Хубавото е, че биополитиката не се изроди в диктатура

Абсолютната власт се търкаля по улицата, но никой не иска да я грабне

Проф. Димитър Вацов

Таблоидизация на държавата и живота

Извънредността – сензацията и скандалът – продават! През последните десетилетия, в името на пазарния успех, все повече медии стават все по-жълти. Полека извънредността изпълзява от маргините и се настанява в центъра на публичността. Тонове хартия са изписани върху този процес на таблоидизация.

Променя се и обществената рецепция на извънредността: Гъделът от пикантериите отстъпва място на постоянна тревога. Подозрителността става правило: цинизмът, ръководен от успокоителното уверение, че "Всички са маскари!", прикрива пълзящата параноя. Създава се масовото усещане, че нещо – гадно, неочаквано, извънредно! - все отнякъде може да изскочи! Слухове и конспирации циркулират в мрежите.

И ето! Извънредното изскача: Covid-19!

Изскача от най-тъмния ъгъл: от Китай, от мравояд, от прилеп!

И въпреки че е невидим с просто око, вирусът се настанява право в центъра на публичността. Първа новина, неизменно: от сутрин до вечер. Императивът на пазара принуждава медиите да го следят, за да не изгубят публика, и те заливат публиката с него, дори успяват да ѝ създадат зависимост: Потребителят усеща абстиненция, ако поне веднъж дневно (за някои и повече!) не си е взел подобаващата доза статистика! Брой заразени, починали, оздравели, у нас и по света

Броим колко пъти невидимият враг е бил видян (с новите специални разузнавателни средства: тестовете). И колко жертви е оставил след себе си! Темата всмуква като черна дупка всички останали новини, обезличава ги. Потребителят е готов да си остане вкъщи и да бъде покорен: засмукан от статистиката, уплашен. Дали потребителят все още е гражданин? И, ако реши да отсвири всичко, какво е: гражданин или необразован и неинформиран човек (циганин!)?

Има и друг парадокс: Пазарът, който доскоро превръщаше извънредността в търговски продукт, сега губи контрол върху нея. Преди медиите по повод и без повод гърмяха: "Шок!", "Ужас!", "Скандално!", "Извънредно!", "Бомба!". А държавата ни успокояваше.

Сега обаче езикът на държавата се таблоидизира! Шефът на българския Национален оперативен щаб ген. Мутафчийски казва: "задава се епидемия с невиждана ярост", от която много хора "яко ще измрат". И не е само той. В глобален мащаб, а и у нас, политическите лидери говорят за извънредността във военни термини: "война срещу вируса", "невидим враг", "на фронтовата линия" и пр. Най-горещият метафоричен език – този на войната – се съчетава сякаш без засечки с най-хладния език – този на числата, на статистиката. Мишел Фуко вероятно би видял в това симптом за тотална биополитика.

Вектори на биополитиката

Но биополитиката (все още) не е тотална. Да, пазарът отстъпва назад, гражданското общество и индивидуалните права отстъпват назад, а държавата излиза напред като властови център, чрез който епидемологичната биополитика сякаш се консолидира. Но не напълно: новата биополитика все още няма единна посока.

Все още има разминавания между военния език на държавата и професионалния език на експертите – лекари и математици. Все още не е ясно кой говори, кой управлява извънредността – политикът или експертът ? Но и това колебание не е най-важното. Защото в тази игра винаги и по презумпция надделява политикът, особено в извънредни ситуации. Императивът на управляемостта предполага, че военният език трябва да погълне в себе си, да абсорбира експертните езици.

Но на политиците днес не им е лесно! Дори на авторитарни политици като Путин и Си Дзинпин.

