Гарант ли ще е президентът срещу "";монархически аншлус"",N

Политическата история на президентската институция в България през последните десет години до голяма степен бе функция на един заложен в новата конституция компромис. Смисълът на компромиса бе правомощията между институциите да бъдат разпределени по такъв начин, че непременно да се постига баланс на властите и партийните интереси.

В периодите, когато президентът - от една страна - и управляващото парламентарно мнозинство и правителството - от друга - са бивали представители на различни политически сили, президентската институция се е превръщала в принципен гарант за правата и на онези български граждани, чиито интереси не са представени в управлението на страната. Тогава, когато институциите са били "едноцветни" - президентът пак е олицетворявал конституционното единство на нацията, но същевременно е уплътнявал - или коригирал в рамките на своите правомощия - действията на изпълнителната власт и на парламентарното мнозинство.

От досегашната история на президентската институция в България могат да бъдат откроени два емблематични примера. Ролята на Желю Желев, който като президент при правителство на БСП бе единственият, който ясно говореше за необходимостта България да стане член на НАТО - и в този смисъл поддържаше интереса на алианса към страната ни. И Петър Стоянов, който бе избран за президент в периода на сериозно разклащане на правителството на БСП - и по някакъв начин като институция стимулира предизвикването на предсрочни парламентарни избори.

Каква би могла да бъде ролята на президентската институция сега - при бъдещото правителство на НДСВ? Очевидно е, че НДСВ отправя сериозни предизвикателства към президента на няколко равнища. Първо - поне през месеците до президентските избори, Петър Стоянов става най-яркият знак на приемственост във външната политика на България по посока НАТО и ЕС - такава, каквато беше и при управлението на ОДС. Нещо повече - президентът следва да бъде и онзи гарант, който да сигнализира при евентуални рисковани отклонения, като не бъде позволявано да бъде употребяван за алиби на НДСВ в извършването на външнополитическа подмяна на курса.

В това отношение особено важно е да се осигури прозрачност и принципна последователност в регионалната политика на България на Балканите. Президентът Стоянов няма правомощията, каквито има правителството в областта на външната политика, но може да говори. Той може да говори и да алармира така, както това правеше предшественикът му Желев по темата "НАТО". Второ - Петър Стоянов бе издигнат от ОДС и стана "президент на всички българи" в условията на класическа многопартийна система.

НДСВ дойде на власт като "алтернатива на системата". Ролята на президента не е да върви с победителите, защото за тях били гласували мнозинството от избирателите. И в Германия през 30-те години мнозинството от избирателите са подкрепили НСДАП, но историята показа, че това не е бил мъдър избор. Ролята на президента е да стане институционална и демократична преграда пред евентуални опити за унищожаване на сегашната многопартийна политическа система.

Петър Стоянов трябва да доказва пред външните партньори на България смисълът да се съхрани идентичността на партиите - включително и чрез невлизане на ОДС в коалиция с НДСВ, а не да призовава към коалиране в името на приемственост, тъй като самата президентска институция носи приемственост.

И трето - президентската институция олицетворява републиката. Президентът трябва да стане активен фактор от гледна точка на защитата на републиката от монархически инсинуации. Реплики на Симеон като тези от интервюто му пред руското списание "Итоги" не трябва да бъдат подминавани, въпреки че президентът Стоянов и досега не се е произнесъл по тях. Бъдещото управление на НДСВ със сигурност ще представлява нов фон за ролята на президентската институция. От личния мащаб и личния политически хоризонт на президента зависи дали президентската институция ще стане още по-ярък символ на Република България и нейните евроатлантически намерения, или постепенно тази институция ще отмира в очакване на подсказвания "монархически аншлус" на България.