Бъдещият ни европейски дом

В сърцето на евроквартала на Брюксел отдавна стои една строителна площадка. Зад оградата се чува дрънчене на метал и расте странна офис-сграда във формата на неправилна четирилъчка. Огънатата фасада е покрита с огромни стъклени екрани, съставени най-вече от покрити с щори прозорци. Това е Берлемон, някогашният и бъдещ дом на Европейската комисия, затворен за реконструкция от 1991 г.

Докато минавах край нещастната четирилъчка миналата седмица на път за някаква среща в евроквартала, ми хрумна, че строежът е метафора за Европа като цяло. Подобно на Берлемон, през 1991 г. Европа предприе огромна и амбициозна реконструкция. След края на студената война и обединението на Германия Европейската общност взе решение в Маастрихт да се преименува на Европейски съюз и да заздрави ядрото си като създаде и валутен съюз. Същевременно доста по-бавно и неохотно съюзът се зае с историческата задача да приеме току-що освободените страни от някогашния комунистически блок в Европа.

Както реконструкцията на Берлемон, така и този проект е белязан от бюрократични спънки, безкрайни отлагания, недостойни политически удари, растящи разходи, които никой не иска да плати, и може би /тук трябва да внимаваме с клеветата/ от корупция. Отне много повече време, отколкото трябваше. Превърна се във всичко онова, което Маргарет Тачър с удоволствие мрази у Европа. И въпреки всичко през 2005 г. на това място ще се появи удивителна нова сграда.

Зданието, наречено Европа, ще е удивително в два аспекта. Първо, то ще е доста по-голямо. Залаганията в Брюксел вървят за разширяване с десет нови държави през 2005 г. и създаване на съюз от 25 страни-членки. /Когато Еврокомисията за пръв път се нанесе в Берлемон, страните-членки бяха шест./ Източната граница на ЕС ще минава по река Буг и Карпатите. Преди това ще станем свидетели на неприятни караници, сроковете вероятно ще бъдат изпуснати, но ако всичко върви по план, до края на тази година преговорите за членство с тези десет страни ще приключат. Общият договор за присъединяването им трябва да се подпише догодина и да се ратифицира навреме, за да могат политиците от новите страни да се кандидатират на изборите за Европарламент в средата на 2004 г. Най-рано догодина министри от страни като Полша, Латвия и Малта ще заседават, макар и без право на глас, в Съвета на министрите - мястото, където се вземат решенията в ЕС.

С други думи наближава моментът - немислим в досегашната вековна история на Европа - когато повечето европейски държави по собствения си демократичен избор ще станат равноправни членове на една организация с обща правна рамка. Няма да са равни по власт, разбира се, нито пък ще плащат еднакво за това удоволствие, но ще са достатъчно равни в правата и задълженията си. Другият удивителен аспект на новата сграда е фактът, че когато през 2005 г. строежът приключи, всички тези права и задължения за пръв път ще са зададени по начин, разбираем за обикновения човек.

Докато четете тези редове, в кулата от стъкло и стомана на Европейския парламент в Брюксел заседава странно събрание. То се нарича Конвент за бъдещето на Европа и включва представители на 15-те страни-членки и 13-те страни-кандидати, както и на Европейската комисия и Европейския парламент. Повечето участници са депутати в националните парламенти, с други думи те са избрани. Днес те трябва да кажат какво според тях да направи Европа.

Дори и най-големите ентусиасти не могат да се преструват, че става въпрос за някакъв народен събор, за национално събрание като революционното от 1789 г. или пък за граждански форум от времето на нежната революция, създаден под натиска на милиони обикновени хора. Все пак това е най-близкото подобие на учредително събрание, което Европа изобщо е имала. То със сигурност има по-голяма демократична тежест от караниците на междуправителствените конференции и срещите на върха, последната от които бе в Барселона.

Конвентът трябва да докладва какво е свършил идната година. Страните-членки не са задължени да приемат препоръките му на междуправителствената конференция, която ще последва. Ако обаче предложенията са ясни и съдържат ограничен брой варианти, за националните лидери ще е най-малкото трудно да се престорят, че нищо не са чули и да запеят на нов глас. Пак ще повторя, резултатите ще видим през 2005 г.

Ленин бе казал, че същината на революционната политика може да се обобщи в две думи - "Кой кого?" Важният въпрос пред Конвента е "Кой какво?", т.е. кой какво трябва да направи? Половината от отговора трябва да определи кои неща ще се решават на съюзно и кои - на национално равнище. Резултатът няма да е някаква централизирана свръхдържава, управлявана от Брюксел, както фантазират евроскептиците сред британските консерватори. По-скоро ще получим версия на онова, което французите наричат "федерация от национални държави".

Другата половина от отговора трябва да покаже коя европейска институция с какво трябва да се занимава. Както трябва да знае всеки ученик в Европа - друг е въпросът, че не знае - основните европейски институции са Съветът на министрите, Европарламентът и Европейската комисия. Един от големите спорове в следващите две години ще е между онези, които като британците искат да увеличат правомощията на Съвета, където заседават хора от националните правителства, и останалите, които предпочитат да засилят ролята на пряко избрания парламент и на Комисията, например чрез пряк избор на нейния председател. Кой и какво?

Ясно е, че това не са проблеми, за които таксиджиите в Европа с настървение ще четат по вестниците и ще обсъждат с пътниците си. Това няма да се случи дори и в Брюксел. Въпреки всички опити да се предизвикат широки обществени дебати, в очите на обикновения човек процесът наподобява строителна площадка. Иззад високата, покрита с графити ограда на строежа долитат само шумове, викове и присветванията на оксижените. От време на време четем, че се слага ново скеле или пък че шахтата за асансьора е изкривена. Работата ще продължава, докато изведнъж шумът спре и строежът приключи. На места ще има нужда от довършителни работи, безспорно. Пред входа ще е кално и централното отопление може би няма да работи. Но със сигурност сградата ще е построена.

Все пак не виждам защо отсега да не надникнем зад оградата на строежа и да не започнем да задаваме въпроси на архитекта. Все пак ние ще трябва да живеем там.