"Българската следа" (част II)

По време на "Студената война" се кръстосват множество нишки, понятни единствено в контекста на онази епоха. Ето защо искаме ли да осмислим атентата срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г. във Ватикана, би трябвало да сме наясно с хода на събитията, затова на "бързи обороти" ще припомня какво се случва "преди" и какво "след" него.

Изстрелите на площад "Свети Петър" отекват в сърцето на Италия, дестабилизирана от предходни терористични актове и отвличания. Година по-рано – на 2 август 1980 г. е взривът на гарата в Болоня, дело на "Червените бригади", в който загиват 85 души. Кръвопролитието идва три години след отвличането на италианския премиер Алдо Моро, държан 55 дни в плен от същите "Червени бригади" и ликвидиран на 9 май 1978 г. Тогава лидерът на италианските социалдемократи Пиетро Лонго признава, че "тероризмът в Италия идва от Изток" (от съветската зона). Скоро самият Лонго е принуден да подаде оставка, защото се оказва тясно свързан с ръководството на масонската ложа "Пропаганда дуе" (Р-2), оглавявана от международния аферист Личо Джели, където пък членуват мнозина високопоставени държавни чиновници в нарушение на законите на страната. Италия се оказва една сериозно "поразена" от външни атаки страна.

На 3 януари 1980 г. президентът Джими Картър обявява бойкот Олимпийските игри в Москва заради съветското нахлуване в Афганистан. Три месеца по-късно САЩ прекратяват и дипломатическите си отношения с Иран, който продължава да държи заложници в американското посолство в Техеран.

На 14 август същата година в Гданск избухва стачка на местната корабостроителница, оглавена от електротехника Лех Валенса. През септември в Турция е извършен военен преврат и властта е поета от генерал Кенан Еврен. На 4 ноември Роналд Рейгън е избран за президент на САЩ. На 8 декември Джон Ленън е убит в Ню Йорк от маниака Марк Чапмън, което също е болезнен знак за времето си.

Целият този градус на напрежението се завърта още по-бързо на политическата рулетка през следващата 1981 г. В края на януари държавният секретар на САЩ Александър Хейг публично заявява, че СССР носи вина за международния тероризъм. В основата на това негово твърдение са и разследванията на журналистката Клеър Стърлинг, събрани в книгата ѝ "Мрежата на терора". Междувременно политическата ситуация в Полша още повече се изостря и през февруари властта се поема от дотогавашния министър на отбраната генерал Войчех Ярузелски. На 27 март в Полша се провежда най-мащабната в историята на страната обща стачка, в която участват около 13 млн. души. СССР официално обявява профсъюза "Солидарност" за "контрареволюционна организация".

На 30 март 1981 г. срещу новоизбрания президент Роналд Рейгън е извършено покушение във Вашингтон. На излизане от хотел Хилтън, където американският президент държи реч, той е прострелян от някой си Джон Хинкли младши, човек с психични отклонения, който успява да стреля шест пъти, но самият президент получава само леко нараняване от куршум, рикоширал в бронираното стъкло на лимузината му.

Така стигаме и до онзи 13 май, когато Агджа стреля срещу папа Йоан Павел II, а същата вечер на фестивала в Кан полският режисьор Анджей Вайда взима "Златната палма" за филма си "Човекът от желязо", посветен на "Солидарност". В Полша борбата срещу комунистическата система и за един по-достоен живот продължава, там всичко ври и кипи…

***

Не подсказва ли самият ход на събитията съмнения за един "по-дълбок замисъл" в атентата срещу папата? На фона на онази конфронтация в края на "Студената война", напомпана с толкова идеология, която сякаш достига връхната си точка?

Следствието срещу Ахмед Али Агджа скоро приключва и на 28 юли 1981 г. съдебният състав, оглавяван от известния съдия Северино Сантиапики го осъжда на доживотен затвор. На този "първи процес" италианският съд – макар и с известни резерви – приема, че турският терорист е действал сам. В мотивите на присъдата обаче четем:

С признаването на вината на подсъдимия разследването не трябва да приключва, тъй като е необходимо да се доизяснят още някои аспекти от случилото се и да се хвърли светлина върху обстоятелствата, при които е съзряло подобно престъпление… Има място да се повдигнат сериозни въпроси за възможността от сериозно съучастие в престъплението, замислено на най-високо политическо равнище… Всичко води до заключението, че Агджа е само върхът на подмолна, сложно и заплашителна конспирация, грижливо планирана и ръководена до най-малките подробности.

