Голямата газова игра на Русия

Русия и Европейският съюз са геополитически съседи. Въпросът дали отношенията между тях са наистина добросъседски, а не напрегнати и конфронтационни, е критично важен и за двете страни.

Докато не модернизира икономиката и обществото си, Русия може да забрави за претенциите си за статут на световна сила в 21-вия век и ще продължава да изостава както от старите, така и от нововъзникващите сили. Освен това за своята модернизация Русия се нуждае от партньори, тъй като населението и икономическият ѝ потенциал са твърде малки, за да може тя самостоятелно да играе важна роля във формиращия се нов световен ред. Нейните стратегически ядрени оръжия няма да са достатъчни, за да ѝ осигурят място сред първостепенните държави.

Но към кого може да се обърне Русия? Към Източна Азия? На юг и към ислямския свят? Нито един от тези варианти не представлява сериозна алтернатива. Излиза, че Русия може да се обърне само на Запад и по-специално – към Европа.

За Европа обаче ролята на Русия е от изключително важно стратегическо значение. Даже частичното преразглеждане на постсъветския ред по посока на един по-силен руски контрол върху бившите съветски републики или сателити би довел до рязка промяна в стратегията на ЕС и неговата политика на сигурност.

И двете страни твърдят, че желаят укрепване на двустранните отношения, но има основание за съмнения доколко всъщност руснаците и европейците мислят за отношенията помежду си с едни и същи термини. Погледът отвъд сърдечната реторика показва дълбоки различия.

Когато бившият руски президент и днешен премиер Владимир Путин заяви преди няколко години, че най-голямата катастрофа на 20-ти век бил разпадът на Съветския съюз, той вероятно говореше не само от свое име, но и от името на по-голямата част от политическия елит на Русия. За преобладаващото мнозинство от европейците обаче разпадът на СССР вероятно представлява повод за празнуване.

В действителност днешна Русия открито се стреми да върне назад възникналия след 1989-1990 г. постсъветски ред, поне що се отнася до своите най-близки съседи, докато европейците и Западът искат да съхранят този ред на всяка цена. Докато Москва не разбере тези фундаментални различия и не извлече от тях правилните изводи, европейците няма да разглеждат откритостта на Русия към Запада като благоприятна перспектива и Русия винаги ще се сблъсква с дълбоко недоверие в Европа. Но това не изключва възможността за практическо и прагматично сътрудничество в много области.

Днес Русия е запазила своята сила само като доставчик на енергия и други природни ресурси. Затова не е чудно, че Путин се стреми да използва този лост, за възстановяване мощта на Русия и преразглеждане на постсъветския ред.

В това отношение руските доставки на природен газ за Европа играят жизнено важна роля, тъй като, за разлика от петрола, преговорните позиции на Русия в тази област са много силни. Още по-важно е, че непосредствените съседи на Русия или - като Украйна и Беларус - изяло зависят от нейните газови доставки, или – като Азербайджан и Туркменистан – зависят от руската газопроводна система, за да продават собствения си газ.

Несъмнено с газовата си политика Русия преследва икономически интереси, още повече, когато цената на газа се понижава, и иска да разшири своята роля на европейския газов пазар, за да засили съществуващата сега зависимост. Но да се случи това е малко вероятно: спрените руски доставки през януари 2009 г. позволиха на ЕС да разбере недвусмислено каква би била цената.

Ето защо оттогава "диверсификацията на страните доставчици на газ" се превърна в политика на ЕС, включително и на първо място, проектът за газопровода "Набуко", който ще открие южния коридор между Каспийско море, Централна Азия, северен Ирак и Европа. "Набуко" ще стигне до Европа през Турция и драстично ще намали зависимостта на каспийските страни доставчици от руските тръбопроводи и зависимостта на новите югоизточни страни членки на ЕС от руските газови доставки. Затова няма нищо чудно в това, че Кремъл се опитма да провали "Набуко".

Два други процеса обещават да предотвратят нарастването на зависимостта на Европа от Русия: масивното нарастване на вноса на втечнен газ в ЕС и – свързаното с него и дерегулирането на европейския газов пазар – преминаване от дългосрочни договори за доставка с привързани към петрола цени към зависещи от пазара спотови цени.

Въпреки всичко главната цел на руската газова политика не е икономическа, а политическа, а именно по-нататъшно преразглеждане на постсъветския ред в Европа – задача, която е свързана не толкова с ЕС, колкото с Украйна.

Новият премиер на Украйна Николай Азаров бе силно озадачен, когато по време на общата им пресконференция неочаквано Путин предложи да обединят газовите компании на двете страни. За разлика от съгласието на украинското правителство за продължаване на пребиваването на руския черноморски флот в Крим – решение, което доведе до физическо насилие във Върховната Рада на Украйна – това не е продължение на статуквото, а публично искане за неговото преразглеждане.

Със строителството на тръбопровода "Северен поток" по дъното на Балтийско море и на прекомерно скъпия газопровод "Южен поток" в Черно море Русия не само се опитва да създаде заобикалящи Украйна преки газови връзки до ЕС, но и да подкопае "Набуко". Основната цел е да се упражни натиск върху Украйна, както и върху Азербайджан и Туркменистан, които искат да доставят газ в Европа независимо от Русия. След като тези цели бъдат постигнати и/или "Набуко" започне да действа, строителството на "Южен поток" ще бъде отложено, защото той не е икономически оправдан.

В Европа и САЩ добре разбират това. Сега е необходимо да бъдат подкрепени онези в Украйна, които виждат бъдещето на своята страна в Европа, да се отвори южният коридар чрез "Набуко" и да се ускори развитието на общия европейски енергиен пазар. Решителната европейска политика няма да направи отношенията с Русия по-напрегнати, а по-скоро ще ги подобри, тъй като ще доведе до повече яснота и предсказуемост.

*Йошка Фишер е бивш министър на външните работи и вицеканцлер на Германия от 1998 до 2005 година, бивш лидер на Зелената партия в Германия в продължение на почти 20 години.