Българският нападател Димитър Бербатов вече е играч на френския отбор Монако.
33-годишният нападател премина от Фулъм при монегаските под наем до края на сезона.
Договорът му с английския отбор обаче изтича след края на сегашния сезон, когато той ще стане свободен агент и може сам да реши къде да продължи кариерата си.
Бербатов ще замести в Монакo тежко контузената колумбийска звезда Радамел Фалкао.
”Много съм доволен и развълнуван, но в същото време малко нервен. Нямам търпение да започна тренировки с новите ми съотборници и да стартирам този нов епизод от кариерата ми", каза Бербатов пред сайта на Монако.
Бербатов бе свързван с трансфер в Тотнъм, Арсенал и турски отбори, но в крайна сметка премина в Монако, който се бори за челните места във Франция.
Очаква се дебютът на българина за новия му тим да е още на 9 февруари в дербито между Монако и Пари Сен Жермен.
За честна и независима журналистика
Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.
7 коментара
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.
Давай,Бербо!Помогни на Монако да покорят върха!
Обичам го това момче и се гордея с него! Един от малкото българи, които могат да устоят на много пари и да не загубят мярка. Шапка му свалям.
Комунизъм = глад и мизерия!
Да му мислят в Монако как ще се нагаждат към примадоната. Този Риболовлев излезе голям глупак.
на девети февруари ,ЕВЕНТУАЛНО ИБРАХИМОВИЧ СРЕЩУ БЕРБАТОВ-ДВЕ БАЛКАНСКИ ОСТРИЕТА КАТО ВОДАЧИ НА НАПАДЕНИЯТА НА ДВА ОТ НАЙ ДОБРИТЕ ОПТБОРА ВЪВ ФРАНЦИЯ,ПОВОД ЗА МАЛКО ГОРДОСТ ЗА ИСТРАДАЛИ БЪЛГАРИ И БОШНЯЦИ!Ж.РАЙКОВ.
Дълбок поклон пред светлата им памет
Днес е ден на почит към жертвите на комунизма. Предлагам ви част от един фундаментален труд, който подготвям от дълго време, в която се разказва за този зловещ ден, защото трябва да знаем имената и на екзекуторите - част от комунистическия репресивен апарат от масови убийци.
Нека Бог да прости жертвите и никога не прощава на убийците !
В късният следобед на 1 февруари 1945 г. пред сградата на Съдебната палата са организирани митинги, множеството е обладано …
от прастарото усещане за кръв, за отмъщение, за жестокост, комплекса на Андрешко да види бирника, закачен на въжето. Развяват се червени знамена, на плакатите с чук и сърп пише само едно – „Смърт!”. Разбира се, сборището е организирано с точно определена гадна цел – да не се позволи свиждане на обречените с роднините, да се осуети евентуална възможност за възражение от страна на бившите държавници и да се бърза, много, много са бързали хората на комунистическата партия да си организират касапницата и да не се даде никаква възможност на многобройните чуждестранни наблюдатели за среща с вече осъдените. И понеже Георги Димитров – Дед и Трайчо Костов – Спиридонов вече са определили присъдите доста по-рано всичко е подчинено на бързата процедура. Открих във вече обилната документална литература следния прелюбопитен факт – присъдата се чете в късния следобед на 1 февруари/около 16.30 часа/, излъчва се по радиото, заглушено от виковете на митингуващите комунисти. Нека припомним, че много от роднините на арестуваните са изселени в страната, където радиото в ония години си е лукс, достъпът до съдебната зала е строго ограничен, а вестниците излизат със закъснение на следния ден – 2 февруари. На този 2 февруари присъдите отново са прочетени по радиото – този път спокойно и уверено, когато вече бившите регенти, министри и депутати са били разстреляни! Дори след прочитането на присъдите на другия ден главния обвинител Георги Петров казва по радиото: „Народните представители, които не са получили смъртни присъди, могат повторно да бъдат съдени и подведени под отговорност от „местните народни обвинители” и съответно съдени в избирателните им райони, като могат да получат смъртни присъди.”
Архивите ни разкриват и внимателната подготовка, която комунистите предприемат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 г. репресивните органи са предупредени „да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит за промяна на линията на Народния съд, както и възможни протести на отделни обществени групи”. Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години след това, декларира: „Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му”. За подготовката и същинския разстрел в началото на 1945 г. в София е привикан целия помощник-командирски състав на българската армия. Това са и преките организатори и участници в предстоящата кървава разправа. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност и шефа на спец-отдела полковник Лев Главинчев – съдист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това се хората, които отговарят „работата” да се свърши с нужната жестокост, бързина и потайност. Те са извикани от ЦК на партията от фронта, за да им се дадат подробни инструкции за организирането и провеждането на екзекуциите. Организирана е и специална команда за убийствата, начело със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава и` са само комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев като имат дори … партиен секретар на временната група за разстрели. Това е комуниста Кольо Петков-Моряка, съучастник на Мирчо Спасов в екзекуцията на техния човек, обвинен в предателство пред 1944 г. Никола Милев. Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи, с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия начин трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цял един парламент и повече генерали, отколкото България е загубила през трите войни, които води през 20 век. Депутатите от 25 народно събрание са избити, въпреки съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по цял свят.
Преди това в ЦК на БКП има изключително важен спор и той е как да бъдат екзекутирани осъдените. За класическия начин „чрез обесване” настоява зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който иска по този начин да отмъсти за своите другари, взривили църквата „Св. Неделя” през 1925 г., но е надделяло мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и любим метод на болшевиките. По този начин, според главорезите – „работата ще се изпълни бързо и чисто”, а това е основната цел на палачите в онзи исторически момент.
Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „Алабин”. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но… Следващата жертва е бившия министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал „Не трябва да плачем за нас, а за България”, после запява националния химн „Шуми Марица”. Разбиват му главата с револвер.
Ето какво си спомня Царица Йоанна за тази зловеща нощ: „На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. "Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.“ И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. …
…Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит..
…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо.
… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“
Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийния секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе … „партийно събрание”! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените - трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: „Губиш ни времето, Левчо. Без формалности”. Освен взвода за убийства, на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви/Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: „Лично пролях синята кръв на Кирил!”, но същото ще твърди и Главинчев – „Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов.” Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата, на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех” Кики…” Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история само българските убийци-комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?
Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашният началник на служба „Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. „Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев.” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.
Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.
Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3 - ма регенти, 22 министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се „отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници.
Телата на държавният елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.