Въз основа на това прокуратурата в Рим на 23 септември 1981 г. нарежда на съдия-следователя Иларио Мартела да започне разследване срещу "неизвестните извършители".

За широката публика случаят изглежда приключен. Изложението за причините за доживотната присъда на Агджа" обаче е един прелюбопитен документ от 51 страници, в който се твърди, че Агджа "не е дошъл отникъде", че не е "заслепен идеолог" и че по време на процеса не се е проявил като "религиозен фанатик". Че той е хладнокръвен убиец, професионално подготвен да работи със смъртоносни оръжия, бидейки добре обучен "някъде" и от "някого". Отговори, които се таят в последните две години от неговия живот, след като напуска Турция.

В средата на есента на 1981 г. се появяват и първите публикации за чужда "следа" в мотивацията на Агджа; започва да се говори, че той вече дава нови показания.

Папският държавен секретар кардинал Казароли заявява пред "Осерваторе Романо" (вестникът на Ватикана), че: "Едно сърце (или сърца), една враждебна душа въоръжи душата на врага за удар в сърцето на Църквата".

Всички се питат кой има интерес от това да отстрани папата поляк? И то точно в този момент и поради политически причини?

Обяснимо погледите са обърнати най-вече на Изток, но никой не изрича веднага обвинения срещу Кремъл. От големите западни служби твърдят, че няма никакви доказателства в тази връзка. Световните политически лидери също са предпазливи. Има хипотези, догадки, но нищо повече.

Една единствена разузнавателна служба – френската (SDECE) – оглавявана от знаменития Александър дьо Маранш – подава сигнал до своите партньорски служби, че е разполагала с информация за покушение срещу папата, за което е уведомила самия Йоан Павел II още в началото на 1981 г. чрез един френски кардинал, но римският първосвещеник е заявил, че ще следва Божията воля – той не смята да се крие, нито ще променя характера на публичните си срещи с вярващите.

В книгата си "В тайната на владетелите" (Париж, 1986 г., разговори с журналистката Кристин Окрент), Маранш, вече оттеглил се от поста си, споделя следното:

Сведението бе важно, защото бе достоверно. Вписваше се в определен контекст.

Казах си: да допуснем, че искат да елиминират главата на Католическата църква. Тогава си задавам въпроса: "защо биха го направили?" Същността на анализа е, че да трябва да формулираме съждението си според нашата юдео-християнска чувствителност от края на ХХ в.

Бях учил и уча моите цивилни и военни сътрудници да стават от бюрото си и да сядат в друга част на стаята, възприемайки по възможност манталитета на противника. В случая с папата трябваше да приложа тази игра и за онези отсреща, на Изток. Какво ще получат, ако го убият?

Прилагайки този анализ, откриваме, че те биха могли да искат да го премахнат поради три основни причини.

Първо, този човек идва от другата страна. Той познава техниките и манталитета на хората от Изтока. А комунистите не мразят нищо повече от някой, който разбира техните методи. Как да разбереш ада, ако си ангел? А Светият Отец произлиза от място, където дяволите гъмжат. Той ги познава добре, знае техните интриги, които няма да бъдат разбрани от папа, роден на Запад.

Второ, ще се избавят от папа, чиято историческа задача е овладяването на Католическата църква, подкопана от съмнението, от наивността и благородството на мнозина свещеници, които не са безразлични към зова на марксистките сирени.

Трето, ако той умре, ще бъде избран нов папа, без съмнение италианец, не така твърд и информиран, както този мъж, който идва от студа.

Доста точна психологическа картина на мотивите, вероятно криещи се зад атентата. Маранш обаче, както става ясно от италианската сенатска комисия Митрохин" през 2005 г., никога не оповестява информаторите си, за да опази живота им.

Разпитите на Ахмед Али Агджа междувременно продължават. Тогава американската журналистка Клеър Стърлинг, която от десетилетия живее в Италия, решава да напише продължение на книгата си "Мрежата на терора". Обикаля Турция, Германия, Швейцария, среща се с италиански магистрати и офицери от секретните служби.

