Антиимперски инстинкт

Третата империя и науката за войната

Антиимперски инстинкт

Болезнената чувствителност спрямо руския империализъм е един от основните лайтмотиви на полската източна политика. Разбира се, още от 1993 или 1994 година редица наблюдатели обръщаха внимание, че демократична Русия залязва със скоростта, с която е изгряла, че в известна степен тя е била само една привидност. Политическите елити на Европа и САЩ обаче дълго време си затваряха очите пред този факт. Години наред след идването на власт на Владимир Путин Западът вярваше в мита за модернизацията на Русия. Големите обещания за промяна на жизнения стандарт, особено експонирани в самото начало на управлението на Путин и по време на президентството на Медведев, трябваше да послужат като гаранция пред западните банкери и правителствата на държавите, ангажирали се с подкрепата на Русия, но и като реално обещание, дадено пред руските граждани.

В държавите с авторитарни тенденции отговор на неудачите в стопанските реформи е войната. Власт, която не произтича от честни избори, търси други начини за утвърждаване на своята легитимност. Най-често в такива случаи тя лансира някаква мащабна, смела визия за икономически просперитет, която следва да замести изборната легитимност; когато това не сработва, остава единствено войната.

Месецът е август 2008 година, Стара Европа се наслаждава на лятната си почивка, контактът с ръководителите на НАТО и ЕС е затруднен, всички са наясно, че свикването на по-голяма лидерска среща е невъзможно. Шефът на НАТО отмаря, ловейки треска в района на Фарьорските острови. Точно тогава руснаците се решават да нарушат международно признатата, в т.ч. и от Русия, граница на Грузия. Крим или Донбас в 2014 г. не бяха първи, откритото нахлуване на чужда територия от страна на Русия се състоя няколко години по-рано. Речта на Лех Качински на августовския митинг в Тбилиси, когато към града настъпваха руските танкове, не беше антируска. Тя порицаваше самата същност на руското имперско мислене, което застрашава мира и стабилността в региона. Като президент на Полша Лех Качински изтъкваше, че руският ламтеж за власт в регионите, върху които се разпростираше влиянието на някогашната империя, може да доведе до война.

Разпадна ли се Империята?

Разсъждавайки върху това кой беше преломният момент при сформирането на днешния стремеж на Русия към възраждане на Империята, трябва да се върнем към историята на перестройката и разпада на СССР. От перспективата на годините се вижда, че тази история никога не успя да завърши. Тогава какво точно се случи преди двадесет и пет години? Разпадна се правният факт, известен като Съветски съюз, но не се разпадна имперската система. Имперската система стигаше много по-надалеч от формалните граници на СССР и визираше нещо много по-голямо от самото пространство на съветската държава.

Процесите, развиващи се в продължение на десетки години, показваха, че Съветите ще паднат. Както Брежнев през 70-те години на миналия век, така и американските лидери разполагаха с данни за технологичното изоставане на СССР, сочещи, че комунистическата държава не е способна да се противопостави ефективно на Запада. Но коалицията за борба с Империята на злото се сформира окончателно в средата на 80-те години в резултат на споразумението между Рейгън, премиера Маргарет Тачър и папа Йоан Павел II.

От този момент дори за съвършено страничните наблюдатели стана очевидно, че системата се разпада. Първо, още през 80. години на XX век беше ясно, че Империята губи влияние сред комунистическите партии в западните държави.

Може би най-големият успех измежду комунистическите партии в страните от свободния свят извоюва Италианската комунистическа партия през 70-те години. На изборите през 1976 г. тя получи над 34% от гласовете. Съвсем малко не ѝ достигна да влезе в италианското правителство, тоест в правителството на държава-членка на НАТО. Опитът да бъде съставена коалиция с християндемократите торпилира отвличането и убийството на Алдо Моро. После нещата се влошиха още повече.

Много комунистически партии на Запад промениха програмите си, отдръпнаха се от марксизма. Впоследствие редица комунистически държави по света се отрекоха от марксизма. По-късно, през лятото на 1991 г., се разпадна Варшавският договор. През декември 1991 г. най-после рухна Съветският съюз. Но когато през 1994 г. Чечения, малка кавказка република, поиска независимост, на нейната територия нахлуха руски войски и наложиха мир с цената на кръв и жертви.

Русия успя да съхрани целостта си във формата, която тя придоби след Октомврийската революция, още преди да беше взето решението за създаването на Съветския съюз. Не бива да забравяме, че първоначално болшевиките просто присъединяваха една след друга територии към Съветска Русия, а Съюзът се образува едва в 1922 г. Борис Елцин, влизайки в Чечения, предотврати колапса на Империята в последния стадий. Съветският съюз се разпадна, но не и имперската система на Русия. Впрочем не ставаше въпрос единствено за територията, но може би преди всичко за оцеляването на структурите на спецслужбите, армията, икономическите обвързаности.

