Енергийната стратегия и предателството на националните интереси

Правителството бърза. Правителството много бърза да прехвърли някому отговорността за най-горещия картоф в държавата – проекта АЕЦ “Белене”.

И има много сериозни основания за това свое бързане. Защото става дума за проект, който обслужва не националните интереси, а тези на Русия.

Който откъсва България от ЕС и я постава в пълна енергийна, а следователно и политическа зависимост от Кремъл.

Който обременява страната ни с милиардни дългове, които ще бъдат изплащани поколения наред.

Който е опасен за българските граждани – особено в контекста на събитията във Фукушима, тъй като предполага строеж на ядрена централа в зона с доказани сеизмични рискове.

Който предполага хаос, свърхроизводство и закриване на алтернативни мощности в българската енергетика.

И който най-сетне няма дори сериозна икономическа обосновка – защото след десетина години, когато централата проработи, няма да има реален пазар за произведената от нея електроенергия.

При цялата съвкупност от вредни за България последствия, свързани с АЕЦ “Белене”, този проект няма как да не бъде определен като национално предателство.

И вземащите решения за неговата реализация би трябвало да бъдат съдени по силата на член 103 от Наказателния кодекс, който – нека припомним – гласи следното: “Който, изпълнявайки държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от десет до петнадесет години, както и с лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 9.”

Бившият шеф на НЕК, подписал при последните преговори с “Росатом” руското вместо българското предложение – под формата на анекс 12, попада под юрисдикцията на този текст. Същото се отнася обаче и за Симеон Дянков, одобрил предложението, и за Бойко Борисов, премиер на България – официализирал руското искане АЕЦ “Белене” да се строи – и превърнал се в негов застъпник, рамо до рамо с българският президент Георги Първанов, инициатор и “архитект” на руските енергийни проекти в България.

Анекс 12 определя двумесечен срок за сключването на основния и цялостен договор за строежа на ядрената централа – абсолютно недостатъчен за каквато и да било по-сериозна преценка от страна на наетия при твърде странен договор консултант – банката HSBC (която ще получи твърд хонорар от 2 милиона евро, ако отхвърли проекта, но някъде между 50 и 100 милиона, ако го одобри).

Подписването на окончателен договор е рисков акт за българското правителство – който може да приключи с непредвидими последствия. Рисков е – тъй като става дума за проект, който по най-скромни изчисления ще струва повече от 10 милиарда евро – при това без сериозна икономическа обосновка, без съгласие от страна на ЕС (нека напомня: принципното съгласие беше оттеглено от енергийния еврокомисар Йотингер), и дори без одобрение от Държавната агенция за ядрено регулиране (такова е дадено не за строежа, а за проектиране на централата).

И именно затова правителството бърза. Бърза да прехвърли отговорността, да получи индулгенция,

да размие персоналната отговорност в колективната безотговорност.

Бърза да прехвърли горещия картоф в ръцете на най-удобната за подобни случаи институция – парламента.

В същото време не се поема риска народните избраници да дискутират дали да се строи АЕЦ “Белене” или не. Подобно обсъждане би предизвикало и остър граждански дебат, а от него управляващите бягат като от чума. Далеч по-удобно е това решение да бъде омаловажено, да бъде потопено в море от експертни общи приказки, статистики и диаграми.

Формата е намерена и тя се нарича “Енергийна стратегия на Република България до 2020 г.”

Днес (4 май) същата влиза в обсъждане в комисията по енергетика, където решението е предизвестено. Утре, благодарение на всеизвестната привързаност на г-жа Цачева към този проект, може да цъфне в пленарната зала – и да бъде гласувана с огромно мнозинство. Чрез което правителството ще получи своята тъй насъщна индулгенция, а отговорността за това престъпление срещу нашето бъдеще ще бъде размита под формата на “народна” воля.

Строежът на АЕЦ “Белене” е основният проблем пред енергийното и политическо бъдеще на страната. Както и основният фактор, който обръща българската енергетика буквално с главата надолу – тъй като предполага свръхпроизводство много над националните необходимости, което неизбежно ще доведе до закриване на енергийни мощности и огромни проблеми с управлението на енергийната ни система (например ядреният реактор не е нещо, което можеш просто да изключиш при сезонния спад на потребление – могат да се изключват само ВЕЦ-овете и ТЕЦ-овете, благодарение на което същите ще бъдат доведени до фалит).