Все по-често в анализите им изниква думата "София". И, ако се вярва на Стърлинг, американци, германски и дори турски служби по различни канали навързват връзки и информации. Няма конкретни заподозрени, но се очертава цяла една картина.

На английски език бива публикувана книгата "Контрабанда и тероризъм" на левия турски журналист Угур Мумджу, който работи за в. "Джумхуриет". Тя е истински бестселър в Турция през зимата на 1982 г. В нея Мумджу твърди, че се извършва истинска "обмяна" на трафик на дрога срещу тероризъм: наркотиците се изнасят от Турция към Европа, а оттам (и то най-вече от Източния блок) се внасят огромни нелегални пратки оръжие към Турция и Близкия изток. "Посредническата страна" е Народна република България, а координацията се извършва от българската държавна фирма за внос и износ на оръжие "Кинтекст", създадена през 1965 г.

И още: че от близо десетилетие София се е превърнала в център на турската мафия. Че там безпрепятствено пребивават хора като Кръстника на мафията Абузер Угурлу и трафиканта Бекир Челенк, негова дясна ръка. Всичко това под покровителството на българските тайни служби (и със знанието на техните съветски началници). И че в един момент неслучайно в София се е озовал и Ахмед Али Агджа.

От 1 май 1982 г. Агджа все по-интензивно "откликва" по време на разпитите на съдия-следователя Иларио Мартела. Съобщава имена, обстоятелства. Въз основа на показанията му е арестуван в Швейцария неговия "сподвижник" Йомер Багдъжъ, който е екстрадиран в Италия.

На 13 май 1982 г. (точно година след атентата срещу папата) – се появява и публикацията на Клеър Стърлинг за "българската следа". Тя вдига много шум, но истината е, че публикацията значително се забавя, тъй като българинът Джон Дими Паница, редактор на "Рийдър дайджест" за Европа, на три пъти ѝ връща статията с настоятелното искане за допълнителна проверка на факти, имена и обстоятелства, на която тя се позовава в разследването си. Изрично уточнявам това, тъй като и до днес Дими Паница е изкарван едва ли не съавтор на хипотезата за "българската следа", а истината е друга – Клеър Стърлинг вече разполага с части от новите показания на Агджа пред италианското следствие. И на базата на тях обосновава статията си в "Рийдър дайджест".

На 11 юли 1982 г. до сходни изводи стига и турският журналист Орсан Йоймен в серия публикации в либералния в. "Миллиет". Няколко месеца по-късно Марвин Калб от NBC представя сходна хипотеза, където все по-ясно се говори за "българската следа".

А НРБ мълчи. Сякаш всички тези публикации нямат никакво отношение към тогавашната българска държава и от тях не биха могли да произтекат никакви действия. Да не говорим за моралния ущърб, който и до днес понася България.

Случаят "Антонов"

Сутринта на 25 ноември 1982 г. улица "Гориция" в Рим, където е и представителството на БГА "Балкан", е пълно с полиция. Около 10 ч. карабинери пресрещат българския гражданин Сергей Антонов, който идва на работа, показват му заповед за арест, слагат му белезници и влизат в представителството заедно с него. Антонов е заместник представител на "Балкан" в италианската столица, съответно няма дипломатически имунитет и разполага единствено със служебен паспорт. По спомените на очевидци той запазва спокойствие и влиза в кабинета си. В това време телефонът звъни. Слушалката вдига италиански полицай, който настоява да узнае с кого разговаря. На другия край е консулът Стефан Генев, който се представя като български дипломати и настоява да говори с Антонов. Полицаят се съгласява при условие, че разговорът се води на италиански. Антонов с пресипнал глас казва няколко думи, той говори зле италиански.

Консулът тръгва към офиса на "Балкан", където тече обиск. Представя се, иска да види заповедта за задържане. Връчват му прокурорското разпореждане и тук идва първата изненада. В заповедта естествено не се говори за "атентата срещу папата", но формулировката е не по-малко стряскаща: "заговор за държавен преврат". Генев е шокиран, нищо не разбира и моли за уточнение. Дава заповедта на една от секретарките, женена за италианец, която потвърждава, че обвинението срещу Антонов е точно такава – "участие в държавен преврат".