Защото те не могат лесно да абсорбират експертни езици, които влизат в открит конфликт. И даже не само езиците: данните за реалността. Скоро буквално ще станем свидетели на "война на статистики". Все още ни заливат данните за епидемията, но още преди тя да бъде овладяна, политиците вече разхлабват карантинните мерки, защото вече започват да идват едни други данни - тези за икономиката. И тук не става дума за война на експертни гилдии – между лекари и икономисти, - които да се борят за надмощие. В крайна сметка и двата типа измервания – на ръста или спада на заразените и на ръста или спада на БВП – са еднакво надеждни и обективни (с всички уговорки за възможни грешки и недомислия).

Само че тези измервания диктуват различни, противоположни по вектор политики. Разликата във векторите е предварително заложена и идва от това, че двата типа измервания – епидемологичните и икономическите, - се правят в различни координатни системи, в центъра на които стоят различни ценности. В центъра на едната координатна система е животът на хората ("голия", биологичния), а в центъра на другата – икономическото благополучие. Внезапно покрай Covid-19 – и неподозирано досега – социалният дарвинизъм влезе в конфликт с неолиберализма. И засега не се вижда решение. А политиците са в ситуацията да не знаят какво да правят – затова правят "две крачки напред, една – назад". Тяхната собствена метафора за "чука и танца" изразява това. Само че и експертите и интелектуалците – ние! – също не знаем.

Извънредно положение, ама не съвсем

Именно това незнание – несигурността – спира диктатурата.

Практически навсякъде по света, включително в демократичните държави, като реакция на пандемията се предприеха извънредни мерки, а в някои случаи, както бе у нас, дори и законово се въведе "извънредно положение". Хубавото е, че "извънредното положение" не проработи истински, в пълния си мащаб, а само някак половинчато; пък и бързо, поне формално, у нас то бе отменено (остана в по-мекия си вариант – извънредните мерки).

Хубавото е, че то никъде по света не проработи истински! Защото извънредното положение и диктатурата функционално са едно и също. Не само защото исторически "диктатор" в римското републиканско право е този, който в извънредна ситуация получава временно абсолютна и неограничена власт (imperium) – и този статут става постоянен, когато по-късно абсолютната и извънредна власт бива дадена без времеви ограничения на Императора. Тази функционална връзка е чисто концептуално изведена от Карл Шмит, интелектуален гений и политически злодей, легитимирал диктатурата на Хитлер. Шмит дефинира суверенитета чрез извънредно положение така: суверен е този, който има абсолютната власт да отменя наличния ред и наличното законодателство и, съответно, еднолично – децизионистично - да налага извънредно законодателство.

Всички принципи на либералната демокрация, бавно и мъчително изковани в модерната епоха, са създадени като съпротива срещу и с цел ограничаване на суверенитета – те трябва да блокират извънредното управление чрез декрети. Такива модерни принципи са върховенството на правото по-общо, гражданските и човешките права в частност, публичността и отчетността, разделението на властите и дори разделението на труда. Въвеждането на извънредно положение по своя концептуален смисъл, но и по практическите си ефекти, отменя или отслабва всички тях.

Хубавото е, че в сегашната извънредна ситуация сякаш никой не иска да реализира истинско управление чрез извънредно положение – няма претенденти за истински суверенитет, за официален Диктатор. И това не е само у нас, където, при обявено извънредно положение, а-ха да дерогираме Европейската конвенция за правата на човека, но не го правим; а-ха да разпуснем парламента, но не го правим; пускаме временно съда в принудителна карантинна ваканция, но скоро отменяме извънредното положение и го връщаме; и т. н.

Така е и другаде в демократичния свят: напред-назад. Но по-любопитното е, че и автократи като Путин не желаят да се възползват от извънредната ситуация и окончателно да тотализират властта си: напротив, Путин бяга от тази възможност като от горещ картоф и всячески разхвърля суверенни правомощия встрани, към губернаторите и правителството. А дори и Орбан, който бе най-окумуш от местните бабаити и обяви тотално и безсрочно извънредно положение, дори и той вече смекчава мерките и обещава да се откаже от него.

