ДПС за пети път между делегати и ръководство - единият пак е излишен

Лютви Местан тази сутрин опроверга флагрантното съобщение на ДПС от уикенда - че ще предаде на Трибунала в Хага асимилацията на българските турци и ще съди България за геноцид. Заявката на Движението беше повече от абсурдна - Хагският трибунал води дела само за престъпления от 90-те години и извършени само в бивша Югославия. С един замах ДПС беше вкарало България в друга държава и анахронично преплело българските престъпления от 80-те с тези, извършени 10 години по-късно. Според Местан партията му е допуснала грешка именно в този смисъл. Благодарение на тази навременна намеса ДПС излиза от ситуацията без да е залято от твърде много подигравки за некомпетентност.

Остава обаче един въпрос с многогодишна давност -

защо всяка национална конференция на ДПС води до абсурди

като сегашния. Всеки път в името на делегатите бива изречено нещо бомбастично, което след конференцията бива опровергано. Журналистите, машинописките или някой трети винаги не е разбрал. Най-фрапантният пример беше поднесен на форума на Движението през ноември 1993 - тогава Ахмед Доган осъди православния натиск над традиционните мюсюлмани в Западните Родопи и беше произвел два доклада - единия прочете, а другия раздаде на журналисти. Четейки от първия Доган произнесе - "Ако трябва да избираме между националния суверенитет и правата на човека, ние ще изберем правата на човека, господа, заедно с всичко, което произтича от това" (бурни овации в залата). В раздадения пишеше: "Ако трябва да избираме между националния суверенитет и правата на човека, ние ще изберем и двете." На въпрос кой цитат да се смята за верен, предвид очевидното им взаимоотрицание, лидерът на ДПС каза, че в първия имало машинописни грешки.

Делегатите на ДПС са обикновени хора от далечни на София села и градове, понесли трагичните удари на живковата асимилация, унижение, преследване и депортиране. Разликата между тях и централното ръководство не е заложена само в марката на костюма и цената на вратовръзката. Тя е предимно ценностна. За делегатите думата "правосъдие" е изпълнена с реално съдържание - те наистина недоумяват как е възможно за 12 години да няма осъден за най-масовото престъпление на комунистическия режим. За централното ръководство обаче правосъдието е място за политически игри, шантаж и корупция, а асимилацията на българските турци - приключен исторически факт, в който

и самите лидери не са играли завидна роля.

Тези възгледи нямат шанс да се съберат. Те могат да съжителстват само в полето на обещанието. При това абсурдността му е категорично неуловима - кой на село е чувал за граници на юрисдикцията на далечния Хагски Трибунал?

Има и друго - именно не-преследването на престъпниците от Политбюро осигурява на Доган дълголетно лидерство: докато извършителите не са наказани от българската държава, над българските турци ще продължава да тегне усещането за застрашеност. И партия, произлязла от общите им корени ще остава единствен гарант, че трагедията няма да се повтори. Точно заради това ръководството ѝ остава на място - делегатите знаят, че вътрешен скандал ще разклати или поне ще уязви самото движение.

Тези фактори ръководят политиката на ДПС поне от втората година на съществуването му. В началото на Великото народно събрание

Доган искаше забраната на БСП,

а две години по-късно направи с нея правителство. В началото беше реален символ на угнетените български турци, искаше безкомпромисен процес за извършителите на асимилацията. После пиеше кафе с главния прокурор. Със следващия - също. Просто му трябваше време, за да прецени перверзния залог на оставането си на лидерското място. Това не е само продукт на агентурното минало, това е банален политически разчет, какъвто съществува и в другите партии. Но два пъти по-тежко отекващ от този на другите, защото спекулира върху най-фината струна на човека - забраняваната му идентичност, отнетия дом, зачеркнатата биография.

Централата на ДПС знае от твърде отдавна как е формулирано прокурорското обвинение за асимилацията - така е построено, че да доведе до непременно оправдание, ако изобщо някога стигне до съд. Прокуратурата изобщо не е завеждала дело за депортирането, нито за асимилацията.

Тя не обвинява никого в реалното престъпление,

на което през 80-те бяхме свидетели. Напротив - обвинителният акт, който прилича на адвокатска пледоария, твърди, че Живков е искал да възстанови историческата справедливост като "върне" изконните български имена на поробените в ислям българи. Това не е текст от времето на комунизма, това е написано в наши дни, в разгара на пазарната икономика, натовската ориентация и свободата на словото.

А обвинението е предимно следното - че български турци са били незаконно изпратени в лагера Белене и малтретирани. Всеки български турчин ще потвърди, че в Белене никой не е бил малтретиран. Незаконно задържане, насилствена изолация, нарушени права - да, но не и физическо посегателство, независимо от по-ранната мрачна слава на сталинския лагер. Освен това не е ясно как Георги Атанасов, последният останал обвиняем, би могъл да е персонално отговорен за подобно престъпление. Иначе казано, напълно безсмислено е да се призовава делото да приключи най-после - неговият финал би бил по-комичен и от този на процеса над Живков.

Проблемът е в самата правосъдна система, която допусна подобни прокурори на ключови места. Те се превърнаха в отрицание на собствената си професия, като бездействаха пред престъпленията или противодействаха на правосъдието. Проблемът е и в онези политици, които вместо да построят работеща система, с мълчанието си допринесоха за нейното безпрепятствено опорочаване.

ДПС не прави изключение от тази поредица на отговорните. Този уикенд идва поредното потвърждение за политическата му несъстоятелност - издирването на несъществуващ външен съд е не повече от признание, че движението смята за приключил въпроса с правосъдие вътре в България. И че то дори не допуска да използва участието си във властта, за да помогне за реални реформи в съдебната система.