Всички са стъписани. Антонов най-вече – ръцете му треперят, не е на себе си. Отвеждат го в неговото жилище на улица "Пола" 29, където процедурата се повтаря. Италианската полиция иззема по списък лични вещи, негови записки и колекцията му от малки сувенирни бутилчици с алкохол. Последното изненадва консула, но не му дават никакви обяснения.

Консулът се качва на колата си и отива в посолството, за да информира българския посланик Венелин Коцев, някогашен завеждащ идеологията в София. Коцев нищо не разбира, сътрудници включват телевизора в посолството, където по първи канал на "РАИ" обявяват, че българският гражданин Сергей Иванов Антонов е обвинен като организатор на покушението срещу папата. Венелин Коцев не знае как да реагира. Дълго съставят шифрограма, която много късно е изпратена в София, където новината отдавна е известна от световните медии.

Пред струпаните италиански журналисти Антонов лаконично заявява, че "това е абсурдно" и че той е невинен. Междувременно става ясно, че в заговора са обвинени и още двама българи – помощник военния аташе Желю Василев и касиера на посолството Тодор Айвазов, които имат дипломатически имунитет, но в този момент се намират в България. Така Сергей Антонов се превръща в единствения обвиняем "на място".

А тогавашните български власти видимо не знаят как да реагират и то поради различни причини.

Посланикът Венелин Коцев на своя глава се връща в София, за да иска съответните "указания", каквито явно не получава. Зле пресметнат дипломатически ход, защото в следващите дни Рим отзовава своя посланик от София и така дипломатическите отношения между двете страни се "понижават" на равнище управляващи посолства, което е знак за сериозна дипломатическа криза между Италия и България.

Италианското правосъдие настоява Василев и Айвазов да дойдат за разпит в Рим. София отказва под претекста, че иска "твърди гаранции", отправят се предложения италиански магистрат да дойде да ги разпита в София. Така след време се стига и до знаменитата пресконференция в парк-хотел "Москва" (зле избрано знаково място – срещу съветското посолство), ръководена от Боян Трайков, на която говорят Желю Василев, Тодор Айвазов и съпругата на Сергей Антонов, а на края се появява дори Бекир Челенк. Спомням си добре тази пресконференция, както и идеологическата канонада в българската преса, с която се внушаваше, че сме изправени пред едва ли не нов Лайпцигски процес, на който един българин ще разобличи заговора на "западния империализъм".

В действителност нещата са доста сложни и съвсем различни. Става дума – както призна и Ахмед Али Агджа в интервюто си за Даниел Тренчева пред "Нова телевизия" – за мръсни "шпионски игри" в "Студената война", чиито нишки все още предстои да бъдат разплетени.

Секретен сътрудник "Крум" и лъжите в показанията на Агджа

На няколко пъти през годините ми се е случвало да се разминавам със Сергей Антонов по столичния булевард "Дондуков" – с една сянка на човек, потънал в някакъв свой свят. Пиша тези редове със съзнанието, че той в крайна сметка е бил "пожертван" – и от "чужди", но и от "свои"; представям си драмата и болката на него, а и на неговото семейство заради всичко, което им се е наложило да преживеят. И тъкмо заради това трябва да се изрече истината, а не, подобно на Агджа, да се прикриваме перфидно зад тресавището на "Студената война".

Първият разпит на Сергей Антонов в италианското следствие продължава 11 часа. Той не е на себе си, отговаря почти едносрично и само повтаря, че е невинен. Българското посолство едва му намира адвокат. Потърсените известни италиански юристи отказват – никой не иска да защитава човек, обвинен в толкова гнусно деяние като покушението срещу папата. Накрая се съгласява проф. Джузепе Консоло, известен юрист по данъчно право, който обаче не е специалист по наказателно право, което ясно проличава по време на процеса. Проф. Консоло, който е от стара католическа фамилия, прави този жест, воден от християнското убеждение, че всеки обвиняем има право на защита. По-късно към него се присъединява и адвокат Ларуса.