Един вид, абсолютната власт се търкаля по улицата, но никой не иска да я грабне. Незнанието, несигурността в настоящата пандемична криза ни подтикват хем панически да обявяваме извънредно положение, хем да не смеем да го реализираме на практика. Защото войната на статистиките – епидемологичната и икономическата – няма как да бъде спряна. Няма самоочевидно решение каква политика да изберем. Съответно и никой не знае какво да прави с извънредната власт – как да я консолидира трайно. Пък и въпреки че инструментите на суверенитета са локални – пак се върнахме в майчината прегръдка на нацията-държава, - все пак сцената е глобална и всичко се вижда отвсякъде. Ако грабнем властта, рискът да ни се смеят всички, а и да ни бият с камъни, е много голям. Несигурността засега е гаранция за запазване на демокрацията.

Но тя създава и риск. В политически план танцът "две напред, една – назад" размива допълнително правилата. "Риба най-добре се лови в мътна вода" – това местните апаши навсякъде по света го знаят отлично! А в страни като нашата, в които местните апаши до голяма степен са оглозгали фасадата на демокрацията, извънредните интервенции върху конструкцията ѝ са по-опасни.

Кризата като възможност?

Десни експерти и политици радостно прогнозират: кризата ще ускори дигитализацията и автоматизацията на производството, ще издигне икономиката на ново технологично ниво. Левите възразяват: но така много хора ще останат без работа, ще станат ненужни – и пледират за намеса на държавата: за "безусловен базов доход" или за "гаранция за работа". Пак левите, включително някои мои лични приятели, се радват: кризата с Covid-19 показва, че хората не са просто ресурси, не са само стока - те са ценност сама по себе си. И добавят: работата от вкъщи показа, че работниците са достатъчно отговорни и иновативни, дори и когато не са подложени на пряк дисциплинарен надзор от работодателя. Това е аргумент, че не само политическата общност (държавата), но и фирмите трябва да се демократизират и да включат работниците в управлението.

Смея да предположа, че в недалечно бъдеще всички тези неща ще се реализират заедно. Няма да стане без драми и битки, разбира се. Хигиенните мерки ще станат по-интелигентни и технологични, т.е. икономиката ще ги развие, а те ще развият нея – така, както впрочем много пъти досега е ставало исторически, хигиена и икономика взаимно ще се усилят. Вероятно и нови енергоизточници в един момент ще бъдат открити. Производството ще стане толкова дигитализирано и автоматизирано, че рязко ще надхвърли потреблението. И не само бедността и гладът, но и неравенствата почти ще изчезнат. Не само политическият авторитаризъм ще е излишен, но и собствениците на фирми – било поради натиск от улицата, било поради внезапно сполетяла ги солидарност, - ще разхлабят контрола върху собствеността си (или дори по марксистки ще се откажат от нея) и ще допуснат работниците в управлението. Работата от тягостно задължение ще се превърне в радостна игра: ще я играе само, който иска; другите ще си останат вкъщи пред компютъра с гарантиран базов доход. Така Covid-19 ще се окаже онзи вирус, който е заместил пролетарската революция, и почти "безкръвно", тихо, отвътре е принудил държавите и икономиките да се адаптират: капитализмът ще е станал хуманизъм. И всяко управление – държавно, фирмено – ще се провежда в името на живота и благоденствието на всички.

Само едно нещо ме притеснява в това бъдеще: че няма да ми разрешат да погреба лично майка ми или, не дай боже, детето ми, ако те са починали от коронавирус. Или ако го направя, съвсем честно и публично ще ме осъдят за това. В името на живота. Заради голия живот на вида.

Е, такъв живот не искам!

*Димитър Вацов е философ, професор в Нов български университет. Публикацията му е изготвена за академичното списание за изкуства и култура "Пирон". Заглавието е на Mediapool.

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Какво очаквате да свърши служебното правителство?