този факт по най-впечатляващ начин. Този елемент живее вътре в демокрацията, вписан в пирамидалните структури на нашите политически системи.
Цезар е архетипът на владетеля. Но за да пресече Рубикон е имал нужда от някаква визия, знак от вън.
Не само от вън, но и от високо. Още от самото начало владетелят е имал тази характеристика – така е било в Месопотамия, в Египет, в Китай. Властта винаги е имала сакрална обвивка, не се е облягала само на силата.
Тъй че когато Тръмп се маскира като папа или възприема иконографията на Исус, той не измисля нищо ново.
Именно. Защото когато един човек се добере до властта, той трябва да развие собствена интерпретация на новата си роля. Само малцина много могъщи мъже са успели да минат без религиозна мистификация. Сталин и Мао заменят религията с философия на историята; но по този начин приписват на себе си една почти божествена мисия, една историческа мисия.
Оттук връзката между Путин и православната църква?
Естествено. Макиавели го разбира: владетелят трябва да умее да не бъде добър, но от друга страна, е принуден да се държи сякаш въплъщава цялата религия или цялото човечество. Само в епохите на голяма корупция и морална неразбория е възможно народът да аплодира един filou, един мошеник на върха на държавата. Впрочем подобна бе ситуацията в Италия с Берлускони. Италианците знаеха, че Берлускони беше малко хитрец, но въпреки това го харесваха. Съществува определена форма на колективен реализъм, който кара хората да си казват: защо онзи на върха на държавната пирамида трябва да бъде по-добър от нас?
Що за владетел е Тръмп?
Той влезе в политиката като един вид entertainer и мегаломан. Влезе в Републиканската партия като аутсайдер и я корумпира, естествено на фона на републиканската неприязън към Обама. Аз предлагам следната интерпретация. В своите късни текстове Ницше, визирайки Вагнер, диагностицира и същевременно изразява съжаление за възхода на актьорския тип в изкуствата. Мисля, че нещо подобно може да се каже и за политиката. Също и за феномен като Хитлер може да се каже, че представлява възход на актьора в политиката. Това, на което ставаме свидетели днес в Америка, е победата на актьорското майсторство над политиката. Тръмп е фигура, която идва от комедията, от фарса; неговата е политика на перманентната импровизация.
Може ли да се каже, че технологическите милиардери, Илон Мъск, Петер Тийл са истинските владетели на нашето време?
Навлизаме в ситуация, когато явно възниква една нова аристократическа прослойка. Само че днешните аристократи се изживяват като меритократи, като милиардери на технологията. През XIX век новите обществени сили се проявяват под формата на тайни общества, помислете си за Балзак и "История на тринайсетте". Новите аристократи не виждат повече причина защо трябва да останат скрити.
Една нова и съвсем различна ситуация.
Която, според мен, може да бъде разбрана само във връзка с теорията на цинизма, над която работя вече от години. Мисля, че цинизмът е една от основните черти на нашето време. В цинизма моралът сваля маската. А волята за власт не се нуждае повече от маскировка. Веднага щом се появи нов харизматичен полюс, безброй богати и влиятелни хора губят всякакви задръжки. Церемонията по встъпването в длъжност при втория мандат на Тръмп е една картина, на която наистина си струва да се връщаме от време на време.
Дали все пак Путин не е по-опасен от Тръмп?
Тръмп е заобиколен от система на разделение на властите. Путин произхожда от тайните служби и държи по-здраво в ръце своя апарат. В следващите години може да се окаже, че Путин играе последната си партия. Той се нуждае от успех, от възможност да сложи силен удивителен знак. И може да вземе някакво ирационално решение. Тъй че най-голямата опасност е пред нас, през следващите две-три години.
Превод от италиански Стоян Гяуров
Il cinismo, erede del Principe. Corriere della Sera.
