Членството в НАТО е най-доброто нещо за общество в упадък като българското

Месец преди срещата на НАТО в Прага България очаква да бъде сред поканените за членство в алианса. Тази безспорно добра външнополитическа новина съвпада с публикуваните наскоро данни за състоянието на българското общество, които отбелязват най-големия обществен спад за последните 12 години. Какво може да създаде това противоречие и не е ли опасно?

Не виждам противоречие. Даже самият факт, че членството в НАТО се възприема като възможно най-добро събитие, донякъде отговаря на това състояние на дълбок песимизъм в собствените възможности и за собственото развитие. По същия начин както се очаква членството в ЕС. Донякъде членството в ЕС и НАТО се възприемат като сламка за давещ се, така че не виждам никакво противоречие в дълбокия упадък на българското общество и тези възторжени очаквания за членство в НАТО и ЕС.

В този смисъл членството в НАТО може ли да бъде спирачка на тези процеси или да бъде катализатор на още по-отрицателни процеси? В каква посока могат да тръгнат нещата след Прага?

Трудно е да се предскаже как ще се развиват събитията след Прага. По-скоро членството в НАТО би било не толкова спирачка, колкото в един ограничен периметър би помогнало да се стабилизира някакво достигнато качество на българската демокрация и пазарна икономика. Така че в известен смисъл членството в НАТО се явява гаранция за определен тип развитие на България. Но основният проблем за мене е, че през последните 12 години деградира именно българската увереност, че българско общество може да постигне самостоятелно определени резултати и затова се чака такава помощ отвън. Това не е нещо ново. Преди големите надежди преди 30-40 години са били съсредоточени върху Съветския съюз, световното миролюбиво човечество и т.н. Сега тези надежди са съсредоточени върху евроатлантическата общност. Тоест - тука виждаме един типичен синдром на едно закъсняло развитие, едно догонващо развитие и едно разбира се, доста тревожно за самите българи състояние.

България е една периферна страна - от културна гледна точка - периферия на това, което се случва сега в света. От гледна точка на това - влизането на България в един по-глобален процес на комуникация, какъвто безспорно предполага членството в НАТО, какви ключови предизвикателства представлява пред страната? Пред традиционния български културен манталитет?

Най-напред, самото самоопределяне на България като периферна страна, от която нищо не зависи, е част от този традиционен манталитет. Така че България по някакъв странен начин се самоопределя като малка страна, докато има далеч по-малки страни като Кипър, Люксембург или Малта, да не говоря пък за Ирландия, които в момента нямат точно такъв упадъчен манталитет. Това за мене е големият проблем на българското общество - в собствените си очи то се смалява от гледна точка на възможности и на желания.

Това, че България е периферна страна, не може да се приеме на всяка цена като отрицателно. Малта, Кипър, Гърция също са също периферни култури от гледна точка на глобалния диалог с неговите постоянни участници - например Съединените щати, Германия. От тази гледна точка на мен не ми се струва отрицателно, просто може да има ново съдържание.

България е периферна страна, както и Гърция, както и Кипър, от гледна точка на това, което най-общо може да се определи като западна цивилизация. Това се дължи най-общо на обстоятелството, че българското общество не е едно западно общество, а общество, което желае да бъде западно. В някакъв друг ракурс българското общество не може да се разглежда като точно периферно. И в това отношение е доста любопитно да се погледне каква беше България примерно в съветската система. Всички знаем недостатъците на тази система и ужасните ѝ черти, ако щеш. Но от гледна точка на самочувствието на българския елит, той имаше далеч по-издигнато място в тази структура, отколкото може някога да се надява да има в евроатлантическата общност. Това е един голям парадокс, че демократизацията, свободата на словото - всички тези неща, които ние свързваме със западната цивилизация, някак си също са привързани към един доста нисък статут на България и на българина.

Това тогава изисква преосмисляне на този статут на елита.

Да, разбира се, но това вероятно е процес, който ще отнеме десетилетия, ако не и столетия, и разбира се, е доста труден процес. Нека да погледнем например икономическият елит на България - лица, които са започнали своята кариера в предишната ситуация - на доминирата от Съветския съюз система, сега заемат ключови позиции. Така че и новото се вижда заредено с твърде много от старото. Изграждането на един нов икономически, нов културен елит отдолу, по еволюционен път, е процес, който отнема столетия. За 12 години не може да се получи.

Другият голям проблем на България и българското общество за тези 12 години, че всички тези цели, които България си поставя - и членството в ЕС , и НАТО - не могат да бъдат преведени на езика на нормалния българин и както показват изследванията - не могат да го мотивират. Ти имаш ли лично за себе си идея - къде е пречката това да се случи?

Донякъде това е неспособността на българския елит да общува с така наречените маси, освен по някакъв лозунгарски начин. В България дебатът, доколкото съществува, е много незначителен и оскъден в сравнение с дебати, които протичат в страни като Полша или Унгария, да речем, която по-съизмерима с България - по територия и по население. Така че - има някаква недостатъчност на самия български елит по тази точка. Липсва култура на дебата. Дори по въпроса за НАТО се възприема като много хубав тон всички да говорят по един и същи начин и се гледа като много лошо на това да се изразяват някакви съмнения. Съмненията се изразяват в някакво пусто пространство, хубавите неща също се говорят в някакво пусто пространство, без да протича диалог между двете. И това е пак състояние на едно незападно общество, което не е свикнало да дебатира. Как можеш да си представиш например някакъв български евроскептизицъм? Аз за себе си нямам никаква идея какъв е този евроскептицизъм. Тази носталгия за предишни ситуации, за предишен режим, не е точно евроскептицизъм. В други източноевропейски страни се заражда техен, нов оригинален евроксептицизъм, но точно такъв в България почти не се забелязва.

Тогава членството в НАТО не може да промени нищо от това? Състоянието на обществото не може да бъде променено от едно членство в НАТО?

Не съвсем , защото бих се изразил малко парадоксално, защото членството в НАТО е най-доброто от многото възможни решения в сегашната ситуация. В такъв смисъл, че България се намира като общество и като нация в доста колабиращо състояние. В такава ситуация членството в НАТО би завело страната в една ниша, така да се каже, която би ѝ дала възможност да си събере мислите, да си отдъхне и да почувства някаква увереност, че има някаква стабилност, има някаква яснота - къде точно се намира България. Защото България не само се намираше в такъв преход, но тя изпадна в някакво такова безвъздушно пространство - нито е с Русия, нито е против Русия, хем е със Запада, ама хем не е точно със Запада. В този смисъл влизането на България в НАТО слага едни много ясни детерминанти, много ясни координати - къде точно се намира България. И вече е въпрос на самата страна - доколко ще ги напълни с някакво свое съдържание. По подобен начин примерно се е развила Гърция, пък също и Турция, когато през 50-те години те стават членове на НАТО. На тях също им е трябвало доста време, за да си намерят специфичното място в НАТО.

Излъчено по Радио "Свободна Европа"