Ако човек сега пристъпи към този "процес на века", вижда как в хода на събитията факти, събития и обстоятелства непрекъснато и умишлено се преиначават. И истината се превръща в основния потърпевш.

Българската страна е в тежка ситуация: тя крие множество обстоятелства около Сергей Антонов и в същото време иска да отстоява невинността му. Италианското обвинение, което се базира върху признанията на Агджа, пък непрекъснато мени тезите си, в зависимост от странните обрати в неговите показания.

По време на цялата тази четиригодишна сага около "процеса Антонов", а и по-късно, българската държава така и не иска да отговори на няколко прости въпроса, които се задават: той бил е свързан с българската Държавна сигурност и какви задачи е изпълнявал на територията на Италия? Без едно подобно признание да доказва, че той бил част от заговора за убийството на Йоан Павел II. Само че – по силата на неумело отречените и потулвани факти – поне в очите на световното обществено мнение България се превръща в страна, замесена в атентата, която прикрива "Големия брат".

Едва днес, когато архивите на ДС са отворени, има свободен достъп до досието на секретен сътрудник "Крум" (Сергей Антонов). А обстоятелствата около вербовката и защитата му са описани в книгата "Сергей Антонов – страдалецът от Рим" на водещите му офицери – Атанас Кременлиев и Марин Петков, издадена в Благоевград през 2016 г.

Още от февруари 1977 г. Сергей Антонов е вербуван като сътрудник на българското разузнаване. Работил е за IV отдел, Външно контраразузнаване, вербуван от ст. лейтенант Марин Петков (за тези детайли от досието на Антонов дължа благодарност на Момчил Методиев, който специално ми ги предостави).

От книгата на Кременлиев и Петков проличава и паниката, която тресе Държавна сигурност след ареста на Антонов. Идва заповед да заличат регистрационните бланки на сътрудника в картотеката на агентурата, смятат да унищожат и досието му изцяло. И това е още през 1982 г.! В последния момент някой се усеща, че след време тези материали могат да потрябват (включително за защитата му) и няколко десетки страници от досието все пак оцеляват.

От досието на секретен сътрудник "Крум" става ясно, че на осем последователни срещи в конспиративни квартири в София са му били поставени следните "оперативни задачи". Да следи за: вътрешната и международна политика на Италия; валутния и митнически режим; българската колония; българската "вражеска емиграция"; идеологическата диверсия на Италия срещу НРБ; събиране на разузнавателна информация; установяване на потенциално полезни лица контакти; дисциплина и конспирация в работата.

Зададената му линия на поведение е следната: "без съществени отклонения от действителната му дейност да работи като служител на БГА "Балкан". Да не проявява груба активност при създаването на връзки. Постепенно да се свързва с фирми и централи, които контактуват с "Балкан". Редовно да поддържа контакт с нашата мисия в Рим".

Интересна е и психологическата характеристика на Сергей Антонов от досието, която го описва като много изпълнителен, но крайно стеснителен и дори твърде притеснителен човек. С други думи, не е никак подходящ за отредените му задачи. Очевиден проблем за една "шпионска дейност", но тъй като възложените му задачи са минимални (основно куриерски), той е инструктиран от ОР Марин Петков как да се държи, ако попадне в полезрението на италианските служби, и как да отрича дейността си. Можем да си представим шока на този човек, когато бива обвинен, че е "организаторът на атентата срещу папата".

Не е ясно и какви езици всъщност говори Антонов. В едни страници от досието чу се настоява, че имал "блестящ английски", но слаб френски – предишната му позиция в "Балкан" е била в Мароко. В друг документ се говори за много добър френски, но слаб английски (?); никъде не се споменава да е владеел поне говоримо италиански, а той четири години е зам. представител на БГА "Балкан" в Рим. Въпросът е важен, защото на процеса дълго ще се изяснява на какъв всъщност език биха могли да разговарят Антонов и Агджа.

