Бъдещето на Европа изглежда повече японско, отколкото германско

Преодоляването на кризата в еврозоната е лесна работа. Припомниха ми това миналата седмица, когато чух един икономист да опростява проблема с класическия аргумент, че подемът неизбежно е следван от спад.

Германия повиши своята относителна конкурентоспособност спрямо еврозоната през първото десетилетие на 21-и век чрез умерена политика в областта на трудовите възнаграждения. Германските заплати обаче растат сега малко по-бързо от тези в Испания и Италия. В зависимост от вашия любим количествен показател за конкурентоспособност и лично изчислената от вас необходима корекция, можете да пресметнете колко дълго време ще отнеме целият процес.

Тази корекция е резултат от строгите мерки за икономии. Те превърнаха дефицитите по текущата сметка в излишъци чрез намаляване на вноса. Когато страните изпадат в дефлация, износът става по-конкурентоспособен и привържениците на тази идея се надяват, че икономическият растеж ще започне да се повишава бавно - точно както се случи в Германия през миналото десетилетие.

Това очакване обаче е погрешно, тъй като така се подценяват два фактора. Първият е отрицателният ефект на строгите мерки за икономии върху икономическия растеж в момент, когато лихвените проценти клонят към нулата.

Вторият фактор е наличието на една непреодоляна банкова криза и на свързан с нея недостиг на кредити, които ще понижат още повече номиналния растеж. В една конюнктура на нисък номинален растеж, високият дълг няма да се стопи в резултат на инфлацията.

Европейската централна банка (ЕЦБ) няма да приеме по-висока инфлация. А Германия няма да се съгласи да се емитират облигации от цялата еврозона, дори след парламентарните избори в страната през септември.

Политиците се осланят на надеждата, че банковият съюз ще реши всичко. Може ли обаче този нов режим, след като стане факт догодина, да свърши работата? Може ли той да наложи едно преструктуриране на сектора от голям мащаб, затваряне на нерентабилните институции, сливане на други и частични национализации? Естествено, че не.

Преди всичко, банковият съюз в началните си фази ще е финансиран предимно национално. Той ще се състои от централен надзорник с национално координирани режими за взимане на решения без централна защита. Това само по себе си няма да е и наполовина толкова лошо, колкото повторната национализация на финансовия сектор, която бе ключова характеристика на политическите мерки за преодоляване на финансовата криза през последните няколко години. То означава, че крайният резултат ще е прехвърлянето на дълга от един сектор на икономиката към друг.

Ако, например, спасите италиански пенсионен фонд, който притежава италиански банкови облигации, накрая може италианската държава да подкрепи пенсионерите. Въпреки че еврозоната има известен капацитет да абсорбира дългове, задлъжнелите страни от нейната периферия нямат такава възможност.

Втората причина е по-трудно забележима. В Европа просто няма традиции за радикално решаване на банкови кризи. Европейските банкови надзорни органи са национални по характер, а не международни арбитри. Те възприемат своята работа като тайно договаряне със съответните национални банкови сектори с цел да ги защитят от чуждестранната конкуренция. Когато настъпи криза, те оставят следващият период на икономическо възстановяване да се погрижи за проблема, вместо да го решат сами чрез свиване на банковия сектор. Макар според мен банковият съюз да е важна реформа в дългосрочен план, много наивно е да се мисли, че новоназначените банкови надзорници ще решат проблемите на банковия сектор на Европейския съюз с решителност, каквато никога не са показвали като национални.

Така стигаме до стратегия за оправяне на банковия сектор, ако искате да я наречете така, която започва с неподходяща банкова рекапитализация, на основата на тестове за издръжливост и прегледи на качеството на активите, и ще бъде последвана от по-нататъшни мерки на парче през идните години, когато нейните недостатъци ще станат по-очевидни. Всичко това ще бъде съпътствано от регулаторно въздържание. Ние вече ставаме свидетели на този процес в Испания.

Подходът да се чаuа следващият период на икономическо възстановяване да се погрижи за проблема няма да проработи този път, тъй като недостигът на кредити и дефлацията на дълговете няма да доведат самото възстановяване. Решението е предварително условие за растеж. Тъй като обаче политиците отричат самия проблем с дълговата дефлация и по-общите последици от строгите мерки за икономии, аз не очаквам да видя какъвто и да било истински радикализъм.

А какво става с решаването на проблема със суверенните дългове? То ще дойде под формата на скрито споделяне на бремето на дълговете на периферните страни чрез удължаване на срока на кредити и на по-ниски лихвени проценти. Ако тези две мерки бъдат взети в крайна степен, ще станем свидетели на парадокса на едни "вечни" облигации с нулева доходност, т. е. с една никога непризната официално 100-процентова загуба за кредиторите.

Европейският стабилизационен механизъм (ЕСМ) ще се превърне по този начин в инструмент за емитиране на скрити общи облигации на еврозоната.

И така ние правим в общи линии преглед на една комбинация от финансова и регулаторна въздържаност, рекапитализации от малък мащаб и намаляване на дълговете - процес, чието завършване ще отнеме много години. През този период на финансови икономии частният сектор ще остане слаб, а държавният ще бъде принуден от задължения по договори да постига големи фискални излишъци.

Погледнато от положителната страна, очаквам експортният сектор на периферните страни да регистрира умерен растеж, но съвсем не и достатъчен, за да компенсира тези две последици. Ние сме на прага на десетилетие на нисък икономически растеж и зомби банки, подобно на безнадеждната ситуация в Япония през последните 20 години.

По БТА