Българският евроскептицизъм - едно предизвестено раждане

В България явлението евроскептицизъм, познато във всички страни на Евросъюза и разпростиращо се с голяма скорост и сред кандидатите от Централна Европа, изглежда като неуместна екзотика.

Българските политици имат луксозната привилегия никой да не оспорва засега основните стратегически цели на държавата ни и поради това разполагат със силна обществена поддръжка за стремежите за членство в Европейския съюз. Опитът на другите източноевропейски страни обаче показва, че никой не е имунизиран към евроскептицизма, чиято същност може да се резюмира в две думи - разминаване на обществените очакванията с действителната реализация на европроекта.

В тази схема на пръв поглед има два елемента, които пораждат скептицизъм - очакването и реализацията. Ако се замислим обаче, ще видим, че реализацията не може да се променя произволно. Тя е резултат в рамките на възможното - такъв, какъвто успеем го да постигнем. Рамките на реализацията на европроекта също не са произволни и зависят от нас, но в много по-голяма степен от партньорите ни в Брюксел.

От нашите усилия зависи да не се провалим и да не пропилеем възможните си шансове. Правилното и реалистично определяне на границите на възможното в преговорите с ЕС е условие да не се чувстваме нещастни и несправедливо обидени тогава, когато не успеем да реализираме предварително поставените нереални цели.

Лекарството за политическата болест евроскептицизъм всъщност се оказва правилно управление на обществените очаквания, което се постига със здравомислие, обикновен реализъм и честност.

Вместо това почти ежедневно управляващите ни зареждат с такъв пионерски оптимизъм, на който дори българският език взе да става тесен. Какъв ли суперлатив би могъл да приложи сам към себе си външният министър, щом на 20-та затворена глава от преговорите с ЕС вече е постигнал "зашеметяващ успех"?

Нека обаче оставим езиковите главоблъсканици на министъра. Сигурни сме, че ще се справи някак.

Проблемът е, че подобни веселящи изявления се явяват като естествен резултат от генералната цел на правителството - да приключи преговорите с Брюксел през 2003 г. и така да догони 10-те държави от първата вълна на разширяване на ЕС. Оттук насетне официалните изявления оставят българската публика сама да си фантазира - щом "сме затворили всички глави" (като централноевропейците), ще настояваме за равно третиране и включване към първите десет.

Внушението, че присъединяването към ЕС е равносилно на броя на затворените глави, може да е много удобно за отчитане на "зашеметяващи успехи", но всъщност създава едни нереални илюзии. Нито един отговорен фактор от Евросъюза не е подкрепил дори с намек изпълнимостта на плана да се включим към първата вълна на разширяването на ЕС. Напротив, ясно е заявявано, а последно и от най-меродавни източници, като еврокомисарят Ферхойген и канцлерът Шрьодер, че бюджетът на ЕС е фиксиран до 2006 г. и в него няма предвидени средства за повече от 10 нови страни.

Може да не ни е приятно, може дори да си мислим, че не е справедливо, но такива са правилата на играта, в която НИЕ искаме да се включим. Късното започване на преговорите, нерешителните реформи до 1997 г. не могат да бъдат изтрити от живота ни и трябва да имаме смелостта да носим последиците от собствения си политически избор през всичките тези години.

Ефектът от насаждането на нереалистичното очакване, че България може да бъде сред страните от първата вълна на ЕС, може лесно да се предвиди. Тези от българите, които са повярвали, че сме изпълнили "всичко както трябва" в преговорите, ще се почувстват измамени и несправедливо обидени. И понеже е малко трудно да си представим български политици, които реалистично да заявят, че винаги са били наясно с изоставането на България и че то не може да бъде наваксано за 3 години, докато останалите са изминали 13 - единственият начин, който остава на управляващите, е неявно да прехвърлят на Брюксел отговорността за собствения си неуспех. Дивидентите, които могат да се получат с подобен подход са малки и конюнктурни, но със сигурност ще стимулират антиевропейски чувства.

Бързането за затваряне на глави има и друга страна. Колко от българските граждани са наясно какво се договаря в Брюксел, какви ангажименти се поемат, какво ще означава това за страната през следващите години? Дори да са договорени най-благоприятните режими, условия и преходни периоди, никой не знае за това, което пък създава реалните условия за насаждане на съмнения и опасения у българското общество.

Колко от политиците ни обясняват, че членството в ЕС е и комплекс от конкретни задължения? Като пример за подобна лоша информационна стратегия, която подкопава из основи българския европроект, е липсата на смислен дебат и ясно обяснение защо първите четири блока на АЕЦ "Козлодуй" ще се затворят. Вместо да обяснят кое е опасно, кое колко наистина струва, политиците от всички цветове си прехвърлят отговорността, лансират безумни референдуми или наивни идеи как да спрем и после пак да пуснем блоковете.

Натрупването на евроскептицизъм у българското общество, и то в името на незначителни цели и безсмислени рейтинги, може да се окаже опасно, да доведе на власт антиевропейски сили и така да заплаши единствения реален политически проект на България. В подобна обстановка комбинация от национализъм, силна ръка и социален популизъм може да се окажат следващата печеливша парламентарна формула.