Журналистката Стефана Билдирева, изпратена от "Работническо дело" (а вероятно и от службите) да отразява "процеса Антонов", описва смайването си при първата среща с него. Това става още, когато той е под домашен арест на улица "Пола": "В малкия хол на апартамента се ръкувах със симпатичен млад човек, който веднага правеше впечатление със своята стеснителност и скованост. Сергей Антонов бе учтив домакин, грижеше се за удобството на госта си. Разговорът се водеше за самолетите и за пътниците на "Балкан", за желанието му да се върне в София при своите близки. Всеки опит да засегна най-важната тема, която ме беше довела, мълчаливо бе отклоняван. Разговорът, ако това въобще можеше да се нарече разговор, ставаше тягостен" (Стефана Билдирева, "Атентатът. Петнадесет години по-късно, София, 1996 г.).

Билдирева констатира, че италианският език на Антонов е смайващо беден – за човек, който от 1977 г. работи в бюрото на "Балкан" е в непрекъснати контакти с италианци. Тя присъства на разговор между Антонов и адвокат Консоло, който настоява неговият подзащитен да се "потопи" в италианската атмосфера – да слуша, чете и говори на италиански, подобно на Агджа, който се чувства като риба във вода по време на процеса.

Преглеждат показанията му и се убеждават как по време на разпитите Антонов сам на себе си е вредил. Той затъва в противоречия какво е правил на 13 май 1981 г. Не си е спомнил, че съпругата му и дъщеря му тогава са били в България, докато Агджа настоява, че му е гостувал в тяхно присъствие в дома му.

Трудовата биография на Антонов също повдига много въпроси пред следствието, а и пред чуждата преса. Съдията Сантиапики държи да разбере как така човек, който дори не е завършил българска филология, работил е като разносвач на книги в Народната библиотека, а после и като осветител в театър "София", ненадейно става "ръководител на движение" в БГА "Балкан", без да има нужната квалификация за този пост. Какво означава това? И защо е бил изпратен в Рим?

Никакъв отговор от Антонов. Мълчание и от българска страна – поради обвързаността му със службите. На всички е ясно, че този човек крие "нещо". И това "нещо", признава Билдирева, е тъкмо принадлежността му към българските тайни служби, които от своя страна вършат купища гафове, изгаряйки паспорта на съпругата на Антонов, за да не е ясно кога тя е влизала и излизала от Италия.

Към това – от ответната страна – се включва с лъжите си Мехмед Али Агджа, който почти на всяко заседания прави гръмки декларации, подобни на тези от интервюто му за "Нова телевизия" – че той е "инструмент на Бога", нов Христос, който не носи отговорност за деянието си, доколкото то има своята "свръхестествена страна".

А в "по-човешката му страна" Агджа разказва версии, които смайват. Оказва се, че трябвало да убие не само папата, но и Лех Валенса. Имало план да ликвидира дори английската кралица и министър-председателя на Малта Дом Минтоф.

Но особено интересно е как е говорил тогава (и как сега) за виновността на Съветския съюз в атентата.

"Българите ли ви изпратиха в Италия?"

"Да, българите".

"Били ли сте някога в Съветския съюз?"

"Бил съм, но това няма значение. Съветският съюз няма пряка връзка с терористите. В Близкия Изток използва Сирия, в Европа използва България".

"Антонов участва ли?"

"Точно така, Антонов".

"И Айвазов?"

"Да, да. Айвазов и Колев. Те са моите съучастници в това".

На процеса Агджа подробно описва апартамента на Сергей Антонов на улица "Пола" и колекцията му от бутилчици с алкохол. Твърди, че в началото на май му е гостувал, че са пили чай в кухнята заедно с жена му и дъщеря му. Че Антонов, залепяйки си фалшива брада, го е откарал на оглед предишния ден на площад "Свети Петър" и то със служебната си "Лада". Че Айвазов и Василев са го чакали в българското посолство, откъдето са щели да го изкарат от Италия с български ТИР.

Дори авторката на "българската следа" Клеър Стърлинг" в книгата си "Времето на убийците" (1984 г.) е принудена да признае, че всичко това звучи невероятно и повече от фантасмагорично. Нали никой не би трябвало да вижда тези хора заедно преди подобен терористичен акт? Нещо повече – те не би трябвало да са се виждали помежду си, а да общуват чрез тайници, свръзки и т.н.

И тук отново стигаме до възможните версии и потулените истини в този "процес на века", които би трябвало да бъдат изложени в светлината на наличните днес документи и нови свидетелства.

Следва продължение