Въпреки това в разпростряната на цели 44 страници енергийна стратегия на този проект са отредени само няколко реда – а именно следните:

“В търсене на разумния баланс между наличния енергиен ресурс в страната и европейските цели за чиста енергия, българската държава ще продължи да подкрепя и насърчава развитието на ядрената енергетика. Ще отстояваме позициите си пред европейските институции за запазване и увеличаване дела на ядрената енергетика в страната чрез удължаване експлоатационния срок на блокове 5 и 6 на АЕЦ "Козлодуй”, както и изграждането на 2000 Мвт нови ядрени мощности (АЕЦ "Белене” и/или блокове 7 и 8 в АЕЦ "Козлодуй”). Основен ангажимент ще бъде и изграждане на национално хранилище за ниско и средно активни радиоактивни отпадъци и хранилище за сухо съхраняване на отработено ядрено гориво в съответствие с най-добрите международни стандарти, както и инвестирането в обекти за окончателното съхранение на отработеното ядрено гориво.”

Толкоз. Нито дума за това, че страната ни, която няма пари за пенсии, здравеопазване и култура, ще трябва да се бръкне с цели четири милиарда евро само за инфраструктурата и поддържащите централата съоръжения (като хранилището за ядрено гориво, поддържащите и компенсиращи мощности, далекопроводите и прочее) – извън тези хипотетични 6.3 милиарда, за които претендира руската страна и които съставляват стойността само на ядрения остров, но не и на сложния енергиен и логистичен комплекс, необходим за нейното функциониране.

Никой  не споменава и това, че централата трябва да бъде застрахована, което само по себе си е сума над един милиард евро.

Никой не споменава отчисленията, които централата ще бъде длъжна да прави за своето погребване – след изтичането на проектния срок.

Никой не споменава, че по-високите изисквания за сигурност на ядрените централи, които ще бъдат въведени консенсусно в целия свят във връзка с трагедията във Фукушима, също струват пари – и то не малко – поради което редица проекти са замразени, а експертите вече спорят дали при това положение инвестирането в ядрени централи ще бъде печеливша дейност или не.

Никой не споменава дребната подробност, че при калкулацията на всички тези разходи изискването същите да бъдат покрити от производство на електроенергия в рамките на 15 години предполага цена от 12 евроцента на киловатчас, което прави продукцията на АЕЦ “Белене” непродаваема.

И най-сетне никой не казва на българските граждани, че при очертаващата се повече от ясно липса на пазар

цената на АЕЦ “Белене” ще я плащаме всички ние

– чрез сметките си за ток – и пак ние ще поемаме рисковете от нейното съществуване на българска земя, а печалбите ще бъдат за Русия и шепа български енергийни олигарси, подвластни на руските тайни служби.

Самото присъствие на този текст в енергийната стратегия поражда редица въпроси.

На първо място не е ясно как страната ни е пристъпила към реализацията на един толкова мащабен проект като строежа на ядрена централа, без да има актуализирана енергийна стратегия. Нормално би било обратното: първо се прави стратегията, а после се проектират и строят предвидените в нея нови мощности.

На второ място има очевидно противоречие в целите на стратегията, които предполагат диверсификация на енергийните ни източници, и строежа на АЕЦ “Белене”, който предполага точно обратното – а именно пълна енергийна зависимост от Русия.

На трето място е откровен нонсенс стратегията да посочва енергоспестяващите технологии като един от основните си акценти, след като именно строежа на нови мощности далеч над националните необходимости предполага точно обратното: интензивна енергетика и продължаване на разхищаването на енергийни ресурси за единица продукция.

На четвърто място е – меко казано – неуместно да се говори за европейските директиви за развитието на възобновяемите енергийни източници, след като именно те са нарочени от българския премиер като враг № 1 на енергийната ни система – и след като свръхпроизводството на ядрена електроенергия де факто унищожава техните шансове за развитие.

Могат да се посочат още много и много подобни недомислици, но те очевидно са без значение за управляващите. Тяхната съвкупност сочи едно – че цялата тази енергийна стратегия, която непрекъснато се позовава на директивите на ЕС, всъщност е съставена само с една цел – да прокара взетото вече решение за строежа на АЕЦ “Белене” през вота на Народното събрание.

Това не трябва да се допуска – ако има гражданско общество или изобщо мислещи хора в тази страна. Този вот всъщност цинично заобикаля гражданската дискусия по един проект, който е от съдбовно значение за нашето общо бъдеще. Затова и ние трябва да сме там – пред Народното събрание, когато това бъдеще се решава.