Българският консенсус за НАТО е крехък

"До ноември в България цари примирие. Всички партии са единодушни, че би било национална катастрофа, ако държавните и правителствени ръководители на страните от НАТО, които тогава ще се съберат в Прага, не отправят покана за членство в алианса."

Така започва статията във "Франкфуртер алгемайне цайтунг", в която авторът Райнхард Везер застъпва становището, че сега в България се прави всичко възможно, за да се избегне впечатлението за политическа нестабилност. Тези опасения - че в чужбина може да се констатира нестабилност - документират

промяна в съзнанието на българите,

смята авторът.

"До преди повече от една година тогавашното правителство възхваляваше България като остров на стабилност и сигурност на размирните Балкани. И не без основание. Докато през 1997 година албанската държава потъна в хаос, конфликтът в Косово ескалира, диктатурата на Милошевич в Сърбия руинира страната и Македония бе изправена на ръба на гражданска война, България преживя четири години със стабилно правителство, чийто реформи в икономиката, правосъдието и армията, както и външната ѝ политика, срещаха одобрение от Брюксел. И отношенията между българи и турци, които съставляват около осем процента от населението, бяха така нормални, както отношенията между мнозинството и малцинство в никоя друга източноевропейска държава."

По-нататък "Франкфуртер алгемайне цайтунг" посочва, че през миналата година в България бяха сменени правителството и президентът,

без да се промени външнополитическата ориентация

на страната. Новият външен министър Соломон Паси е политикът, който през 1990 г. бе първият, който, тогава осмиван от почти всички, се осмели да каже публично, че България трябва да се стреми към членство в НАТО. В течение на миналата година общественият консенсус за приемане в НАТО и в ЕС, който според анкетите достигна 75 процента, нарасна още повече. Партията на турското малцинство участва в правителството, без това да предизвиква националистически тенденции сред българите.

Въпреки това напоследък Брюксел не ухажва българите - както НАТО, така и ЕС обръщат все по-категорично внимание върху все още съществуващите дефицити. Тези предупреждения имат особен ефект в България, защото вътрешнополитическите противници и медиите критикуват все по-гръмогласно бездействието на правителството на министър-председателя Сакскобургготски. От началото на годината кабинетът изглежда толкова слаб, че, ако не бяха го щадили поради по-високопоставени цели, почти никой в София не би и се басирал, че до края на годината той ще оцелее. Освен това се носят слухове, че в НАТО са много обезпокоени, че след встъпването в длъжност на президента социалист Първанов през януари на важни позиции

в тайните служби са назначени стари комунистически кадри.

Според автора Райнхард Везер, причините за общата несигурност спрямо перспективите за интеграция в НАТО и Евросъюза са следните: "Консенсусът по това членство е все още крехък - едва през май 2000 година днешният президент Първанов реши да преориентира към прозападен курс тогава ръководената от него бивша комунистическа - социалистическа партия. Само малко преди това той положи големи усилия, за да попречи на една делегация на БСП да замине за Белград, за да присъства на партийния конгрес на социалистите на Милошевич.

До 1996 година не бе ясно какъв път ще поеме комунистическа България. До тогава старата номенклатура управляваше само с едно малко прекъсване, забавяше реформите и изведе страната до ръба на банкрута, докато във външната политика лавираше между Изтока и Запада. Макар че през 1995 година социалистическото правителство внесе молба за

членство в ЕС, България бе на път да се превърне в една от бедняшките колиби в Европа и да бъде изключена от интеграционния процес."

В отбранителната доктрина на страната от 1998 година се казва, че България води политика на сигурност на основата на сътрудничество, интеграция, дългосрочна макроикономическа стабилизация и икономически прираст - пише по-нататък "Франкфуртер алгемайне цайтунг".

"Така се реагира на опита, събран през

пропилените години от 1989 до 1997,

през които опасност за българската държава произлизаше не само от войните в съседна Югославия, а и от вътрешното разпадане на държаната и обществото. Осъзнато бе, че най-голямата заплаха за една икономически слаба страна като България, която почти не разполага с полезни изкопаеми, се състои в това да бъде изключена от информационните потоци и решения на международната общност. Република България не гледа на никоя страна като на враг, се казва в отбранителната доктрина, и тя не е изложена на непосредствена военна заплаха."

Това се отразява в реформата на българските въоръжени сили, която трябва да приключи през 2010 година - пише Райнхард Везер и изтъква: "Макар, че тази реформа е свързана със социални проблеми, правителството държи до края на 2004 година да намали числеността на войските на 42 хиляди и 100 души от около 100 хиляди през 1999 година и малко повече от 77 хиляди през 2000-та. Целта е в края на тази година да останат около 50 хиляди войници. Въпреки съпротивата от средите около вицепрезидента Ангел Марин, който през 1998 година бе уволнен от тогавашния президент Стоянов заради критиката му срещу прозападната ориентация на въоръжените сили, това намаление ще доведе до преждевременно пенсиониране на много офицери, които са били обучени в Москва. Предвидено е до 2010 година сегашната наборна армия да се превърне в професионална.

Успоредно с намаляването на числеността на армията се изваждат от употреба оръжия и съоръжения, които или са вече остарели, или пък чиято поддръжка е много скъпа. Официално се казва, че с продажбата на тези оръжия ще се финансира една част от армейската реформа. Но дали тази сметка ще излезе вярна, е несигурно. Едва когато приключат важните структурни промени в рамките на програма за модернизация, която ще продължи до 2005 година, ще се пристъпи към покупка на нови оръжия и съоръжения."

По радио "Дойче веле"