Доктрина за трудни времена

През пролетта на 1991 г., когато стана ясно, че ще се разпадне както Варшавският договор, така и Съветският съюз, двама съветски дипломати − Валентин Фалин и Юрий Квицински, разработиха специална доктрина. И двамата си даваха сметка за политиката на Запада, и двамата бяха по-рано съветски посланици в Германия. Разработената от тях доктрина беше приета от ръководството на руската компартия. Тя предпоставяше запазване влиянието на Русия в Централна Европа в трудните за Империята години. Какъв трябваше да бъде инструментариумът за осъществяването на тази цел: икономически натиск, в т. ч. най-вече монополът на Русия при доставката на енергия за региона, второ: пропаганда, трето – агентура.

Днес бихме казали, че доктрината на Фалин – Квицински е комбинация между това, което американците наричат мека сила, плюс агентурно влияние и енергиен натиск. Опитът на Лех Качински да създаде в периода 2006-2008 коалиция между Украйна, Литва, Грузия, Казахстан и Азербайджан беше своего рода отговор на старата съветска доктрина, в която на енергията се отреждаше свръхполитическо значение. На поредиците енергийни срещи на върха през 2007 г. първо в Краков, после във Вилнюс, се разискваше създаването на транспортен коридор за пренос на нефт от Одеса до Гданск и намирането на суровина, която може да бъде транспортирана.

Третата империя

Парадоксът е в това, че политиката на Русия по онова време не можеше вече да бъде тайна за никого. Още в 1993 г. в изказванията на руски представители се появяваха декларации, че Русия очаква да ѝ бъдат признати по право нейни сфери на влияние в Централна Европа. Следващите години показаха, че твърдото ядро на Империята не се е отказало. Русия се стараеше доколкото може да блокира влизането на Полша, Чехия и Словакия в НАТО. В момента, когато през 1997 г. се оказа, че това е невъзможно, тя издейства за себе си специален договор с НАТО, по силата на който централноевропейските държави станаха дългогодишни членове на Пакта, но от по-нисша категория, без възможност да разполагат на своя територия сериозни натовски военни инсталации.

Друг начин да държат в желязна хватка някогашните зони на имперско влияние бяха подклажданите в продължение на години от страна на Русия етнически и регионални конфликти на редица точки в Империята, които в някои случаи водеха до т. нар. замразени конфликти. Целта на тези действия беше ясна отдавна: запазване влиянието на Русия в Армения, Молдавия, Азербайджан и Грузия.

Войната се превърна в инструмент на имперското влияние. Процесът на изграждане на Третата империя (Първата – на Романови, Втората – Съветска) върху развалините на СССР тръгна на пълни обороти след идването на Владимир Путин на власт през 2000 г., а последвалите войни в Чечения станаха симптом за втвърдяването на курса.

През 2004 г. Русия предприе търговска война с Грузия. През 2008 г. руски войски нахлуха в Грузия. През 2009 г. започна енергийната война с Украйна, бяха прекъснати газовите доставки. През 2014 г. беше анексиран Крим и започна военната интервенция в Донбас. После дойде войната в Сирия. През 2016 г. бяха разположени допълнителни ракети с ядрен заряд в Калининградска област в близост до полско-литовската граница. Преломна се оказа обаче 2008 г., понеже тогава стана ясно, че президентът Путин не възнамерява да се съобразява и със свещения след Втората световна война принцип за ненарушаване на границите.

Западните общества са до голяма степен пацифистични, западните граждани асоциират въоръжения конфликт само с компютърните игри, те не са в състояние да си представят истинско кръвопролитие. Поколения руснаци след разпадането на Съветския съюз всекидневно биват възпитавани в сянката на войните, те трябва да бъдат готови за деня, когато Русия ще възвърне имперската си мощ, а според руската традиция империя означава завоевания. Война в Чечения, в Грузия, в Донбас, в Близкия Изток, чаровни синоптички, прогнозиращи хубаво време "при нашите момчета в Сирия". На 100 км от Москва се намира увеселителен детски парк с танкове и различни военни съоръжения. Путин е като велик учител по военно дело. Възраждайки Империята, Путин учи на война както своите граждани, така и избирателите на Запад. От тази гледна точка Лех Качински, при все че от шест години не е сред живите, продължава да е сред малцината ръководители, които поставиха ясна диагноза на тази политика и ѝ казаха своето "не".

*Д-р Павел Ковал е политолог, историк, публицист, експерт по въпросите на източната политика и един от основателите на Музея на Варшавското въстание. Старши асистент в Института за политически изследвания на Полската академия на науките, преподавател в Европейския колеж в Натолин. Преподава във Варшавския университет и ръководи Научния съвет на Изследователската станция на Полската академия на науките в Киев. През 2005-2009 г. е депутат в Полския парламент, а през 2006-2007 е зам.-министър в Министерството на външните работи на Полша и член на Съвета за национална сигурност на Полша. Oт 2009 до 2014 г. е депутат в Европейския парламент, член на Комисията по външните работи на Европейския парламент и председател на делегацията на ЕС в Парламентарната комисия ЕС-Украйна. Автор на много публикации по въпросите на политическата трансформация в Централна Европа. Най-важните му трудове: "Краят на властовата система. Политиката на екипа на ген. Войчех Ярузелски в периода 1986-1989" (2012) и "Ярузелски. Парадоксален живот" (заедно с Мариуш Чешлик, 2015).

От полски: Юлиян Божков

Още от Анализи и Коментари